Хипербарната оксигенация през 2025–2026 г.

Хипербарната оксигенация през 2025–2026 г.
Развитие на клиничните приложения, доказателствата и безопасността

Автори

Красен Парушев
IDA Instructor Examiner | Advanced Scientific Diver (CMAS)

д-р Елена Базарова-Парушева
Медицинска онкология КОЦ - Бургас

Предговор

Хипербарната кислородна терапия преживява период на изключително динамично развитие. През последните години броят на публикуваните клинични проучвания, експериментални изследвания и систематични обзори нарасна значително, а интересът към метода се разшири далеч извън традиционните му приложения. Наред с утвърдените индикации се появяват нови области на приложение, развиват се съвременни представи за молекулярните механизми на действие и се натрупват данни, които постепенно променят мястото на хипербарната кислородна терапия в съвременната медицина.

Настоящият обзор има за цел да представи критичен анализ на най-важните научни публикации, професионални документи и клинични разработки, публикувани основно през периода 2025–2026 г. Те са разгледани в контекста на натрупаните през последните десетилетия знания и на съвременната клинична практика. Книгата не е учебник или ръководство за лечение, а аналитичен литературен обзор, който проследява развитието на научните концепции, оценява качеството на наличните доказателства и очертава тенденциите, които вероятно ще определят бъдещото развитие на хипербарната медицина.

Особено внимание е отделено на разграничаването между утвърдените клинични приложения и областите, в които доказателствата все още са ограничени или противоречиви. Представени са както действащите международни препоръки, така и най-новите публикации, които могат да променят бъдещата клинична практика.

Надяваме се настоящият труд да бъде полезен както за лекарите и специалистите, работещи в областта на хипербарната медицина, така и за всички, които проявяват интерес към развитието на метода и неговото място в съвременната медицина.

Безопасността отново във фокуса на хипербарната медицина

Началото на 2025 г. беляза един от най-тежките периоди в съвременната история на хипербарната медицина. Само в рамките на няколко месеца в Съединените щати бяха регистрирани два фатални инцидента с хипербарни камери. Макар подобни събития да са изключително редки на фона на стотиците хиляди процедури, извършвани ежегодно по света, те привлякоха вниманието на професионалната общност, регулаторните органи, производителите на оборудване и организациите, разработващи стандартите за безопасност.

Първият инцидент настъпва на 31 януари 2025 г. в медицинския център Oxford Center в град Трой, щата Мичиган. По време на процедура в едноместна хипербарна камера възниква внезапен вътрешен пожар. В камерата се намира петгодишно дете, което загива почти мигновено вследствие на изключително бързото развитие на пожара в кислородно обогатената среда. Майката получава изгаряния при опит да отвори камерата и да помогне на детето. Последвалото разследване е едно от най-мащабните в историята на хипербарната медицина. Срещу няколко служители на лечебното заведение са повдигнати наказателни обвинения, а експертните анализи насочват вниманието към възможен електростатичен разряд като източник на запалване и към неспазване на част от изискванията за безопасна експлоатация.

Вторият тежък инцидент е регистриран на 9 юли 2025 г. в град Лейк Хавасу, щата Аризона. При самостоятелна процедура във функционираща хипербарна камера загива физиотерапевтът и собственик на центъра Walter Foxcroft. И в този случай се развива бърз вътрешен пожар, без данни за разрушаване на съда под налягане. Към момента на подготовката на настоящия обзор окончателната причина за възникването му все още не е официално установена.

Въпреки различните обстоятелства, двата инцидента показват една обща закономерност. Причината не е отказ на съда под налягане или конструктивен дефект на камерата, а възникване на пожар в кислородно обогатена среда. Това е съществено разграничение. При правилно проектирана и технически изправна хипербарна камера основният риск не произтича от налягането, а от възможността едновременно да присъстват кислород, горим материал и източник на запалване. При високи концентрации на кислород дори минимален източник на възпламеняване може да доведе до изключително бързо развитие на пожар.

Парадоксално, именно тези трагични събития доведоха до още по-силен акцент върху безопасността. През 2025 и 2026 г. професионалните организации, производителите на оборудване и обучителните центрове публикуваха нови анализи, препоръки и обучителни материали, свързани с контрола на електростатичното електричество, използваните материали в камерите, обучението на персонала, техническата поддръжка и стриктното спазване на международните стандарти за безопасност.

Именно в тази среда на засилен интерес към безопасността, стандартизацията и доказателствената медицина се развива и научната литература през периода 2025–2026 г. Настоящият обзор проследява най-важните публикации от този период, анализира тяхното качество и разглежда доколко те променят мястото на хипербарната кислородна терапия в съвременната медицинска практика.

Съдържание:

1. Въведение и методика на търсенето.

2. Промени в международните препоръки и стандартите.

3. Развитие при утвърдените показания.

4. Хронични рани и диабетно стъпало.

5. Радиационни увреждания.

6. Неврологични заболявания и травматично мозъчно увреждане.

7. Long COVID и постинфекциозни синдроми.

8. Възпалителни и автоимунни заболявания.

9. Онкология и взаимодействие с противотуморното лечение.

10. Изгаряния, травма и следоперативно възстановяване.

11. Регенеративна медицина, стареене и спорт.

12. Механизми на действие.

13. Дозиране, протоколи и кислородна експозиция.

14. Безопасност и нежелани реакции.

15. Технически стандарти, акредитация и пожарна безопасност.

16. Текущи клинични проучвания.

17. Нерешени въпроси и направления за бъдещи изследвания.

18. Практически изводи за клиничната работа.

19. Бележки на авторите

20. Библиография

Хипербарната оксигенация през 2025 и 2026 година

1. Въведение и рамка на обзора

Хипербарната оксигенация е лечебен метод, при който пациентът диша кислород в среда с налягане, по-високо от нормалното атмосферно налягане. Лечението се провежда в специално проектирана барокамера, която позволява точно управление на налягането, кислородната експозиция и продължителността на процедурата.

Повишеното налягане позволява в кръвната плазма да се разтвори значително по-голямо количество кислород. Така кислородът достига до тъкани, в които кръвообращението е нарушено, микроциркулацията е увредена или нуждите от кислород са увеличени. Това е най-видимият и лесно обясним ефект на лечението, но не е единственият.

Днес хипербарната оксигенация се разглежда не само като средство за временно повишаване на кислородната доставка, а като терапия, която чрез повтарящи се експозиции предизвиква комплекс от биологични реакции. Те засягат възпалителния отговор, функцията на имунните клетки, ангиогенезата, митохондриалната активност, регулацията на оксидативния стрес и процесите на тъканно възстановяване. Те засягат възпалението, функцията на имунните клетки, образуването на нови кръвоносни съдове, работата на митохондриите, защитата срещу оксидативен стрес и възстановяването на увредени тъкани.

Тъкмо в тази посока се развива голяма част от научната работа през 2025 г. и първата половина на 2026 г. Изследователите вече задават по-точни въпроси. Не само дали хипербарната оксигенация има ефект, а при кои пациенти работи, кога трябва да започне лечението, колко процедури са нужни и по какъв начин резултатът трябва да се измерва.

Това е важна промяна. Дълго време различни проучвания са поставяли под общото название „хипербарна терапия“ процедури с различно налягане, продължителност, брой сеанси и кислородна експозиция. Такива изследвания трудно се сравняват. Лечение при 1,5 атмосфери за 60 минути не е равностойно на лечение при 2,4 атмосфери за 90 минути с въздушни паузи. И в двата случая пациентът е бил в барокамера, но получената биологична доза е различна.

Затова едно от най-ясните направления през разглеждания период е стремежът към по-точно описване на лечебния протокол. Все по-голямо значение се отдава на налягането, времето на кислородно дишане, въздушните паузи, броя на процедурите, интервала между тях и момента, в който лечението е започнало.

Паралелно с това се разширява кръгът на състоянията, при които хипербарната оксигенация се проучва. Освен при утвърдените показания, нови клинични изследвания разглеждат приложението ѝ при травматично мозъчно увреждане, продължителни симптоми след COVID-19, възпалителни заболявания на червата, хронични радиационни увреждания, неврокогнитивни нарушения, следоперативно възстановяване, спортни травми и като допълнение към някои противотуморни лечения.

Разширяването на изследователския интерес не означава автоматично разширяване на утвърдените медицински показания. Между биологична логика, положителен резултат в малко проучване и достатъчно доказателство за рутинно лечение има съществена разлика.

Именно тази разлика е основна тема на настоящия обзор.

При някои заболявания хипербарната оксигенация е част от приетата медицинска практика. При други има обещаващи резултати, но доказателствата още са ограничени. При трети методът се предлага търговски, без наличните данни да оправдават категоричните твърдения.

През 2025 г. Undersea and Hyperbaric Medical Society продължава работата по отделни клинични ръководства за показанията за хипербарно лечение. Целта е общото описание на дадено показание да бъде допълнено с по-практични указания за подбор на пациентите, начина на лечение и оценката на резултатите. Тези ръководства се разработват независимо от ограниченията, налагани от отделни здравни фондове или застрахователи.

През същия период UHMS разширява и многоцентровия регистър за хипербарна оксигенация. Подобен регистър има голямо значение, защото събира данни от реалната клинична практика, извън тесните условия на отделните проучвания. Така могат да се проследяват лечебни резултати, нежелани реакции, различия между протоколите и групи пациенти, които обичайно са слабо представени в рандомизираните изследвания.

Успоредно с клиничното развитие през 2025 и 2026 г. все по-голямо внимание се отделя на безопасността. Хипербарната оксигенация е медицинско лечение, което се провежда в съд под налягане и при повишена концентрация на кислород. Това изисква строги правила за конструкцията на камерата, техническата поддръжка, контрола на материалите, подготовката на пациентите и поведението на персонала.

Пожарният риск не е теоретичен. Кислородът не гори сам, но ускорява горенето и прави материали, които при нормални условия се възпламеняват трудно, значително по-опасни. Поради това професионалните организации поставят засилен акцент върху контрола на дрехите, електрическите устройства, козметичните продукти, статичното електричество и всички предмети, които се внасят в камерата. Актуалните технически материали на UHMS се позовават и на изискванията на NFPA 99 за здравни заведения и хипербарни съоръжения.

Разглежданият период показва още една важна тенденция. Границата между медицинска хипербарна терапия и предлагани на пазара нискобарни процедури става все по-неясна за пациентите. Под едно и също име се рекламират твърдостенни медицински камери, меки камери, кислород при ниско налягане и престой в сгъстен въздух.

Тези процедури не са равностойни. Те създават различно парциално налягане на кислорода, имат различни технически характеристики и не разполагат с еднаква доказателствена база. Затова при оценката на всяко изследване трябва да се установи не само дали е проведено „хипербарно лечение“, а какво точно е дишал пациентът, при какво налягане и за какъв период.

Цел на обзора

Настоящият обзор проследява развитието на хипербарната оксигенация от 1 януари 2025 г. до 20 юли 2026 г.

Целта не е да се изброят всички публикации, в които присъства терминът „хипербарен кислород“. Целта е да се установи кои нови данни имат реално значение за медицинската практика и кои все още представляват ранна изследователска насока.

Обзорът разглежда следните основни въпроси:

Какви нови клинични резултати са публикувани през този период?

Променят ли тези резултати досегашните лечебни подходи?

При кои заболявания доказателствата се засилват?

При кои приложения резултатите остават противоречиви?

Как се развиват лечебните протоколи?

Какви промени настъпват в разбирането за механизмите на действие?

Как се развиват изискванията към безопасността и техническото обезпечаване?

Кои текущи клинични проучвания могат да повлияят на практиката през следващите години?

Подбор на източниците

В обзора са включени научни публикации, официални професионални документи и регистрирани клинични проучвания, публикувани или актуализирани в разглеждания период.

Основното търсене обхваща:

PubMed и MEDLINE.

Cochrane Library.

ClinicalTrials.gov.

Публикациите на Undersea and Hyperbaric Medical Society.

Документите на European Committee for Hyperbaric Medicine.

Списание Diving and Hyperbaric Medicine.

Списание Undersea and Hyperbaric Medicine.

Официални документи на регулаторни и стандартизиращи организации.

Когато нова публикация се основава на по-старо клинично проучване, първоначалното изследване също се разглежда. Това е необходимо, за да се разбере как са подбрани пациентите, какъв протокол е приложен и дали новата публикация представя първични резултати, допълнителен анализ или дългосрочно проследяване.

Предимство се дава на:

Рандомизирани контролирани проучвания.

Sham-контролирани изследвания.

Систематични обзори и метаанализи.

Проспективни клинични изследвания.

Големи ретроспективни групи и регистри.

Официални клинични ръководства.

Професионални становища относно безопасността и техническите изисквания.

Предклинични изследвания се включват само когато дават важна информация за нов механизъм или обясняват наблюдаван клиничен ефект. Резултати от клетъчни модели и опити с животни не се представят като доказана полза при човека.

Не се приемат като надеждна основа рекламни материали, текстове на търговски центрове, непроверени твърдения в социалните мрежи и публикации без ясно описана методика.

Как се оценяват резултатите

Всяко изследване се оценява според няколко основни показателя.

Първо се разглежда дизайнът. Рандомизираното контролирано проучване дава по-надеждна информация от наблюдение върху малка група пациенти без контролна група.

Второ се оценява броят на участниците. Малкото изследване може да открие интересен сигнал, но лесно да даде преувеличен или случаен резултат.

Трето се анализира контролната група. При хипербарната медицина създаването на убедителна sham процедура е трудно. Дори малкото повишаване на налягането или дишането на кислород в контролната група може да има собствен биологичен ефект. Затова „плацебо“ групата невинаги е напълно неактивна.

Четвърто се разглежда лечебният протокол. От значение са налягането, кислородната концентрация, продължителността, въздушните паузи, броят на процедурите и времето от началото на заболяването до започването на лечението.

Пето се оценява как е измерен резултатът. Подобрението на лабораторен показател не е равностойно на клинично възстановяване. Промяната в образно изследване не означава непременно, че пациентът функционира по-добре. Най-важни са резултатите, които имат пряко значение за здравето, самостоятелността и качеството на живот.

Шесто се проследява колко дълго се задържа ефектът. Резултат непосредствено след последната процедура не показва дали подобрението ще остане след три, шест или дванадесет месеца.

Седмо се оценяват нежеланите реакции и прекратените курсове. Лечение с добър среден резултат, но с висок процент отпаднали пациенти, не трябва да се оценява по същия начин като добре поносима терапия.

Ограничения на обзора

Научната литература за хипербарната оксигенация остава нееднородна. Различните изследователски центрове работят с различни протоколи, подбират различни пациенти и измерват резултатите по различен начин.

Често под едно и също заболяване се обединяват пациенти с различна тежест, давност и съпътстващи увреждания. Това е особено видимо при хроничните рани, травматичното мозъчно увреждане, продължителните симптоми след COVID-19 и радиационните увреждания.

Допълнителен проблем е, че част от систематичните обзори включват предимно стари и малки проучвания. Новата дата на един метаанализ не означава автоматично, че включените в него данни са нови.

Затова в следващите части няма да се оценява само заключението на авторите. Ще се разглежда върху какви изследвания е изградено това заключение и доколко то се подкрепя от реалните резултати.

Общ поглед към периода

Развитието през 2025 и 2026 г. не се изразява в рязко увеличаване на официално приетите показания.

По-същественият напредък е друг.

Проучванията стават по-добре насочени.

Контролните групи се планират по-внимателно.

Дозата започва да се описва по-точно.

Резултатите се проследяват по-дълго.

Все по-често се търсят обективни показатели наред със субективното подобрение.

Безопасността и техническото качество получават по-голямо внимание.

Развиват се международни регистри, които свързват резултатите от ежедневната практика с данните от клиничните проучвания.

Това показва постепенно узряване на хипербарната медицина. Основният въпрос вече не е дали кислородът под налягане предизвиква биологичен ефект. Това е добре установено. Въпросът е как този ефект да бъде превърнат в предвидим клиничен резултат при правилния пациент, с правилната доза и в правилния момент.

2. Промени в международните препоръки и стандартите през 2025–2026 година

През последните две години в хипербарната медицина не настъпи промяна, която да може да се определи като революционна. Нито една от водещите международни организации не разшири съществено списъка на утвърдените показания за лечение, нито се появиха нови доказателства, които да променят из основи съществуващата практика. Това обаче не означава, че развитието е спряло. Напротив. Ако до преди няколко години основният въпрос беше дали дадено заболяване е подходящо за лечение с хипербарна оксигенация, днес вниманието постепенно се измества към далеч по-практични и клинично значими въпроси. Все по-често се търси отговор кои пациенти биха имали най-голяма полза, кога трябва да започне лечението, какъв протокол трябва да бъде избран и по какви критерии може обективно да се оцени неговият успех.

Тази промяна в начина на мислене ясно се вижда в работата на Undersea and Hyperbaric Medical Society (UHMS) и European Committee for Hyperbaric Medicine (ECHM), които продължават да определят посоката на развитие на специалността. През 2025 г. UHMS публикува петнадесетото издание на ръководството Hyperbaric Oxygen Therapy Indications. Самият списък на утвърдените показания остава почти непроменен, но акцентът вече не е поставен единствено върху това дали определено заболяване присъства в него. Все по-голямо значение придобива въпросът как тези показания да бъдат прилагани в ежедневната клинична практика и при кои пациенти очакваната полза действително оправдава провеждането на лечение.

Именно затова през последните две години UHMS започна разработването на отделни клинични ръководства за всяко от признатите показания. Тази инициатива представлява една от най-важните промени в съвременната хипербарна медицина. Досега основният документ определяше кои заболявания се считат за подходящи за лечение, но оставяше значителна свобода по отношение на избора на конкретен терапевтичен подход. Новите клинични ръководства имат различна цел. Те трябва да подпомогнат лекаря при вземането на решения, като разглеждат подбора на пациентите, препоръчителните лечебни режими, критериите за проследяване, както и ситуациите, при които липсата на клиничен ефект налага промяна или прекратяване на терапията. По този начин вниманието постепенно се измества от самата диагноза към конкретния пациент и неговите индивидуални особености.

Подобна тенденция се наблюдава и в Европа. През последните години ECHM последователно насърчава прилагането на принципите на доказателствената медицина при оценката на хипербарната оксигенация. Все по-голямо значение се отдава на качеството на клиничните доказателства, а не на броя на публикуваните статии. Това е особено важно в област като хипербарната медицина, където продължават да съществуват значителни различия между отделните лечебни центрове по отношение на използваното налягане, продължителността на процедурите, броя на сеансите и критериите за подбор на пациентите. Всички тези фактори могат съществено да повлияят върху крайния резултат и правят директното сравнение между различните проучвания трудно.

През разглеждания период все по-ясно се утвърждава разбирането, че терминът „хипербарна оксигенация“ сам по себе си вече не е достатъчно информативен. Две лечебни схеми могат да носят едно и също наименование, но да се различават съществено по своята биологична ефективност. Лечение при 1,5 атмосфери за 60 минути не може да бъде поставено наравно с лечение при 2,4 атмосфери за 90 минути с въздушни паузи, въпреки че и в двата случая пациентът е бил в барокамера. Именно поради това през последните години започва все по-често да се използва понятието „хипербарна доза“, което включва не само налягането, но и продължителността на кислородното дишане, броя на процедурите, интервала между тях и общата кислородна експозиция. Това развитие постепенно доближава хипербарната медицина до останалите медицински специалности, при които дозата на лечението се разглежда като един от основните фактори за крайния терапевтичен резултат.

Друга ясно изразена тенденция през 2025 и 2026 г. е стремежът клиничните решения да се основават на по-надеждни доказателства. През предходните десетилетия значителна част от литературата се състоеше от ретроспективни анализи, малки серии пациенти или единични клинични случаи. Макар подобни публикации да имат своята стойност, те трудно могат да дадат окончателен отговор на въпроса доколко дадено лечение е ефективно. Поради тази причина през последните години се наблюдава ясно увеличение на броя на рандомизираните контролирани проучвания, систематичните обзори и метаанализите. Това е естествен процес в развитието на всяка медицинска дисциплина и показва, че хипербарната медицина постепенно достига етап, в който отделните терапевтични приложения могат да бъдат оценявани по същите строги критерии, както останалите лечебни методи.

Съществена роля в този процес започват да играят и международните регистри. През 2025 г. UHMS продължи развитието на своя многоцентров регистър за хипербарна оксигенация, който обединява информация от голям брой лечебни центрове. За разлика от клиничните изпитвания, където пациентите се подбират по строго определени критерии, регистрите отразяват ежедневната медицинска практика. Те позволяват проследяване на реалните резултати при различни групи пациенти, оценка на безопасността, анализ на редките усложнения и сравнение между различни терапевтични режими. С натрупването на подобни данни постепенно се създава основа за още по-прецизни препоръки относно избора на лечебни протоколи.

Наред с клиничната ефективност все по-голямо внимание се отделя и на безопасността. През последните две години професионалните организации публикуваха редица материали, свързани с пожарната безопасност, техническото обслужване на камерите, обучението на персонала и контрола върху материалите, които се внасят в лечебното помещение. Причината не е промяна в естеството на риска, а разбирането, че при правилно организирана работа почти всички сериозни инциденти могат да бъдат предотвратени. Съвременният хипербарен център вече се оценява не само по качеството на оборудването, но и по организацията на работа, поддръжката на техническите системи, подготовката на персонала и спазването на международните стандарти за безопасност.

Паралелно с това се засили и дискусията около нискобарните и така наречените меки камери. През последните години на пазара се появиха различни устройства, които често се рекламират под общото наименование „хипербарна терапия“, въпреки че работят при значително по-ниско налягане и създават различна кислородна експозиция. Това наложи професионалните организации ясно да подчертаят, че резултатите от клиничните проучвания, проведени в сертифицирани медицински барокамери, не могат автоматично да бъдат пренасяни върху устройства с различни технически характеристики. Това разграничение има значение не само за научните публикации, но и за ежедневната клинична практика, тъй като позволява резултатите от различните изследвания да бъдат интерпретирани по-правилно.

Като цяло развитието през 2025 и първата половина на 2026 г. показва постепенно узряване на хипербарната медицина като научна дисциплина. Вместо да се търсят нови показания на всяка цена, усилията все повече се насочват към подобряване на качеството на доказателствата, стандартизиране на лечебните протоколи, по-прецизен подбор на пациентите и обективно измерване на клиничния ефект. Именно тази промяна вероятно ще има най-голямо значение за бъдещото развитие на специалността, тъй като ще позволи натрупаните научни данни да се превърнат в по-надеждни и практически приложими препоръки за ежедневната медицинска работа.

3. Развитие при утвърдените показания

Една от най-характерните особености в развитието на хипербарната медицина през 2025 г. и първата половина на 2026 г. е, че научният интерес е насочен предимно към усъвършенстване на вече утвърдените приложения, а не към търсене на нови показания. Това е естествен етап в развитието на всяка медицинска специалност. След като даден метод е доказал мястото си в клиничната практика, следващата задача не е да се разширява безконтролно неговото приложение, а да се определи при кои пациенти носи най-голяма полза, кога трябва да бъде приложен и как да се използва по най-ефективния и безопасен начин.

Именно това се наблюдава през разглеждания период. Публикуваните проучвания все по-рядко се опитват да докажат, че хипербарната оксигенация „работи“ при определено заболяване. Вместо това те търсят отговор на значително по-конкретни въпроси. Например дали лечението трябва да започне непосредствено след поставяне на диагнозата или може да бъде отложено, дали всички пациенти се повлияват еднакво, дали съществува оптимален брой процедури и кои показатели най-точно отразяват реалния клиничен резултат. Тази промяна в подхода е може би най-важната характеристика на съвременната научна литература.

Прави впечатление и още една тенденция. При почти всички утвърдени показания хипербарната оксигенация все по-рядко се разглежда като самостоятелно лечение. Днес тя се възприема като част от комплексен терапевтичен подход, в който хирургичното лечение, антибиотичната терапия, съдовата хирургия, интензивните грижи, рехабилитацията или онкологичното лечение запазват своето водещо значение. Ролята на хипербарната оксигенация е да подобри условията за възстановяване на тъканите и да подпомогне действието на останалите лечебни методи, а не да ги замести. Това разбиране е ясно застъпено както в документите на UHMS, така и в европейските препоръки.

Друга промяна, която постепенно се налага, е по-критичното отношение към качеството на доказателствата. В продължение на години отделни клинични случаи или малки серии пациенти често са били достатъчни, за да създадат впечатление за висока ефективност на дадена терапия. Днес това вече не е достатъчно. Все по-голяма тежест имат добре проведените рандомизирани проучвания, систематичните обзори и метаанализите. Това неизбежно води до по-балансирана оценка на резултатите. При някои заболявания новите анализи потвърждават натрупания клиничен опит, докато при други показват, че част от широко разпространените убеждения се основават на ограничени или методологично слаби доказателства.

Интересно е, че този по-строг научен подход не отслабва позициите на класическите показания за хипербарна оксигенация. Напротив. При състояния като декомпресионната болест, артериалната газова емболия, тежкото отравяне с въглероден оксид, газовата гангрена и острите исхемични травми натрупаните през десетилетията данни остават толкова убедителни, че не съществува реален научен спор относно мястото на хипербарната оксигенация в лечението. При тези заболявания вече почти не се публикуват проучвания, сравняващи лечение с и без хипербарна терапия. Причината е както практическа, така и етична. При животозастрашаващи състояния, при които терапията е утвърден стандарт, подобни изследвания трудно биха могли да бъдат оправдани. Вместо това усилията се насочват към оптимизиране на лечебните протоколи и към намаляване на риска от усложнения.

По-различна е ситуацията при хроничните заболявания, където лечението обикновено продължава седмици и крайните резултати зависят от множество фактори. Именно тук през последните две години се наблюдава най-голямото развитие. При хроничните диабетни рани, късните радиационни увреждания, хроничния остеомиелит и компрометираните ламба и присадки научният интерес вече е насочен към идентифициране на пациентите, които действително извличат полза от лечението. Все по-често се използват обективни критерии като транскутанното кислородно напрежение, степента на исхемия, образните изследвания, количествената оценка на зарастването и функционалните резултати. Това позволява терапията да бъде по-добре насочена и намалява вероятността пациенти без реален шанс за подобрение да бъдат подлагани на продължително лечение.

Особено показателен е примерът с диабетното стъпало. Преди десетина години голяма част от публикациите се концентрираха върху въпроса дали хипербарната оксигенация ускорява зарастването на хроничните язви. Днес този въпрос вече не е достатъчен. Новите анализи показват, че резултатите зависят в значителна степен от степента на артериалната недостатъчност, проведената реваскуларизация, наличието на инфекция, качеството на локалното лечение и правилния подбор на пациентите. По тази причина съвременните препоръки разглеждат хипербарната оксигенация като допълнение към комплексното лечение, а не като самостоятелен метод.

Сходна тенденция се наблюдава и при късните радиационни увреждания. Натрупаният клиничен опит продължава да подкрепя приложението на хипербарната оксигенация при остеорадионекроза, радиационни увреждания на меките тъкани и някои усложнения след лъчелечение. През последните години обаче все по-често се поставя въпросът кои пациенти се повлияват най-добре, кога трябва да започне лечението и какъв брой процедури е необходим за постигане на устойчив ефект. Вместо да се търсят нови показания, усилията са насочени към по-добро разбиране на вече утвърдените.

Подобно развитие се наблюдава и при останалите класически приложения на метода. При компрометирани ламба и присадки вниманието се насочва към ранното разпознаване на исхемията и своевременното започване на терапията. При хроничния остеомиелит се търси оптималното съчетаване на хирургичното лечение, антибиотичната терапия и хипербарната оксигенация. При некротизиращите инфекции и газовата гангрена основният въпрос вече не е дали лечението трябва да бъде проведено, а колко рано трябва да започне след първата хирургична интервенция и как най-добре да се интегрира с останалите компоненти на интензивното лечение.

През разглеждания период става ясно още нещо. Все повече автори предупреждават, че терминът „утвърдено показание“ не трябва да се възприема като гаранция за еднакъв резултат при всички пациенти. Дори при заболявания, за които съществува силна доказателствена база, ефектът зависи от стадия на заболяването, навременността на лечението, придружаващите заболявания, техническите параметри на терапията и качеството на останалите медицински грижи. Именно поради това съвременните публикации все по-често говорят за индивидуализиране на хипербарната терапия, вместо за универсални лечебни схеми.

Тази промяна определя и структурата на следващите глави от настоящия обзор. Вместо утвърдените показания да бъдат разгледани като един общ списък, всяко от тях ще бъде анализирано самостоятелно. За всяко заболяване ще бъдат представени най-новите публикации от 2025 и 2026 г., ще бъде оценено качеството на наличните доказателства и ще бъде обсъдено дали новите данни променят съществуващата клинична практика или по-скоро я потвърждават. Именно такъв подход позволява да се отделят действително значимите научни резултати от публикациите, които макар и интересни, все още нямат достатъчно основание да доведат до промяна в ежедневната медицинска работа.

4. Хронични рани и диабетно стъпало

Хроничните рани остават едно от най-честите и най-добре проучени приложения на хипербарната оксигенация. Това е и областта, в която през последните две години са публикувани едни от най-качествените клинични анализи. Интересното е, че новите публикации не променят изцяло досегашните разбирания, а ги правят значително по-прецизни. Ако преди години основният въпрос беше дали хипербарната оксигенация ускорява зарастването на хроничните рани, днес научната литература търси отговор на далеч по-важен въпрос – при кои пациенти лечението действително подобрява крайния резултат и кога неговото приложение е оправдано.

Причината за този подход е очевидна. Хроничната рана не е самостоятелно заболяване, а крайна проява на различни патологични процеси. При един пациент основният проблем е тежката исхемия вследствие на периферна артериална болест. При друг водеща роля има диабетната микроангиопатия, при трети доминира инфекцията, а при четвърти причината е продължителният натиск върху тъканите. Макар външният вид на раните понякога да е сходен, биологичните механизми, които възпрепятстват зарастването, могат да бъдат съвсем различни. Именно поради това през последните години все повече автори подчертават, че хроничните рани не трябва да се разглеждат като еднородна група, а лечението трябва да бъде съобразено с конкретната причина за нарушеното възстановяване.

Сред всички хронични рани най-голямо внимание продължава да привлича диабетното стъпало. Това не е случайно. Захарният диабет остава една от водещите причини за нетравматични ампутации в световен мащаб, а лечението на хроничните язви изисква значителни финансови и човешки ресурси. В този контекст всяка терапия, която би могла да намали риска от голяма ампутация или да ускори зарастването, има сериозно клинично значение.

През 2025 г. бяха публикувани няколко систематични обзора и метаанализа, които отново оцениха мястото на хипербарната оксигенация при диабетното стъпало. Общият извод от тях е по-нюансиран в сравнение с публикациите отпреди десетилетие. Натрупаните данни показват, че при внимателно подбрани пациенти хипербарната оксигенация може да увеличи вероятността за пълно зарастване на язвата и да намали риска от голяма ампутация. В същото време авторите подчертават, че качеството на доказателствата остава нееднородно, а резултатите между отделните проучвания се различават значително поради различните критерии за подбор на пациентите и използваните лечебни протоколи. Това означава, че положителният ефект не трябва автоматично да се очаква при всеки пациент с диабетно стъпало.

Една от най-съществените промени в начина на интерпретиране на тези резултати е, че хипербарната оксигенация вече почти никога не се разглежда като самостоятелна терапия. Всички съвременни публикации приемат, че тя представлява допълнение към цялостното лечение. Контролът на инфекцията, хирургичният дебридман, разтоварването на крайника, оптималният гликемичен контрол, съдовата оценка и при необходимост реваскуларизацията остават основните компоненти на терапията. При липсата на тези елементи дори правилно проведената хипербарна оксигенация трудно би могла да компенсира останалите фактори, които възпрепятстват зарастването на раната.

Особено внимание през последните две години се отделя на правилния подбор на пациентите. Все повече публикации показват, че най-добри резултати се постигат при пациенти с доказана тъканна хипоксия, при които съществува потенциал за възстановяване на микроциркулацията и регенерацията. Обратно, при напреднала критична исхемия без възможност за реваскуларизация, при обширна некроза или при пациенти с тежко общо състояние очакваният ефект е значително по-ограничен. Поради тази причина все по-често се препоръчва използването на обективни методи за оценка на тъканната оксигенация, като транскутанното измерване на кислородното напрежение (TcPO₂), което подпомага както подбора на пациентите, така и прогнозирането на вероятния лечебен резултат.

Друг важен акцент в литературата през 2025 г. е комбинирането на хипербарната оксигенация с други съвременни методи за лечение на хроничните рани. Особен интерес предизвикват проучванията, които оценяват съчетаването на терапия с отрицателно налягане и хипербарна оксигенация. Публикувано рандомизирано клинично изследване показва по-добро зарастване на диабетни язви при комбинираното приложение в сравнение със самостоятелното използване на терапия с отрицателно налягане. Макар броят на пациентите да не позволява окончателни заключения, резултатите подкрепят идеята, че бъдещето на лечението вероятно ще бъде в комбинирането на различни доказани методи, а не в търсенето на един универсален подход.

Наред с клиничните резултати през последните две години се натрупват и нови данни за биологичните механизми, чрез които хипербарната оксигенация подпомага зарастването на хроничните рани. Вече е добре установено, че ефектът не се изчерпва с увеличеното количество кислород, достигащо до тъканите. Повишеното кислородно напрежение стимулира образуването на нови капиляри, подобрява функцията на фибробластите, ускорява синтеза на колаген, подпомага епителизацията и повишава бактерицидната активност на неутрофилите. Наред с това интермитентната хипероксия влияе върху редица клетъчни сигнални пътища, които регулират възпалението и възстановяването на тъканите. Именно тези механизми обясняват защо клиничният ефект често продължава и след приключване на курса на лечение, а не се ограничава само до периода на кислородната експозиция.

Въпреки положителните резултати научната литература остава предпазлива. Един от основните проблеми продължава да бъде значителната хетерогенност на публикуваните изследвания. Различните автори използват различни критерии за включване на пациентите, различни лечебни протоколи и различни крайни показатели. Някои анализи оценяват скоростта на зарастване, други разглеждат честотата на ампутациите, трети проследяват времето до пълно затваряне на раната, а четвърти използват комбинирани показатели. Това затруднява директното сравнение между отделните проучвания и остава една от основните причини различните метаанализи понякога да достигат до привидно различни заключения.

Именно тук се наблюдава една от най-важните промени през 2025 и 2026 г. Вместо да се задава въпросът дали хипербарната оксигенация е ефективна при диабетното стъпало като цяло, все повече изследователи започват да разделят пациентите според тежестта на исхемията, степента на инфекцията, наличието на остеомиелит, проведената реваскуларизация и първоначалната кислородна сатурация на тъканите. Този подход постепенно измества по-старите публикации, които разглеждат всички диабетни язви като една обща група. Очакванията са именно подобно стратифициране на пациентите да доведе до по-прецизни препоръки през следващите години.

Като цяло развитието през разглеждания период потвърждава мястото на хипербарната оксигенация като част от комплексното лечение на внимателно подбрани пациенти с хронични диабетни рани. Новите доказателства не променят съществено утвърдените препоръки, но показват ясно, че успехът на терапията зависи не толкова от самото провеждане на процедурите, колкото от правилния подбор на пациента, интегрирането на хипербарната оксигенация с останалите лечебни методи и използването на обективни критерии за проследяване на ефекта. Именно тази промяна в подхода представлява най-същественото развитие в областта на хроничните рани през 2025 г. и първата половина на 2026 г.

5. Радиационни увреждания

Лечението на късните радиационни увреждания е една от областите, в които хипербарната оксигенация има най-дълга история и най-стабилно място в клиничната практика. За разлика от редица други приложения, при които научният дебат все още е насочен към доказване на ефективността, тук през последните две години усилията са концентрирани върху усъвършенстването на показанията, по-прецизния подбор на пациентите и определянето на оптималния момент за започване на терапията. Натрупаните през 2025 г. и първата половина на 2026 г. публикации не поставят под съмнение ролята на хипербарната оксигенация при късните радиационни усложнения, а по-скоро допълват съществуващите знания с нови данни за механизмите на действие и факторите, които определят успеха на лечението.

Причината тези увреждания да реагират сравнително добре на хипербарната оксигенация е свързана с тяхната патофизиология. Йонизиращото лъчение причинява не само директно клетъчно увреждане, но и постепенно развитие на хроничен ендоартериит, фиброза, намалена капилярна плътност и трайно нарушение на микроциркулацията. Засегнатите тъкани остават хронично хипоксични, с ограничена способност за регенерация и повишена склонност към некроза и инфекция. Именно този механизъм отличава късните радиационни увреждания от острите реакции след лъчелечение и обяснява защо подобряването на кислородната доставка може да доведе до трайни структурни промени, а не само до временно облекчаване на симптомите.

Днес е добре установено, че терапевтичният ефект на хипербарната оксигенация при тези пациенти не се дължи единствено на увеличеното количество разтворен кислород в плазмата. Интермитентната хипероксия активира редица клетъчни механизми, които стимулират ангиогенезата, пролиферацията на фибробластите, синтеза на колаген и ремоделирането на извънклетъчния матрикс. Паралелно с това се наблюдава подобряване на микроциркулацията, намаляване на хроничното възпаление и възстановяване на част от нормалния оздравителен потенциал на облъчените тъкани. Именно поради тези биологични промени клиничният ефект често продължава да се развива седмици и дори месеци след приключване на курса на лечение.

През последните две години особен интерес предизвикаха систематичните обзори, оценяващи ефективността на хипербарната оксигенация при различните форми на късно радиационно увреждане. Общото заключение е, че най-добре документирани остават резултатите при остеорадионекрозата на долната челюст, радиационните увреждания на меките тъкани в областта на глава и шия, радиационния цистит и радиационния проктит. При тези състояния повечето публикации показват подобрение на симптомите, ускорено заздравяване на тъканите и намаляване на необходимостта от последващи хирургични интервенции, особено когато лечението е започнало преди развитието на необратими анатомични промени. Въпреки известната хетерогенност на проучванията, общата тенденция остава последователна и подкрепя съществуващите препоръки.

Най-силна доказателствена база продължава да съществува при остеорадионекрозата. Макар честотата ѝ постепенно да намалява поради развитието на съвременните техники за лъчелечение, това усложнение остава едно от най-тежките последствия при пациенти с тумори на глава и шия. Публикациите от 2025 г. потвърждават, че хипербарната оксигенация има най-добър ефект, когато е част от комплексен лечебен подход, включващ хирургично отстраняване на некротичната кост, контрол на инфекцията и последваща реконструкция при необходимост. Все повече автори подчертават, че терапията не трябва да се разглежда като алтернатива на хирургичното лечение, а като средство за подобряване на биологичните условия, при които хирургията може да бъде по-успешна.

Подобно развитие се наблюдава и при радиационния цистит. Това усложнение може да се прояви години след приключване на лъчелечението и често се характеризира с хронична хематурия, болка, фиброза и намален капацитет на пикочния мехур. Новите систематични анализи показват, че значителна част от пациентите постигат трайно намаляване на кръвотечението и подобрение на качеството на живот след проведен курс на хипербарна оксигенация. Интересното е, че ефектът често продължава да се подобрява и след приключване на лечението, което отново подкрепя разбирането, че терапията води до реално възстановяване на микроциркулацията, а не само до временно овладяване на симптомите.

Сходни резултати се наблюдават и при радиационния проктит. Макар отделните проучвания да използват различни критерии за оценка, повечето от тях съобщават за намаляване на ректалното кървене, болката и честотата на дефекациите, както и за подобрение в ежедневната активност на пациентите. Все пак през последните две години все по-често се подчертава, че терапевтичният успех е значително по-висок, когато лечението започне преди развитието на тежка фиброза и необратими структурни промени. Това наблюдение постепенно се превръща в една от най-важните практически препоръки в областта.

Интерес представлява и промяната в подхода към времето за започване на терапията. В миналото хипербарната оксигенация често се разглеждаше като последна възможност след изчерпване на всички останали лечебни средства. Все повече съвременни публикации обаче поставят под съмнение тази стратегия. Натрупаните данни показват, че при пациенти с прогресиращи радиационни увреждания по-ранното започване на лечение може да доведе до по-добри функционални резултати и да намали необходимостта от обширни хирургични интервенции. Макар тази хипотеза все още да изисква потвърждение в големи проспективни проучвания, тя постепенно намира отражение в ежедневната клинична практика.

През 2025 г. беше обърнато внимание и на необходимостта от по-прецизно определяне на лечебните протоколи. Повечето международни центрове продължават да използват налягане между 2,0 и 2,5 ATA с курс от приблизително 30 до 40 процедури, като при по-тежки случаи броят им може да бъде увеличен. Въпреки това липсват убедителни доказателства, че една универсална схема е оптимална за всички видове радиационни увреждания. Това остава една от основните области за бъдещи клинични изследвания.

Интересно развитие се наблюдава и в онкологичната общност. В продължение на години съществуваха опасения, че повишената кислородна експозиция би могла да стимулира туморния растеж или да увеличи риска от рецидив. През последните години тези опасения постепенно бяха опровергани от натрупаните клинични данни. И през 2025 г. не се появиха доказателства, че правилно проведената хипербарна оксигенация увеличава честотата на рецидивите или влошава онкологичната прогноза при пациенти, лекувани по повод късни радиационни усложнения. Това е особено важно, тъй като подобни опасения в миналото често са водели до неоправдано отлагане или отказ от лечение.

Независимо от положителните резултати, литературата остава предпазлива по отношение на интерпретацията на наличните доказателства. Основните ограничения продължават да бъдат сравнително малкият брой пациенти в отделните проучвания, разнообразието на клиничните форми и различните критерии за оценка на терапевтичния успех. Именно поради това през последните две години се засилва стремежът към провеждане на по-големи многоцентрови изследвания с унифицирани крайни показатели, които да позволят още по-прецизна оценка на ефективността.

Като цяло развитието през 2025 г. и първата половина на 2026 г. не променя фундаментално мястото на хипербарната оксигенация при късните радиационни увреждания, но значително укрепва съществуващата доказателствена база. Все по-ясно се очертава разбирането, че най-добри резултати се постигат при внимателно подбрани пациенти, когато терапията е интегрирана в комплексен лечебен план и започне преди развитието на необратими структурни промени. Именно тази концепция постепенно се превръща в основен принцип при съвременното приложение на хипербарната оксигенация в лъчевата онкология.

6. Неврологични заболявания и травматично мозъчно увреждане

Неврологичните заболявания представляват една от най-динамично развиващите се области в съвременната хипербарна медицина, но същевременно и една от най-противоречивите. Именно тук през последните две години бяха публикувани едни от най-интересните експериментални и клинични изследвания, но и едни от най-разнопосочните резултати. Това поставя пред клиницистите сериозно предизвикателство – как да се разграничат научно обоснованите данни от прекомерния ентусиазъм, който често съпътства новите терапевтични приложения. Анализът на литературата от 2025 г. и първата половина на 2026 г. показва, че хипербарната оксигенация притежава значителен потенциал в неврологията, но при повечето заболявания доказателствената база все още не е достатъчна, за да доведе до разширяване на официалните международни показания.

Това се обяснява до голяма степен с особеностите на самите неврологични заболявания. За разлика от хроничните рани или радиационните увреждания, където крайният резултат може сравнително лесно да бъде измерен чрез зарастване на тъканите или овладяване на симптомите, възстановяването на мозъчната функция е значително по-сложен процес. То зависи от локализацията на увреждането, степента на запазване на невронните мрежи, възрастта на пациента, интензивността на рехабилитацията и естествените механизми на невропластичност. Поради това две клинично сходни мозъчни увреждания могат да доведат до напълно различен функционален резултат, което значително затруднява интерпретацията на клиничните изпитвания.

Въпреки това през последните години настъпва съществена промяна в разбирането за начина, по който хипербарната оксигенация влияе върху централната нервна система. Вече е ясно, че терапевтичният ефект не може да бъде обяснен единствено с повишената доставка на кислород до мозъчната тъкан. Съвременните експериментални изследвания показват, че интермитентната хипероксия активира сложни молекулярни механизми, включващи ангиогенеза, невропластичност, модулация на невровъзпалението, стимулиране на митохондриалната функция и влияние върху експресията на множество гени, свързани с възстановителните процеси. Именно тези механизми постепенно променят представата за хипербарната оксигенация – от метод за временно подобряване на кислородната доставка към терапия, която може да подпомага дългосрочното функционално възстановяване на увредения мозък.

Най-голям научен интерес през 2025 г. продължава да предизвиква хроничното травматично мозъчно увреждане (Traumatic Brain Injury – TBI) и особено пациентите с персистиращи симптоми след лека черепно-мозъчна травма. През последното десетилетие именно тази група се превърна в обект на интензивни клинични изследвания, а публикуваните през разглеждания период анализи допълнително разширяват натрупаните доказателства. Част от проучванията съобщават за подобрение в когнитивните функции, вниманието, паметта, изпълнителните функции, качеството на съня и хроничното главоболие след курс на хипербарна оксигенация. Някои автори демонстрират и подобрение в качеството на живот, както и промени във функционалните образни изследвания, предполагащи активиране на мозъчни области с намалена преди това метаболитна активност.

Въпреки окуражаващите резултати, научната общност остава предпазлива. Основният проблем не е липсата на положителни данни, а тяхната нееднородност. Различните проучвания използват различни критерии за включване, различни интервали от травмата до започване на лечението, различни налягания, различен брой процедури и различни методи за оценка на ефекта. При част от изследванията контролните групи получават лечение в нискобарни камери, което поражда дискусии дали използваният контрол действително е физиологично неутрален. Именно тези методологични различия обясняват защо систематичните обзори често достигат до по-предпазливи заключения в сравнение с отделните клинични проучвания. Към настоящия момент наличните доказателства се оценяват като обещаващи, но недостатъчни за включване на хроничното травматично мозъчно увреждане сред официално утвърдените показания на UHMS.

Особено интересна тенденция през последните две години е все по-честото използване на съвременни образни и функционални методи за проследяване на терапевтичния ефект. Освен традиционните невропсихологични тестове, редица изследователи включват функционален магнитен резонанс, дифузионно-тензорна образна диагностика, SPECT, PET и количествена електроенцефалография. Целта не е единствено да се демонстрира клинично подобрение, а да се покаже дали това подобрение е съпроводено с измерими промени в мозъчната функция. Макар резултатите все още да не са еднозначни, постепенно се натрупват данни, че при част от пациентите настъпват обективно регистрирани промени в мозъчната перфузия и функционалната свързаност, които корелират с клиничното възстановяване.

Значително по-ограничени остават доказателствата при исхемичния мозъчен инсулт. Въпреки множеството експериментални модели, убедителни клинични доказателства за рутинното приложение на хипербарната оксигенация при остър инсулт все още липсват. Публикуваните през 2025 г. обзори потвърждават, че наличните проучвания са малко, методологично разнородни и не позволяват категорични заключения относно клиничната ефективност. Поради това международните препоръки не включват исхемичния мозъчен инсулт сред утвърдените показания, независимо от обещаващите резултати в експерименталните модели.

Подобна е ситуацията и при невродегенеративните заболявания. През последните години бяха публикувани отделни проучвания при болестта на Алцхаймер, болестта на Паркинсон и множествената склероза, които демонстрират известни подобрения в когнитивните функции или качеството на живот. Въпреки това броят на пациентите остава ограничен, проследяването е сравнително кратко, а използваните терапевтични режими се различават значително. Следователно към настоящия момент тези резултати трябва да се разглеждат като предварителни и не могат да бъдат основа за промяна на клиничните препоръки.

Съществено развитие през разглеждания период се наблюдава и в разбирането за оптималния терапевтичен прозорец. Ако в миналото се предполагаше, че хипербарната оксигенация има значение само в ранните етапи след мозъчното увреждане, новите публикации поставят под съмнение това схващане. Все повече автори съобщават за клинично подобрение при пациенти, лекувани месеци, а понякога и години след травмата. Предполага се, че това се дължи не на възстановяване на загинали неврони, а на активиране на съществуващи, но функционално потиснати невронни мрежи и стимулиране на процесите на невропластичност. Тази концепция представлява една от най-интересните научни идеи в съвременната хипербарна медицина и вероятно ще бъде обект на интензивни изследвания през следващите години.

Друг важен извод от литературата е, че бъдещето на хипербарната оксигенация в неврологията вероятно няма да бъде свързано със самостоятелното ѝ приложение. Все повече клинични екипи комбинират лечението с интензивна когнитивна рехабилитация, физиотерапия, ерготерапия и невромодулационни методи. Това съответства на съвременната концепция за невропластичността, според която възстановяването е резултат от взаимодействието между биологичните механизми и функционалното обучение. В този контекст хипербарната оксигенация може да създаде по-благоприятна биологична среда, но ефективната рехабилитация остава решаващ фактор за превръщането на тези промени в реално функционално подобрение.

Обобщавайки наличните данни, може да се заключи, че неврологичните заболявания представляват една от най-перспективните области за бъдещото развитие на хипербарната медицина. През 2025 г. и първата половина на 2026 г. бяха публикувани убедителни експериментални доказателства за сложните механизми на действие върху централната нервна система и редица окуражаващи клинични резултати, особено при хроничното травматично мозъчно увреждане. Въпреки това доказателствената база все още не достига нивото, необходимо за разширяване на официалните международни показания. Това не означава, че терапията е неефективна, а че следващата стъпка в развитието на областта трябва да бъде провеждането на големи, добре стандартизирани, многоцентрови рандомизирани клинични изпитвания, които окончателно да определят мястото на хипербарната оксигенация в съвременната неврология.

7. Long COVID и постинфекциозни синдроми

Ако има област, която през последните пет години промени посоката на научните изследвания в хипербарната медицина, това безспорно е Long COVID. До появата на пандемията интересът към приложението на хипербарната оксигенация при хронични постинфекциозни състояния беше сравнително ограничен и се основаваше предимно на експериментални данни. Появата на милиони пациенти с персистиращи симптоми след преболедуване от SARS-CoV-2 обаче създаде необходимост от търсене на нови терапевтични подходи. Именно в тази област през 2025 г. и първата половина на 2026 г. бяха публикувани едни от най-интересните клинични проучвания, които постепенно очертават потенциалното място на хипербарната оксигенация при пациенти с постинфекциозни синдроми.

Long COVID представлява изключително хетерогенно състояние. Клиничната картина може да включва хронична умора, нарушена концентрация и памет, така нареченият „brain fog“, главоболие, нарушения на съня, задух, намален физически капацитет, дисавтономия, миалгии и редица други симптоми, които могат да персистират месеци или години след острата инфекция. Именно тази голяма вариабилност прави заболяването трудно както за диагностициране, така и за оценка на терапевтичния ефект. За разлика от класическите заболявания, при които съществуват ясни лабораторни или образни показатели, при Long COVID основният критерий за успех остава функционалното състояние на пациента и качеството на живот.

Първоначалният интерес към хипербарната оксигенация беше провокиран от предположението, че при част от пациентите съществува персистираща тъканна хипоксия вследствие на микроваскуларни нарушения. Последвалите експериментални изследвания обаче показаха значително по-сложна картина. Натрупаните данни през последните години предполагат, че Long COVID вероятно представлява комбинация от хронично нискостепенно възпаление, ендотелна дисфункция, нарушения в микроциркулацията, митохондриална дисфункция, промени в церебралната перфузия и нарушена автономна регулация. Именно поради това хипербарната оксигенация започва да се разглежда не просто като средство за увеличаване на кислородната доставка, а като терапия, която би могла едновременно да повлияе няколко различни патофизиологични механизма.

През 2025 г. бяха публикувани нови систематични обзори и разширени анализи на наличните клинични изпитвания. Общото заключение е, че при част от пациентите се наблюдава статистически значимо подобрение на когнитивните функции, хроничната умора, физическата издръжливост и качеството на живот след проведен курс на хипербарна оксигенация. Особено впечатление правят резултатите от проучванията, в които наред със субективните въпросници са използвани функционален магнитен резонанс, SPECT и когнитивни тестове. При част от пациентите подобрението в клиничните симптоми се съпровожда и от измерими промени в мозъчната перфузия и функционалната свързаност, което подсказва, че терапията може да има реален биологичен ефект, а не само плацебо действие.

Особен интерес представлява фактът, че подобрението невинаги настъпва непосредствено след приключване на лечението. В някои от публикуваните проучвания пациентите продължават да подобряват когнитивните си показатели и функционалния си капацитет в продължение на седмици след последната процедура. Това наблюдение подкрепя вече утвърдената концепция, че интермитентната хипероксия активира процеси на ангиогенеза, невровъзстановяване и функционална реорганизация на мозъчните мрежи, които продължават и след приключване на кислородната експозиция.

Независимо от окуражаващите резултати, научната общност остава предпазлива при интерпретацията им. Основният проблем не е липсата на положителни данни, а голямата разнородност на включените пациенти. Под общото понятие Long COVID вероятно се крият няколко различни патофизиологични синдрома, които имат различен механизъм на възникване и съответно различен потенциал за повлияване от хипербарна оксигенация. Това означава, че положителните резултати при една подгрупа не могат автоматично да бъдат пренасяни върху всички пациенти с персистиращи симптоми след COVID-19. Именно тази хетерогенност е основната причина систематичните обзори да препоръчват предпазливост при формулирането на категорични заключения.

През последните две години все по-голямо внимание се отделя и на избора на подходящи критерии за оценка на ефективността. Ранните публикации често използваха единствено въпросници за умора или качество на живот. Днес все повече изследователи включват стандартизирани когнитивни тестове, функционални образни изследвания, тестове за физическа издръжливост, оценка на автономната нервна система и биомаркери на възпалението. Това значително повишава качеството на доказателствата и позволява по-обективна оценка на терапевтичния ефект.

Интерес представляват и публикациите, които анализират възможните механизми на действие. Освен добре известното стимулиране на ангиогенезата и подобряването на микроциркулацията, новите експериментални данни показват влияние върху митохондриалната функция, намаляване на оксидативния стрес, модулация на възпалителните цитокини и подобряване на ендотелната функция. Предполага се, че именно комбинираното въздействие върху тези механизми обяснява защо при част от пациентите настъпва подобрение едновременно в когнитивните симптоми, физическата издръжливост и автономната регулация. Все пак тези механизми все още остават предмет на активни научни изследвания и не могат да бъдат считани за окончателно доказани.

През 2025 г. не настъпиха промени в официалните международни препоръки. Long COVID продължава да не фигурира сред утвърдените показания за хипербарна оксигенация на UHMS и ECHM. Това обаче не следва да се тълкува като доказателство за липса на ефект. По-скоро показва, че наличните клинични изпитвания все още не достигат нивото на доказателственост, необходимо за промяна на международните стандарти. Всъщност една от характерните особености на съвременната литература е, че повечето автори вече не обсъждат въпроса дали хипербарната оксигенация има потенциал при Long COVID, а се стремят да определят кои пациенти биха имали най-голяма полза, кога трябва да започне лечението и какъв терапевтичен режим осигурява най-добър резултат.

Интересно развитие се наблюдава и извън Long COVID. Натрупаният през последните години опит стимулира интереса към приложението на хипербарната оксигенация и при други постинфекциозни синдроми, характеризиращи се с хронична умора, когнитивни нарушения и нарушена физическа работоспособност. Засега тези публикации са единични и не позволяват категорични изводи, но поставят основата за бъдещи изследвания върху по-широката група заболявания, при които персистиращото възпаление, ендотелната дисфункция и нарушенията в клетъчния метаболизъм играят ключова роля.

Обобщавайки наличните данни, може да се заключи, че Long COVID се превърна в една от най-перспективните области за бъдещо развитие на хипербарната медицина. През 2025 г. и първата половина на 2026 г. бяха публикувани все повече качествени клинични изследвания, които последователно показват благоприятен ефект при част от пациентите. В същото време доказателствената база все още не е достатъчно зряла, за да обоснове официално разширяване на международните показания. Най-важната задача през следващите години ще бъде идентифицирането на онези подгрупи пациенти, при които хипербарната оксигенация има най-голям потенциал, както и стандартизирането на терапевтичните протоколи, което ще позволи резултатите от различните клинични центрове да бъдат сравнявани по надежден и възпроизводим начин.

8. Възпалителни и автоимунни заболявания

През 2025 г. и първата половина на 2026 г. възпалителните и автоимунните заболявания продължават да заемат сравнително ограничено, но постепенно разширяващо се място в изследванията върху хипербарната оксигенация. Развитието в тази област не се изразява в появата на ново утвърдено показание или в доказване на общ имуносупресивен ефект на лечението. По-съществената промяна е постепенното изясняване на условията, при които тъканната хипоксия, микроваскуларното увреждане и персистиращото възпаление образуват взаимно поддържащ се патологичен процес, потенциално повлияващ се от интермитентната хипероксия. Това насочва изследванията не към автоимунните заболявания като единна група, а към отделни клинични фенотипове, при които локалната хипоксия има измеримо значение за активността на заболяването или за развитието на неговите усложнения.

Това разграничение е особено важно, защото възпалителният процес и автоимунното заболяване не са взаимозаменяеми понятия. Възпалението може да бъде локално, вторично на исхемия, инфекция или нарушение на тъканната бариера, докато системните автоимунни заболявания се основават на сложна загуба на имунологичен толеранс и продължителна активация на адаптивния имунитет. Следователно демонстрирането на противовъзпалителен ефект не означава, че хипербарната оксигенация може да контролира основния автоимунен процес. Тъкмо тази граница се очертава по-ясно в литературата от разглеждания период и определя по-предпазливия начин, по който се интерпретират новите резултати.

Най-съществено клинично развитие през 2025–2026 г. се наблюдава при възпалителните заболявания на червата. В тази област интересът към хипербарната оксигенация вече не се основава единствено на отделни клинични случаи или на общата идея за противовъзпалително действие. Натрупаните по-рано пилотни проучвания постепенно преминават към по-структурирана фаза на клинично изпитване, при която се оценяват не само симптомите, но и ендоскопската активност, чревната перфузия, необходимостта от спасителна терапия и трайността на постигнатия резултат.

При улцерозния колит основната научна концепция остава свързана с ролята на мукозната хипоксия. Активното възпаление увеличава кислородната потребност на чревната лигавица, докато отокът, микроваскуларната дисфункция и нарушеният локален кръвоток ограничават доставката му. Получената хипоксична среда допълнително нарушава епителната бариера, поддържа възпалителния отговор и затруднява възстановяването на лигавицата. В този контекст хипербарната оксигенация се изследва като допълнение към стандартното лечение, а не като негова алтернатива.

Едно от най-важните събития през 2025 г. е публикуването на протокола на многоцентрово, двойно заслепено, sham-контролирано изпитване при пациенти, хоспитализирани по повод умерено тежък или тежък пристъп на улцерозен колит. Проучването предвижда включването на 126 пациенти, които получават хипербарна оксигенация или контролна експозиция паралелно с кортикостероидна терапия. Основният въпрос е дали кратък петдневен курс може да ускори клиничния отговор и да намали необходимостта от биологична терапия, малки молекули или колектомия още по време на хоспитализацията. Предвидено е и проследяване до дванадесет месеца, което трябва да покаже дали ранният ефект има реална дългосрочна стойност. Преминаването към подобен дизайн представлява важна стъпка, защото изследването вече не оценява само наличието на симптоматично подобрение, а способността на терапията да промени последващото клинично поведение.

През 2026 г. тази посока е допълнена от проспективно пилотно проучване при пациенти с терапевтично рефрактерен улцерозен колит. В него клиничните резултати са съпоставени с промени в чревната перфузия, което позволява по-пряка връзка между физиологичния ефект и наблюдаваното подобрение. Авторите съобщават, че лечението е добре поносимо и е свързано с подобряване както на клиничните показатели, така и на перфузионната динамика. Извадката остава малка и не позволява окончателни заключения, но проучването е важно, защото насочва вниманието към възможността перфузионните нарушения да бъдат използвани като биомаркер за подбор на пациентите и за проследяване на отговора.

Въпреки тези положителни сигнали, доказателствата при улцерозния колит все още не са достатъчни за включване на хипербарната оксигенация в стандартните терапевтични алгоритми. Част от по-ранните рандомизирани проучвания показват благоприятен ефект, докато други не установяват ясно предимство. Размерът на извадките е ограничен, използваните режими се различават, а критериите за клиничен отговор не са напълно еднородни. Поради това развитието през 2025–2026 г. трябва да се разглежда като преход от ранни окуражаващи резултати към реално проверяване на ефективността в по-големи и методологично по-надеждни изпитвания, а не като окончателно доказване на ново показание.

При болестта на Crohn интересът остава съсредоточен главно върху сложната перианална фистулизираща форма. Тук локалното възпаление се съчетава с персистираща инфекция, нарушен дренаж, хронична ранева повърхност и изразена тъканна хипоксия. Поради това биологичната основа за приложение на хипербарна оксигенация е по-ясна, отколкото при неусложненото луминално заболяване. Публикациите от 2025 г. включват ретроспективни серии от специализирани центрове, в които лечението е прилагано като допълнение към биологична терапия, хирургичен контрол на септичните огнища и локално лечение на фистулите. При част от пациентите се описва клинично подобрение или затваряне на фистулните отвори, но резултатите остават трудни за интерпретация поради малкия брой случаи и едновременното приложение на няколко терапевтични метода.

Същата предпазливост е необходима и при оценката на публикуваното през 2025 г. ретроспективно проучване за използване на хипербарна оксигенация при усложнена болест на Crohn и в ранния следоперативен период. Наблюдаваните благоприятни резултати подкрепят възможността терапията да подпомага тъканното възстановяване и постоперативната функция, но дизайнът на проучването не позволява ефектът да бъде отделен надеждно от естествения ход на възстановяването и от останалото лечение. Данните имат по-скоро хипотезообразуваща стойност и показват необходимостта от проспективни сравнителни изпитвания.

Публикациите през разглеждания период потвърждават и един по-общ проблем при оценката на хипербарната оксигенация при възпалителните чревни заболявания. Дори когато систематичните обзори отчитат висока честота на клиничен отговор, включените изследвания често са наблюдателни, провеждани при различни фенотипове на заболяването и използват несъпоставими крайни показатели. Симптоматичното подобрение, ендоскопската ремисия, фистулното затваряне и избягването на операция не са равностойни резултати. Поради това обобщените проценти не трябва да се възприемат като точна мярка за индивидуалната ефективност, а като сигнал, че съществува подгрупа пациенти, която вероятно се повлиява и трябва да бъде дефинирана по-прецизно.

Интересът през 2025–2026 г. не се ограничава до клиничните резултати. Все повече внимание се отделя на имунологичните механизми, чрез които интермитентната хипероксия може да влияе върху възпалението. Публикуваните през 2026 г. обзори обсъждат промени във функцията на неутрофилите и макрофагите, регулиране на про- и противовъзпалителните цитокини, взаимодействие между регулаторните и ефекторните Т-клетъчни популации и възможно възстановяване на част от периферния имунологичен толеранс. Тези механизми разширяват разбирането за хипербарната оксигенация отвъд непосредственото увеличаване на кислородната доставка. Те обаче остават предимно експериментални и не трябва да бъдат интерпретирани като доказателство, че терапията има универсално имуномодулиращо действие при автоимунните заболявания.

Тъкмо тук се очертава основната граница между сравнително обещаващите резултати при възпалителните чревни заболявания и значително по-слабата доказателствена база при системните автоимунни състояния. През 2025 г. е публикуван обзор на клиничната ефективност и възможните механизми на хипербарната оксигенация при ревматични и автоимунни заболявания. В него се описват благоприятни резултати при кожни язви, свързани със системна склероза, васкулити и други ревматични заболявания. Въпреки това голяма част от включените данни произлизат от малки серии, отделни клинични случаи и нерандомизирани наблюдения. Положителният ефект е най-често върху локалната язва и тъканната исхемия, а не върху системната активност на основното заболяване.

Това разграничение има непосредствено клинично значение. При пациент със системна склероза хипербарната оксигенация може потенциално да подпомогне зарастването на рефрактерна дигитална язва, защото повлиява хипоксията и микроциркулацията. От подобен резултат обаче не може да се заключи, че лечението променя прогресията на кожната фиброза, белодробното засягане или автоимунната активност. Същото се отнася за васкулитните язви, pyoderma gangrenosum и останалите имуномедиирани кожни увреждания. Възможното повлияване на локалното тъканно усложнение не е равнозначно на контрол върху заболяването, което го е причинило.

При ревматоидния артрит през 2025–2026 г. не се появяват достатъчно качествени клинични данни, които да променят досегашната оценка. Съвременните публикации потвърждават значението на хипоксичната синовиална среда за поддържане на възпалението, ангиогенезата и патологичната активност на синовиоцитите, но това остава предимно патофизиологична основа за бъдещи изследвания. Липсват големи рандомизирани изпитвания, които да покажат трайно намаляване на активността на заболяването, ограничаване на структурното увреждане или възможност за намаляване на стандартната болест-модифицираща терапия. Следователно биологичната логика не може да бъде приемана като клинично доказателство.

Не настъпва съществено развитие и при системния лупус еритематозус, синдрома на Sjögren, възпалителните миопатии и останалите системни автоимунни заболявания. Наличната литература продължава да се състои главно от експериментални модели, отделни наблюдения и приложение при вторични исхемични или раневи усложнения. Това не позволява да се формулират препоръки за рутинна употреба, нито да се твърди, че хипербарната оксигенация може да замени кортикостероидите, конвенционалните имуносупресори, биологичните лекарства или таргетните малки молекули.

Особено важно е да не се пренасят съвременните данни за имуномодулация върху заболявания, при които клиничните изпитвания вече са дали неубедителни или отрицателни резултати. Множествената склероза остава показателен пример. Независимо от теоретичното влияние върху възпалението, оксидативния стрес и нервната тъкан, по-ранните контролирани изпитвания не показват последователно и клинично значимо повлияване на инвалидизацията или дългосрочната прогресия. През 2025–2026 г. не се появяват нови доказателства с достатъчно качество, които да променят тази оценка.

В разглеждания период постепенно се изяснява и въпросът за терапевтичната доза. При хоспитализираните пациенти с активен улцерозен колит се проучват кратки, интензивни курсове, насочени към бързо повлияване на мукозната хипоксия и острото възпаление. При перианалната болест на Crohn и хроничните автоимунно обусловени язви се използват по-продължителни режими, при които целта е стимулиране на ангиогенезата и постепенно тъканно възстановяване. Разликата между тези подходи показва, че не съществува общ „противовъзпалителен протокол“. Дозата трябва да бъде свързана с конкретната биологична цел, а произволното пренасяне на режими от едно заболяване към друго остава научно необосновано.

Профилът на безопасност в публикуваните клинични изследвания е като цяло благоприятен и не се различава съществено от този при останалите неотложни приложения на хипербарната оксигенация. Това обаче не премахва специфичните практически проблеми при пациенти с тежко възпалително или автоимунно заболяване. Анемията, недохранването, активната инфекция, имуносупресивното лечение, тромбоемболичният риск и необходимостта от интензивно наблюдение могат да усложнят провеждането на курса. Следователно безопасността трябва да се оценява не само спрямо самата хипербарна експозиция, а и спрямо общото състояние и възможността лечението да бъде интегрирано, без да забавя останалите необходими интервенции.

Обобщението на данните от 2025 г. и първата половина на 2026 г. показва, че най-същественото развитие е концентрирано при възпалителните заболявания на червата. При улцерозния колит областта преминава към по-големи, многоцентрови и sham-контролирани проучвания, които трябва да установят дали ранните положителни резултати могат да бъдат възпроизведени и да доведат до реална промяна в лечебния алгоритъм. При перианалната болест на Crohn клиничните сигнали остават обещаващи, но доказателствената база все още е доминирана от малки серии и наблюдателни изследвания. При системните автоимунни заболявания развитието е значително по-ограничено и се отнася предимно до лечението на локални исхемични, язвени и раневи усложнения.

Следователно през разглеждания период хипербарната оксигенация не се утвърждава като общо лечение на автоимунитета. По-скоро постепенно се очертава като възможен допълващ метод при внимателно подбрани състояния, в които възпалението е неразривно свързано с тъканна хипоксия, микроваскуларно увреждане и нарушено възстановяване. Основната задача на бъдещите изследвания остава определянето на точния клиничен фенотип, при който тази връзка е достатъчно силна, за да се превърне от биологично правдоподобна хипотеза в доказано терапевтично показание.

9. Онкология и взаимодействие с противотуморното лечение

През 2025 г. и първата половина на 2026 г. онкологията се утвърждава като една от най-активно развиващите се, но и най-внимателно интерпретирани области в съвременната хипербарна медицина. Промяната през този период не се състои в признаването на хипербарната оксигенация като самостоятелно противотуморно лечение. Подобно заключение не се подкрепя от клиничните доказателства. По-същественото развитие е свързано с постепенното преодоляване на старото опасение, че повишената кислородна експозиция непременно стимулира туморния растеж, както и с нарастващия интерес към възможността туморната хипоксия да бъде повлияна по начин, който подобрява чувствителността към лъчетерапия, химиотерапия и имунотерапия.

Това развитие изисква ясно разграничение между две съвсем различни приложения. Първото е лечението на усложненията от противотуморната терапия, при което хипербарната оксигенация вече има утвърдено място, особено при късните радиационни увреждания. Второто е приложението ѝ като модификатор на туморната микросреда с цел подобряване на ефекта на активното онкологично лечение. Докато първото направление е подкрепено от десетилетия клиничен опит и постепенно разширяваща се доказателствена база, второто остава предимно експериментално и се намира в ранна фаза на клинично развитие.

В основата на съвременния интерес стои туморната хипоксия. Поради бързата пролиферация, хаотичната съдова архитектура, неравномерния кръвоток и увеличеното интерстициално налягане значителна част от солидните тумори съдържат области с ниско кислородно напрежение. Тези области не са пасивна последица от растежа. Хипоксията активира транскрипционни програми, свързани с ангиогенеза, метаболитна адаптация, инвазивност, епително-мезенхимен преход, поддържане на туморни стволови клетки и резистентност към апоптоза. Тя едновременно намалява ефекта на лъчелечението, затруднява проникването и действието на някои лекарствени средства и създава имуносупресивна микросреда, в която противотуморните лимфоцити функционират по-неефективно. Поради това през 2025–2026 г. кислородът все по-често се разглежда не само като метаболитен субстрат, а като възможен модификатор на терапевтичната резистентност.

Тази концепция не трябва да бъде опростявана до твърдението, че повече кислород означава автоматично по-силен противотуморен ефект. Туморите се различават значително по съдова структура, метаболизъм, степен на хипоксия и способност за адаптация. Кислородното напрежение се изменя както между отделните туморни области, така и във времето. Възможно е кратка хипербарна експозиция да подобри оксигенацията в част от тумора, без да отстрани напълно хроничната или цикличната хипоксия. Освен това молекулярният отговор зависи от използваното налягане, продължителността и честотата на процедурите, както и от последователността спрямо основната терапия. Поради това не съществува единен „онкологичен“ хипербарен протокол, който може да бъде пренасян между различни тумори и лечебни режими.

Един от най-дълго съществуващите въпроси е дали хипербарната оксигенация може да стимулира растежа на остатъчен тумор, рецидив или метастази. Теоретичното опасение е разбираемо, тъй като кислородът участва в клетъчния метаболизъм, а хипербарната терапия може да стимулира ангиогенезата в хронично увредени тъкани. Натрупаните експериментални и клинични данни обаче не потвърждават, че този възстановителен ефект води до общо ускоряване на злокачествения растеж. Съвременният модел приема, че ангиогенезата в исхемична рана и съдовата биология на тумора са различни процеси, регулирани в различна клетъчна и молекулярна среда. Хипербарната оксигенация не е доказано средство за стимулиране на туморната прогресия и наличието на онкологична анамнеза само по себе си не представлява противопоказание.

Публикуваното през 2025 г. ретроспективно изследване при пациенти със солидни тумори, лекувани с хипербарна оксигенация по повод усложнения от онкологичното лечение, допълва тази оценка. Авторите не установяват връзка между броя на процедурите и последващото развитие на метастази или смъртност и не намират клиничен сигнал за ускорена прогресия, рецидив или метастазиране. Подобен дизайн не може окончателно да докаже онкологична безопасност, тъй като пациентите не са рандомизирани и отделните туморни групи са разнородни. Въпреки това резултатите са в съответствие с по-ранната литература и допълнително отслабват основанието за автоматично отказване на лечение само поради преживяно или стабилно онкологично заболяване.

По-различен е въпросът при пациент с недиагностицирана, клинично подозирана или активно прогресираща малигненост. Липсата на доказан стимулиращ ефект не означава, че хипербарната оксигенация трябва да бъде започвана без онкологична оценка. При нова язва, некроза, фистула, болка или кръвотечение в предварително облъчена област трябва да бъде изключен локален рецидив, вторичен тумор или прогресия. Радионекрозата и туморната инфилтрация могат да имат сходна клинична и образна картина, а погрешното приемане на прогресията за доброкачествено късно радиационно увреждане може да забави необходимата биопсия и противотуморно лечение. Следователно основният риск не е доказано ускоряване на тумора от кислорода, а неправилната диагноза и загубата на време.

Най-утвърденото взаимодействие между хипербарната оксигенация и онкологичното лечение остава повлияването на късната радиационна токсичност. Обзорите от 2025 и 2026 г. потвърждават, че най-последователни са данните при радиационен цистит, проктит, остеорадионекроза и част от мекотъканните увреждания. В същото време резултатите не са еднакво убедителни във всички анатомични области, а качеството на доказателствата се ограничава от различните критерии за включване, терапевтични режими и крайни показатели. Съвременната литература все по-малко обсъжда дали хипербарната оксигенация изобщо има биологичен ефект и все повече се съсредоточава върху подбора на пациентите, момента на започване и разграничаването на възпалителни, фиброзни, исхемични и некротични фенотипове.

Развитието през разглеждания период показва и че терминът „радиационно увреждане“ обединява състояния с различна обратимост. При активна микроангиопатия, хронична хипоксия и все още запазен регенеративен потенциал хипербарната оксигенация може да създаде условия за постепенно съдово и тъканно възстановяване. При напреднала фиброза, тежка деформация, обширна некроза или перфорация самостоятелният ефект е ограничен и терапията трябва да бъде интегрирана с хирургично, ендоскопско или реконструктивно лечение. Тази разлика обяснява част от вариабилността в клиничните резултати и поставя под съмнение практиката лечението да се отлага до изчерпване на всички останали възможности.

При преживели рак на гърдата новите данни продължават да насочват внимание към хроничната болка, фиброзата, ограничението на движенията и мекотъканните промени след лъчелечение. Публикуваните резултати показват потенциално намаляване на болката и фиброзата, но методологичните ограничения и разликите в придържането към продължителните лечебни курсове не позволяват тези наблюдения да бъдат превърнати в универсална препоръка. По-скоро те подкрепят необходимостта от по-добро фенотипиране на пациентите и от комбиниране на хипербарната оксигенация с рехабилитация, лечение на лимфедема и контрол на хроничната болка.

По-същественият нов въпрос през 2025–2026 г. е дали хипербарната оксигенация може да бъде използвана не само след приключване на лъчетерапията, а и като неин радиосенсибилизатор. Биологичната логика е силна, защото кислородът участва във фиксирането на индуцираните от йонизиращото лъчение увреждания на ДНК. Хипоксичните туморни клетки са по-радиорезистентни, докато временното повишаване на туморната оксигенация непосредствено преди облъчването може да увеличи вероятността от необратимо клетъчно увреждане. Историческите изпитвания с облъчване в камера демонстрират възможен ефект, но са свързани със значителни технически трудности, нетипично фракциониране и повишена нормотъканна токсичност. Съвременният подход е различен: пациентът се облъчва непосредствено след излизане от камерата, докато повишената туморна оксигенация все още се запазва.

Най-голям интерес в това отношение продължава да има при злокачествените глиоми. Публикуваната през 2026 г. метаанализа на едновременното или тясно последователно приложение на хипербарна оксигенация и химиолъчетерапия съобщава за по-добри резултати в сравнение със стандартната химиолъчетерапия самостоятелно. Авторите обаче подчертават, че включените изпитвания са малки, методологично различни и не могат да заместят необходимостта от голямо многоцентрово фаза III проучване. Следователно данните трябва да се разглеждат като сигнал за възможна ефективност, а не като основание за рутинно включване на хипербарна оксигенация в стандартния алгоритъм при глиобластом.

Взаимодействието с химиотерапията е още по-зависимо от конкретния медикамент. Теоретично подобряването на перфузията и намаляването на туморната хипоксия може да улесни доставката на лекарството до слабо кръвоснабдени туморни области. Повишеното образуване на реактивни кислородни видове може да усили цитотоксичността на някои средства, а преминаването на част от клетките от дълбоко хипоксично и нископролиферативно състояние към по-активен метаболизъм би могло да увеличи тяхната чувствителност. Тези механизми обаче не са универсални. Част от антинеопластичните лекарства действат по-ефективно в оксигенирани клетки, други имат активност в хипоксична среда, а при трети кислородът може да усили токсичността върху нормалните тъкани.

Поради това съчетаването с химиотерапия не трябва да бъде извършвано само на основание на обща идея за синергия. Необходимо е да бъдат отчетени фармакокинетиката, механизмът на действие, органната токсичност и времето между медикаментозното приложение и хипербарната процедура. Особено внимание традиционно се отделя на доксорубицин, блеомицин и дисулфирам, при които съществуват основания за потенциално неблагоприятно взаимодействие. При доксорубицин опасението е свързано с усилване на кардиотоксичността и поради това едновременното приложение обикновено се избягва. При блеомицин основният въпрос е рискът от белодробна кислородна токсичност, макар самата предходна експозиция да не представлява автоматично абсолютно противопоказание и решението да зависи от белодробната функция, приложената кумулативна доза и времето от лечението. При дисулфирам се обсъжда влияние върху защитните механизми срещу кислородните свободни радикали.

Цисплатинът изисква по-различна интерпретация. Традиционните предупреждения са свързани главно с възможно неблагоприятно влияние върху зарастването на рани, когато хипербарната оксигенация се прилага именно с ранева цел по време на активна терапия. Това не означава непременно опасна системна токсичност при всяка комбинация, но налага индивидуална оценка на клиничната цел и времевата последователност. Общото послание е, че списъкът на лекарствените взаимодействия не трябва да се използва механично. Онкологичната схема, времето от последната доза, органната функция и причината за хипербарното лечение трябва да бъдат разгледани съвместно от медицинския онколог и хипербарния лекар.

През 2025 г. се засилва интересът към комбинирането на хипербарната оксигенация с наномедицина, фотодинамична терапия и кислородзависими лекарствени системи. При част от тези технологии основното ограничение е недостатъчната оксигенация в централните туморни зони. Експерименталните модели показват, че временното повишаване на кислорода може да подобри проникването на лекарствени носители, да промени плътността на извънклетъчния матрикс и да засили образуването на цитотоксични кислородни радикали. Тези резултати са научно значими, но по-голямата част от тях произлизат от клетъчни и животински модели. Все още липсва достатъчно клинична информация дали наблюдаваното подобряване на доставката се превръща в по-дълга преживяемост или по-ниска токсичност при хора.

Най-новото и вероятно най-перспективно направление е взаимодействието с имунотерапията. Хипоксичната туморна микросреда ограничава инфилтрацията и ефекторната функция на цитотоксичните Т-лимфоцити, подпомага натрупването на имуносупресивни клетъчни популации и може да намали ефекта на инхибиторите на имунните контролни точки. Предклиничните изследвания предполагат, че коригирането на хипоксията може да подобри проникването на имунни клетки, да промени цитокиновата среда и да направи част от резистентните тумори по-чувствителни към блокиране на PD-1/PD-L1 пътя. Тази логика е убедителна, но клиничните доказателства остават в много ранна фаза.

През 2025–2026 г. са публикувани отделен клиничен случай и протокол за проучване на комбинация от XELOX, sintilimab и хипербарна оксигенация при HER2-негативен авансирал хепатоиден аденокарцином на стомаха. Съобщеният пълен клиничен отговор е впечатляващ, но от единичен случай не може да бъде определен приносът на хипербарната оксигенация спрямо химиотерапията и имунотерапията. Значението на тази публикация е не в доказването на ефективност, а в преминаването от предклинична хипотеза към формално клинично изпитване на подобна комбинация.

Паралелно с това през 2025–2026 г. са регистрирани проучвания, оценяващи хипербарната оксигенация в неоадювантното лечение на рак на гърдата. Тези изпитвания показват, че научният въпрос вече не се ограничава до лечението на късните усложнения при преживели онкологично заболяване. Изследва се дали промяната в оксигенацията преди операцията и по време на системната терапия може да повлияе патологичния отговор, туморната биология и чувствителността към лекарственото лечение. Към средата на 2026 г. обаче наличието на регистрирано проучване не е доказателство за ефективност и не трябва да бъде представяно като препоръчителна клинична практика.

Взаимодействието с имунотерапията поставя и допълнителни въпроси за безопасността. Хипербарната оксигенация има имуномодулиращо действие, но то не може да бъде определено просто като имуностимулация или имуносупресия. Ефектът зависи от тъканта, кислородната доза и изходното възпалително състояние. Теоретично промяната на туморната микросреда би могла да засили противотуморния имунитет, но не е ясно дали и по какъв начин влияе върху риска от имунно-медиирани нежелани реакции. Понастоящем липсват достатъчно клинични данни за безопасно рутинно съчетаване с инхибитори на имунните контролни точки извън протокол или внимателно координирано индивидуално решение.

Особено внимание заслужават пациентите с активни усложнения от имунотерапията. Пневмонитът, миокардитът, тежкият колит, хепатитът и неврологичните имунно-медиирани токсичности изискват специфично лечение и могат да променят риска от хипербарна експозиция. Например пациент с имунотерапевтично индуциран пневмонит не трябва да бъде оценяван само през призмата на потенциалното противовъзпалително действие на кислорода. Белодробното състояние, образните промени, необходимостта от високи дози кортикостероиди и рискът от кислородна токсичност имат по-голямо непосредствено значение. Това още веднъж показва, че взаимодействието с онкологичното лечение трябва да се разглежда на ниво конкретен пациент и конкретна токсичност.

Друг нюанс е възможността хипербарната оксигенация да се използва за подпомагане на хирургичното лечение при онкологични пациенти. След облъчване или при компрометирани реконструктивни тъкани тя може да подобри условията за зарастване, да подпомогне жизнеспособността на ламба и присадки и да намали риска от разпад на раната. Това приложение не е противотуморно, но може косвено да повлияе онкологичния резултат, когато позволява навременно извършване на реконструкция или овладяване на усложнение, което иначе би забавило системното лечение. Решението обаче трябва да бъде част от предварително координиран хирургичен и онкологичен план, а не реакция след настъпване на необратимо тъканно увреждане.

През разглеждания период не се установява единен ефект на хипербарната оксигенация върху всички тумори. Част от предклиничните модели показват потискане на растежа или повишена чувствителност към лечение, други не намират съществено влияние, а при определени условия се описват адаптивни клетъчни реакции, които теоретично биха могли да подпомогнат преживяемостта. Това не е необичайно за интервенция, която въздейства върху фундаментален параметър като кислородното напрежение. Биологичният резултат зависи от туморния тип, генетичния профил, продължителността на хипоксията, състоянието на съдовата мрежа и съпътстващата терапия. Затова обобщенията, че хипербарната оксигенация „лекува рак“ или, обратно, че „храни тумора“, са еднакво научно неоправдани.

Не е установена и оптимална противотуморна доза. Протоколите, използвани за късни радиационни увреждания, са разработени с цел ангиогенеза и възстановяване на хронично хипоксични нормални тъкани. Те не могат автоматично да бъдат приемани като оптимални за радиосенсибилизация, химиосенсибилизация или промяна на имунната микросреда. При комбиниране с лъчелечение решаващо може да бъде краткото време между хипербарната процедура и облъчването. При лекарствено лечение по-важна може да бъде връзката с пиковата плазмена концентрация или с определена фаза на клетъчния цикъл. При имунотерапия вероятно значение имат по-продължителните промени в туморната перфузия и имунната инфилтрация. Към средата на 2026 г. тези параметри не са стандартизирани.

Обобщението на данните от 2025 г. и първата половина на 2026 г. показва ясно разграничение между утвърденото и експерименталното приложение. Хипербарната оксигенация запазва важно място при лечението на определени късни радиационни увреждания и на част от сложните раневи и хирургични усложнения при онкологични пациенти. Съвременните данни не подкрепят схващането, че тя по принцип ускорява туморния растеж, рецидивите или метастазирането. Това позволява пациентите да бъдат оценявани според реалното показание и общото им състояние, вместо да бъдат изключвани единствено поради онкологична анамнеза.

В същото време приложението на хипербарната оксигенация като директен компонент на противотуморното лечение остава изследователско. Най-голям потенциал се очертава в преодоляването на хипоксията като механизъм на резистентност към лъчетерапия, химиотерапия, фотодинамично лечение и имунотерапия. Публикациите през разглеждания период показват преминаване от предклинични модели към ранни клинични изпитвания, но все още не доказват подобрение на преживяемостта при достатъчно големи и добре контролирани популации.

Следователно основният напредък през 2025–2026 г. не е появата на ново онкологично показание, а по-точното формулиране на научния въпрос. Вече не се обсъжда абстрактно дали кислородът е „добър“ или „лош“ за тумора. Изследва се при кой туморен фенотип, с коя противотуморна терапия, в каква последователност и при каква кислородна доза може да бъде преодоляна хипоксията, без да се увеличава токсичността върху нормалните тъкани. Отговорът на този въпрос ще изисква рандомизирани клинични изпитвания, надеждни маркери за туморна хипоксия и дългосрочно онкологично проследяване. До получаването на такива данни хипербарната оксигенация трябва да запази доказаната си роля в лечението на усложненията, докато включването ѝ в активни противотуморни режими следва да се извършва в рамките на клинични проучвания или на строго индивидуално, мултидисциплинарно решение.

10. Изгаряния, травма и следоперативно възстановяване

Развитието на хипербарната оксигенация при изгаряния, травматични увреждания и следоперативно възстановяване се характеризира не с разширяване на официалните показания, а с по-прецизно дефиниране на онези клинични ситуации, при които методът може реално да промени хода на тъканното увреждане. Докато през предходните десетилетия литературата разглеждаше тези състояния като сравнително еднородна група, съвременните публикации все по-ясно показват, че ефективността зависи от конкретния механизъм на увреждането, степента на исхемия, времето до започване на лечението и интегрирането му със съответната хирургична стратегия. Това постепенно измества фокуса от въпроса дали хипербарната оксигенация е полезна към значително по-практичния въпрос при кои пациенти тя действително може да промени крайния клиничен резултат.

Общата патофизиологична основа на тези състояния е сравнително сходна. Независимо дали става дума за термично увреждане, тежка механична травма, синдром на притискане или следоперативна исхемия, първичното увреждане често се последва от вторична каскада, включваща микроциркулаторни нарушения, интерстициален оток, ендотелна дисфункция, левкоцитна адхезия, оксидативен стрес и прогресивно влошаване на локалната оксигенация. Именно тази вторична фаза все повече се разглежда като терапевтичен прозорец, в който хипербарната оксигенация може да ограничи разширяването на първоначалното увреждане и да съхрани потенциално жизнеспособните тъкани. Това разбиране намира все по-силна подкрепа в публикациите от последните две години, които акцентират върху ранното приложение, преди развитието на необратима некроза.

Най-същественият напредък през разглеждания период се наблюдава при тежките травматични увреждания на меките тъкани. Вместо да оценяват единствено крайния клиничен резултат, съвременните изследвания анализират отделните патофизиологични механизми, които определят последващото възстановяване. Натрупват се доказателства, че интермитентната хипероксия може да намали ендотелната активация, да ограничи левкоцитната адхезия, да подобри капилярната перфузия и да редуцира развитието на вторичен тъканен оток. Това има особено значение при тежките контузии, размазващи травми и комбинирани увреждания, при които първоначално жизнеспособните тъкани могат постепенно да преминат към некроза вследствие на прогресираща микроциркулаторна недостатъчност. През 2025 г. именно този механизъм се превръща във водещо обяснение за потенциалната клинична полза от ранното включване на хипербарната оксигенация.

Паралелно с това постепенно се променя и подходът към тежките изгаряния. Исторически литературата е противоречива, като отделни проучвания демонстрират по-кратко време до епителизация, намаляване на отока и ограничаване на необходимостта от некректомия, докато други не установяват статистически значими разлики. Анализите, публикувани през 2025 г., предполагат, че една от основните причини за тези несъответствия е хетерогенността на включените пациенти. Все по-често се подчертава, че повърхностните изгаряния и напълно девитализираните дълбоки изгаряния вероятно не са оптималната популация за хипербарно лечение. Най-голям потенциал изглежда съществува при междинните по дълбочина увреждания, при които все още е възможно да бъде запазена зоната на потенциално жизнеспособната тъкан чрез ограничаване на вторичната исхемия и прогресиращото увреждане.

Тази промяна в интерпретацията е една от най-интересните тенденции през последните две години. Вместо изгарянето да бъде разглеждано като единна диагноза, все по-голямо значение се отдава на неговата динамика. Съвременните публикации приемат, че хипербарната оксигенация има потенциал да повлияе именно преходната зона между необратимо некротичната и напълно жизнеспособната тъкан. Това обяснява защо времето до започване на лечението се превръща в един от основните фактори, определящи вероятността за успех.

Подобно развитие се наблюдава и при синдрома на притискане и тежките размазващи травми. Международните препоръки продължават да включват тези състояния сред утвърдените показания, но публикациите през 2025–2026 г. насочват вниманието към по-прецизно определяне на клиничните критерии за включване. Все повече автори подчертават, че терапията не трябва да се отлага до появата на обширна некроза или необходимост от ампутация. Напротив, максималният потенциал изглежда съществува в периода, когато микроциркулаторните нарушения все още са обратими и хирургичната ревизия е насочена към запазване, а не към отстраняване на увредените тъкани.

Съществен интерес през разглеждания период предизвикват и следоперативните усложнения. Натрупаните публикации постепенно изместват фокуса от лечението на вече настъпилата некроза към ранното подпомагане на компрометирани ламба, присадки и реконструктивни операции. Анализите показват, че при пациенти с нарушена микроциркулация, предходно лъчелечение, диабет, периферна съдова болест или други фактори, ограничаващи тъканната перфузия, ранното включване на хипербарната оксигенация може да подобри жизнеспособността на реконструктивните тъкани и да намали честотата на частичната некроза. Съвременните публикации обаче подчертават, че терапията не може да компенсира технически дефект в анастомозата, венозен тромбоз или неправилно изпълнена реконструкция. Тя създава по-благоприятни условия за възстановяване само когато съществува реален потенциал за запазване на компрометираните тъкани.

Особено показателна е промяната в отношението към реконструктивната хирургия. В по-ранната литература хипербарната оксигенация често се описва като „спасително лечение“ след развитие на ламбова некроза. През 2025 г. все повече автори поставят под съмнение този реактивен подход. Вместо това се обсъжда ранно включване още при първите признаци на компрометирана перфузия, когато възстановяването на микроциркулацията все още е възможно. Макар доказателствената база да остава ограничена предимно до наблюдателни проучвания и серии от случаи, тази концепция постепенно се приема като по-физиологично обоснована.

Развитието през 2025–2026 г. е интересно и по отношение на взаимодействието между хипербарната оксигенация и съвременната регенеративна медицина. Все повече публикации анализират комбинирането ѝ с отрицателно налягане върху раната (Negative Pressure Wound Therapy), биологични матрици, дермални заместители, реконструктивни техники и клетъчни терапии. Общата тенденция показва, че хипербарната оксигенация постепенно престава да бъде разглеждана като изолирана интервенция и все по-често се интегрира в мултимодален подход към сложните тъканни увреждания. Все още липсват достатъчно рандомизирани изпитвания, които да определят оптималната последователност и времево съчетаване на тези методи, но именно това направление се очертава като една от най-перспективните области за бъдещи изследвания.

Засилва се интересът и към ролята на хипербарната оксигенация в следоперативното възстановяване извън реконструктивната хирургия. Публикувани са отделни проучвания при ортопедични, пластични, съдови и общохирургични пациенти, оценяващи следоперативната болка, отока, инфекциозните усложнения и скоростта на функционално възстановяване. Макар част от резултатите да са благоприятни, литературата остава предпазлива. Повечето изследвания включват ограничен брой пациенти, различни хирургични техники и несъпоставими крайни показатели. Поради това към настоящия момент не съществуват достатъчно доказателства за рутинно приложение на хипербарната оксигенация при неусложнен следоперативен период.

През разглеждания период се обръща внимание и на икономическите аспекти на лечението. Няколко анализа поставят въпроса дали ранното включване на хипербарната оксигенация би могло да намали необходимостта от повторни операции, продължителността на болничния престой и разходите за реконструктивно лечение. Макар първоначалната цена на терапията да не е пренебрежима, моделите показват, че при внимателно подбрани пациенти намаляването на усложненията може да компенсира значителна част от разходите. Тези резултати обаче остават силно зависими от структурата на здравната система, организацията на хипербарните центрове и избора на пациентите.

Не настъпват съществени промени по отношение на профила на безопасност. Публикациите от 2025 г. потвърждават добре известните рискове от баротравма, преходна миопия и кислородна токсичност, без да се установяват нови специфични усложнения при пациенти с тежка травма или следоперативно лечение. Значително по-важен практически въпрос остава организацията на лечението. Тежките травматологични пациенти често се нуждаят от многократни хирургични ревизии, интензивно наблюдение, съдова реконструкция или стабилизация на общото състояние. Това означава, че хипербарната оксигенация трябва да бъде интегрирана в общия лечебен план, без да забавя спешните хирургични интервенции или останалите животоспасяващи процедури.

Една от характерните особености на литературата през 2025–2026 г. е постепенното изместване от диагнозата към биологичния фенотип на увреждането. Все по-рядко се обсъжда дали даден пациент има изгаряне, травма или следоперативно усложнение като самостоятелна индикация. Вместо това вниманието е насочено към наличието на обратима тъканна исхемия, компрометирана микроциркулация, прогресиращ оток и потенциал за възстановяване. Именно тези характеристики все повече определят кои пациенти могат да извлекат реална полза от лечението.

Обобщението на публикуваните данни показва, че през 2025 г. и първата половина на 2026 г. не се променя фундаментално мястото на хипербарната оксигенация при изгарянията, травматичните увреждания и следоперативното възстановяване. По-скоро се усъвършенства разбирането за механизмите, чрез които терапията може да ограничи вторичното тъканно увреждане и да подпомогне регенерацията. Все по-ясно се очертава необходимостта лечението да бъде започнато в период, когато патологичните промени все още са обратими, както и да бъде интегрирано с ранната хирургична ревизия, реконструктивните техники и съвременните методи за лечение на сложни рани. Именно тази промяна – от използване на хипербарната оксигенация като последна възможност към ранно патофизиологично насочено приложение – представлява най-съществения принос на литературата през разглеждания период.

11. Регенеративна медицина, стареене и спорт

Сред всички направления в съвременната хипербарна медицина именно регенеративната медицина, биологията на стареенето и спортната медицина претърпяха най-динамично развитие през 2025 г. и първата половина на 2026 г. За разлика от класическите показания, при които целта е лечение на ясно дефинирано заболяване, тук интересът е насочен към модифициране на биологичните процеси, определящи възстановяването, функционалния резерв и адаптацията на организма. Това е и причината литературата през разглеждания период да бъде значително по-разнородна. Наред с качествени експериментални и ранни клинични изследвания се публикуват множество работи с ограничена методология, което налага особено внимателна интерпретация на резултатите.

През последните две години постепенно се променя самата концепция за приложението на хипербарната оксигенация в регенеративната медицина. Ако доскоро терапията се разглеждаше предимно като средство за подобряване на тъканната оксигенация, днес все повече публикации я описват като контролирана биологична интервенция, способна да активира комплексни адаптационни механизми. Основен интерес предизвиква така нареченият hyperoxic–hypoxic paradox – концепцията, че интермитентното редуване на нормоксия и краткотрайна хипероксия може да индуцира част от сигналните пътища, които обичайно се активират при хипоксия, без реално да се намалява кислородното напрежение. Именно тази идея се превърна в една от най-дискутираните теми в публикациите през 2025–2026 г., защото предлага възможно обяснение защо кратките хипербарни експозиции могат да предизвикат продължителни биологични промени, които значително надхвърлят непосредствения ефект от повишеното количество разтворен кислород.

Паралелно с това се задълбочава интересът към влиянието върху стволовите клетки и регенеративния потенциал на организма. Предишните публикации показаха, че след серия хипербарни процедури може да се наблюдава мобилизация на циркулиращи ендотелни прогениторни клетки. През 2025 г. вниманието вече е насочено не толкова към самото увеличение на броя им, колкото към тяхната функционална активност, преживяемост и участие в тъканното възстановяване. Макар данните все още да са ограничени, все повече автори приемат, че клиничният ефект вероятно зависи не от абсолютния брой мобилизирани клетки, а от промяната в локалната микросреда, която позволява по-ефективна регенерация на увредените тъкани.

Особено активно през разглеждания период се развива областта на биологията на стареенето. Публикуваните през 2025 г. обзори анализират възможното влияние на хипербарната оксигенация върху няколко основни механизма, свързвани с клетъчното стареене – митохондриална дисфункция, хронично нискостепенно възпаление, съдово стареене, натрупване на сенесцентни клетки и нарушения в регулацията на оксидативния стрес. За разлика от популярните твърдения в медиите, научната литература става значително по-предпазлива. Все по-рядко се използват категорични изрази като „обръщане на стареенето“, а вместо това се обсъждат конкретни биологични процеси, които потенциално могат да бъдат повлияни при определени групи пациенти.

Най-голям интерес продължават да предизвикват публикациите, свързани с теломерите и клетъчната сенесценция. След широко обсъжданите по-ранни изследвания през последните две години се появяват редица критични анализи, които поставят акцент върху необходимостта резултатите да бъдат възпроизведени в по-големи и независими популации. Авторите подчертават, че промени в дължината на теломерите или в експресията на отделни маркери не могат автоматично да бъдат интерпретирани като забавяне на биологичното стареене. Съвременната литература постепенно се отдалечава от използването на единични биомаркери и все повече се насочва към комбинирани оценки, включващи функционални показатели, съдова функция, когнитивно представяне и молекулярни маркери на стареенето. Това представлява една от най-важните методологични промени през 2025–2026 г.

Развива се и разбирането за ролята на митохондриите като потенциална терапевтична мишена. Няколко обзора, публикувани през 2025 г., анализират натрупаните данни за възможното подобряване на митохондриалната биогенеза, окислителното фосфорилиране и клетъчната енергетика след интермитентна хипербарна експозиция. Интересното е, че вниманието постепенно се измества от количеството произведен АТФ към качеството на митохондриалната адаптация и устойчивостта към оксидативен стрес. Все повече автори приемат, че именно подобряването на митохондриалната функция може да бъде общият механизъм, който обяснява наблюдаваните ефекти при неврологични заболявания, хронична умора, Long COVID и част от регенеративните процеси. Засега обаче тези хипотези се основават главно на експериментални модели и ранни клинични наблюдения.

През 2025–2026 г. значително се увеличава броят на публикациите, разглеждащи взаимодействието между хипербарната оксигенация и клетъчните терапии. Анализира се възможността подобрената оксигенация да създаде по-благоприятна микросреда за преживяемостта и функционалната активност на трансплантирани клетки, както и за активността на собствените регенеративни механизми. Част от експерименталните модели показват синергичен ефект между хипербарната оксигенация и мезенхимните стволови клетки, особено при мускулно-скелетни и неврологични увреждания. Към средата на 2026 г. обаче липсват достатъчно клинични изпитвания, които да покажат дали тези резултати могат да бъдат възпроизведени при хора.

Подобно развитие се наблюдава и при тъканното инженерство. Нараства интересът към комбинирането на хипербарната оксигенация с биоматериали, триизмерни матрици, биопринтирани конструкции и различни видове регенеративни импланти. Общата логика е, че подобрената оксигенация може да подпомогне ранната васкуларизация и интеграцията на имплантираните структури. Публикуваните през 2025 г. изследвания са почти изцяло експериментални, но ясно очертават посоката, в която вероятно ще се развива регенеративната медицина през следващите години.

Особено динамично е развитието на спортната медицина. За разлика от периода преди няколко години, когато повечето публикации се концентрираха върху субективното усещане за възстановяване, през 2025–2026 г. все по-често се използват обективни физиологични показатели – мускулна оксигенация, биомаркери на мускулното увреждане, невромускулна функция, време до възстановяване на силата и функционалния капацитет. Това значително подобрява качеството на наличните доказателства.

Една от най-дискутираните теми е влиянието върху възстановяването след интензивно физическо натоварване. Публикуваните през разглеждания период систематични обзори показват, че резултатите остават противоречиви. Част от проучванията съобщават по-бързо възстановяване на мускулната сила, по-ниски стойности на креатинкиназата и по-малко субективна мускулна болезненост, докато други не откриват клинично значима разлика спрямо стандартното възстановяване. Анализите постепенно стигат до извода, че ефектът вероятно зависи значително повече от вида на натоварването, времето до започване на терапията и тренировъчния статус на спортиста, отколкото се предполагаше досега.

Интерес представлява и въпросът дали ускореното възстановяване винаги е желателно. Част от съвременните публикации поставят под съмнение рутинното приложение на различни възстановителни процедури непосредствено след всяка тренировка. Физиологичното възпаление след натоварване е част от процеса на адаптация, а прекомерното му потискане би могло теоретично да ограничи тренировъчния ефект. Именно поради това през 2025–2026 г. все повече автори препоръчват хипербарната оксигенация да се използва целенасочено – при многодневни състезания, натрупана умора, тежки мускулни травми или ускорено възстановяване между отделни стартове, а не като универсална процедура след всяко физическо натоварване.

Значителен интерес предизвикват и проучванията върху спортните сътресения на мозъка. След положителните резултати при персистиращите постконтузионни синдроми логично се появяват въпроси дали ранното приложение при спортисти може да съкрати периода до безопасно връщане към тренировъчен процес. Към средата на 2026 г. наличните данни все още не позволяват подобна препоръка. Повечето публикации включват малък брой пациенти и използват различни критерии за връщане към спорт. Това направление безспорно се развива активно, но остава изследователско.

През разглеждания период се появяват и първите по-структурирани публикации върху използването на хипербарната оксигенация при възрастни физически активни хора без ясно изразено заболяване. Изследват се показатели като аеробен капацитет, когнитивна функция, съдова еластичност и физическа работоспособност. Общата тенденция показва умерени подобрения при част от функционалните показатели, но отсъстват данни за дългосрочно влияние върху здравословното стареене или продължителността на живота. Това е важно разграничение, защото подобрение на отделен физиологичен параметър не е равнозначно на забавяне на процесите на стареене.

Постепенно се развива и концепцията за персонализирана хипербарна медицина. Вместо използването на еднакви протоколи за всички пациенти, публикациите през 2025–2026 г. обсъждат адаптиране на терапията според възрастта, съдовото състояние, митохондриалната функция, физическата активност и индивидуалния регенеративен потенциал. Макар тази идея все още да няма практическа реализация, тя ясно показва посоката, в която се движат съвременните изследвания.

Една от най-съществените особености на литературата през последните две години е постепенното отделяне на научно обоснованите данни от комерсиалните твърдения. Именно в областта на антистареенето и спортната медицина най-често се срещат преувеличени обещания за „подмладяване“, „биохакване“ и универсално подобряване на физическата работоспособност. Научните публикации от 2025–2026 г. демонстрират значително по-критичен подход. Все по-ясно се подчертава, че отделните биомаркери не могат да бъдат използвани като доказателство за забавяне на биологичното стареене и че липсват достатъчно дългосрочни клинични данни за подобни заключения.

Обобщението на развитието през 2025 г. и първата половина на 2026 г. показва, че регенеративната медицина, биологията на стареенето и спортната медицина постепенно се превръщат в едни от най-перспективните направления за бъдещо приложение на хипербарната оксигенация. Най-същественото развитие е свързано с по-задълбоченото разбиране на молекулярните механизми, участващи в тъканната регенерация, клетъчната адаптация и функционалното възстановяване. Същевременно клиничната доказателствена база остава значително по-ограничена в сравнение с класическите показания. Поради това към средата на 2026 г. тези приложения следва да се разглеждат като обещаващо направление за развитие, но не и като област, в която съществуват достатъчно доказателства за рутинно клинично приложение извън внимателно подбрани пациенти и добре планирани клинични изпитвания.

11. Регенеративна медицина, стареене и спорт

Сред всички направления в съвременната хипербарна медицина именно регенеративната медицина, биологията на стареенето и спортната медицина претърпяха най-динамично развитие през 2025 г. и първата половина на 2026 г. За разлика от класическите показания, при които целта е лечение на ясно дефинирано заболяване, тук интересът е насочен към модифициране на биологичните процеси, определящи възстановяването, функционалния резерв и адаптацията на организма. Това е и причината литературата през разглеждания период да бъде значително по-разнородна. Наред с качествени експериментални и ранни клинични изследвания се публикуват множество работи с ограничена методология, което налага особено внимателна интерпретация на резултатите.

През последните две години постепенно се променя самата концепция за приложението на хипербарната оксигенация в регенеративната медицина. Ако доскоро терапията се разглеждаше предимно като средство за подобряване на тъканната оксигенация, днес все повече публикации я описват като контролирана биологична интервенция, способна да активира комплексни адаптационни механизми. Основен интерес предизвиква така нареченият hyperoxic–hypoxic paradox – концепцията, че интермитентното редуване на нормоксия и краткотрайна хипероксия може да индуцира част от сигналните пътища, които обичайно се активират при хипоксия, без реално да се намалява кислородното напрежение. Именно тази идея се превърна в една от най-дискутираните теми в публикациите през 2025–2026 г., защото предлага възможно обяснение защо кратките хипербарни експозиции могат да предизвикат продължителни биологични промени, които значително надхвърлят непосредствения ефект от повишеното количество разтворен кислород.

Паралелно с това се задълбочава интересът към влиянието върху стволовите клетки и регенеративния потенциал на организма. Предишните публикации показаха, че след серия хипербарни процедури може да се наблюдава мобилизация на циркулиращи ендотелни прогениторни клетки. През 2025 г. вниманието вече е насочено не толкова към самото увеличение на броя им, колкото към тяхната функционална активност, преживяемост и участие в тъканното възстановяване. Макар данните все още да са ограничени, все повече автори приемат, че клиничният ефект вероятно зависи не от абсолютния брой мобилизирани клетки, а от промяната в локалната микросреда, която позволява по-ефективна регенерация на увредените тъкани.

Особено активно през разглеждания период се развива областта на биологията на стареенето. Публикуваните през 2025 г. обзори анализират възможното влияние на хипербарната оксигенация върху няколко основни механизма, свързвани с клетъчното стареене – митохондриална дисфункция, хронично нискостепенно възпаление, съдово стареене, натрупване на сенесцентни клетки и нарушения в регулацията на оксидативния стрес. За разлика от популярните твърдения в медиите, научната литература става значително по-предпазлива. Все по-рядко се използват категорични изрази като „обръщане на стареенето“, а вместо това се обсъждат конкретни биологични процеси, които потенциално могат да бъдат повлияни при определени групи пациенти.

Най-голям интерес продължават да предизвикват публикациите, свързани с теломерите и клетъчната сенесценция. След широко обсъжданите по-ранни изследвания през последните две години се появяват редица критични анализи, които поставят акцент върху необходимостта резултатите да бъдат възпроизведени в по-големи и независими популации. Авторите подчертават, че промени в дължината на теломерите или в експресията на отделни маркери не могат автоматично да бъдат интерпретирани като забавяне на биологичното стареене. Съвременната литература постепенно се отдалечава от използването на единични биомаркери и все повече се насочва към комбинирани оценки, включващи функционални показатели, съдова функция, когнитивно представяне и молекулярни маркери на стареенето. Това представлява една от най-важните методологични промени през 2025–2026 г.

Развива се и разбирането за ролята на митохондриите като потенциална терапевтична мишена. Няколко обзора, публикувани през 2025 г., анализират натрупаните данни за възможното подобряване на митохондриалната биогенеза, окислителното фосфорилиране и клетъчната енергетика след интермитентна хипербарна експозиция. Интересното е, че вниманието постепенно се измества от количеството произведен АТФ към качеството на митохондриалната адаптация и устойчивостта към оксидативен стрес. Все повече автори приемат, че именно подобряването на митохондриалната функция може да бъде общият механизъм, който обяснява наблюдаваните ефекти при неврологични заболявания, хронична умора, Long COVID и част от регенеративните процеси. Засега обаче тези хипотези се основават главно на експериментални модели и ранни клинични наблюдения.

През 2025–2026 г. значително се увеличава броят на публикациите, разглеждащи взаимодействието между хипербарната оксигенация и клетъчните терапии. Анализира се възможността подобрената оксигенация да създаде по-благоприятна микросреда за преживяемостта и функционалната активност на трансплантирани клетки, както и за активността на собствените регенеративни механизми. Част от експерименталните модели показват синергичен ефект между хипербарната оксигенация и мезенхимните стволови клетки, особено при мускулно-скелетни и неврологични увреждания. Към средата на 2026 г. обаче липсват достатъчно клинични изпитвания, които да покажат дали тези резултати могат да бъдат възпроизведени при хора.

Подобно развитие се наблюдава и при тъканното инженерство. Нараства интересът към комбинирането на хипербарната оксигенация с биоматериали, триизмерни матрици, биопринтирани конструкции и различни видове регенеративни импланти. Общата логика е, че подобрената оксигенация може да подпомогне ранната васкуларизация и интеграцията на имплантираните структури. Публикуваните през 2025 г. изследвания са почти изцяло експериментални, но ясно очертават посоката, в която вероятно ще се развива регенеративната медицина през следващите години.

Особено динамично е развитието на спортната медицина. За разлика от периода преди няколко години, когато повечето публикации се концентрираха върху субективното усещане за възстановяване, през 2025–2026 г. все по-често се използват обективни физиологични показатели – мускулна оксигенация, биомаркери на мускулното увреждане, невромускулна функция, време до възстановяване на силата и функционалния капацитет. Това значително подобрява качеството на наличните доказателства.

Една от най-дискутираните теми е влиянието върху възстановяването след интензивно физическо натоварване. Публикуваните през разглеждания период систематични обзори показват, че резултатите остават противоречиви. Част от проучванията съобщават по-бързо възстановяване на мускулната сила, по-ниски стойности на креатинкиназата и по-малко субективна мускулна болезненост, докато други не откриват клинично значима разлика спрямо стандартното възстановяване. Анализите постепенно стигат до извода, че ефектът вероятно зависи значително повече от вида на натоварването, времето до започване на терапията и тренировъчния статус на спортиста, отколкото се предполагаше досега.

Интерес представлява и въпросът дали ускореното възстановяване винаги е желателно. Част от съвременните публикации поставят под съмнение рутинното приложение на различни възстановителни процедури непосредствено след всяка тренировка. Физиологичното възпаление след натоварване е част от процеса на адаптация, а прекомерното му потискане би могло теоретично да ограничи тренировъчния ефект. Именно поради това през 2025–2026 г. все повече автори препоръчват хипербарната оксигенация да се използва целенасочено – при многодневни състезания, натрупана умора, тежки мускулни травми или ускорено възстановяване между отделни стартове, а не като универсална процедура след всяко физическо натоварване.

Значителен интерес предизвикват и проучванията върху спортните сътресения на мозъка. След положителните резултати при персистиращите постконтузионни синдроми логично се появяват въпроси дали ранното приложение при спортисти може да съкрати периода до безопасно връщане към тренировъчен процес. Към средата на 2026 г. наличните данни все още не позволяват подобна препоръка. Повечето публикации включват малък брой пациенти и използват различни критерии за връщане към спорт. Това направление безспорно се развива активно, но остава изследователско.

През разглеждания период се появяват и първите по-структурирани публикации върху използването на хипербарната оксигенация при възрастни физически активни хора без ясно изразено заболяване. Изследват се показатели като аеробен капацитет, когнитивна функция, съдова еластичност и физическа работоспособност. Общата тенденция показва умерени подобрения при част от функционалните показатели, но отсъстват данни за дългосрочно влияние върху здравословното стареене или продължителността на живота. Това е важно разграничение, защото подобрение на отделен физиологичен параметър не е равнозначно на забавяне на процесите на стареене.

Постепенно се развива и концепцията за персонализирана хипербарна медицина. Вместо използването на еднакви протоколи за всички пациенти, публикациите през 2025–2026 г. обсъждат адаптиране на терапията според възрастта, съдовото състояние, митохондриалната функция, физическата активност и индивидуалния регенеративен потенциал. Макар тази идея все още да няма практическа реализация, тя ясно показва посоката, в която се движат съвременните изследвания.

Една от най-съществените особености на литературата през последните две години е постепенното отделяне на научно обоснованите данни от комерсиалните твърдения. Именно в областта на антистареенето и спортната медицина най-често се срещат преувеличени обещания за „подмладяване“, „биохакване“ и универсално подобряване на физическата работоспособност. Научните публикации от 2025–2026 г. демонстрират значително по-критичен подход. Все по-ясно се подчертава, че отделните биомаркери не могат да бъдат използвани като доказателство за забавяне на биологичното стареене и че липсват достатъчно дългосрочни клинични данни за подобни заключения.

Обобщението на развитието през 2025 г. и първата половина на 2026 г. показва, че регенеративната медицина, биологията на стареенето и спортната медицина постепенно се превръщат в едни от най-перспективните направления за бъдещо приложение на хипербарната оксигенация. Най-същественото развитие е свързано с по-задълбоченото разбиране на молекулярните механизми, участващи в тъканната регенерация, клетъчната адаптация и функционалното възстановяване. Същевременно клиничната доказателствена база остава значително по-ограничена в сравнение с класическите показания. Поради това към средата на 2026 г. тези приложения следва да се разглеждат като обещаващо направление за развитие, но не и като област, в която съществуват достатъчно доказателства за рутинно клинично приложение извън внимателно подбрани пациенти и добре планирани клинични изпитвания.

12. Механизми на действие

През 2025 г. и първата половина на 2026 г. разбирането за механизмите на хипербарната оксигенация продължава да се отдалечава от опростената представа за терапия, която единствено увеличава количеството кислород в кръвта. Незабавното повишаване на кислородната доставка остава основата на нейното действие при остри хипоксични състояния, но съвременните изследвания все по-ясно показват, че клиничните ефекти на многократните процедури зависят от последваща клетъчна адаптация, redox-сигнализация, промени в генната експресия, ендотелната функция, имунния отговор и митохондриалния метаболизъм. Именно преминаването от чисто физикохимично към интегрирано биологично обяснение е най-съществената тенденция в литературата през разглеждания период.

Тази промяна не означава, че отделните механизми вече са напълно изяснени. Напротив, публикациите от 2025–2026 г. все по-често подчертават, че хипербарната оксигенация не предизвиква един постоянен и предвидим молекулярен отговор. Ефектът зависи от кислородното парциално налягане, продължителността на експозицията, броя на процедурите, интервалите между тях и изходното състояние на тъканта. Острата исхемия, хроничната хипоксия, активното възпаление и нормално перфузираната здрава тъкан не реагират еднакво. Поради това една и съща хипербарна доза може да бъде защитна в определен биологичен контекст, недостатъчна в друг и прекомерна при пациент с ограничен антиоксидантен резерв.

Непосредственият физикохимичен ефект произтича от повишаването на парциалното налягане на кислорода и увеличаването на неговата разтворена фракция в плазмата. При терапевтично налягане доставката на кислород вече не зависи единствено от хемоглобина, което позволява поддържане на дифузионен градиент към хипоксичните тъкани дори при нарушен локален кръвоток, анемия или микроваскуларно увреждане. Този ефект е най-пряк при острите показания, но е краткотраен и постепенно намалява след приключване на процедурата. Следователно той не може самостоятелно да обясни клинично подобрение, което продължава седмици или месеци след завършване на лечебния курс.

Съвременните изследвания разглеждат кислорода като сигнална молекула, а не само като субстрат за клетъчното дишане. Временното увеличаване на реактивните кислородни и азотни видове по време на експозицията активира редица редокс-чувствителни системи. При подходящо дозиране този преходен оксидативен стимул не води непременно до трайно увреждане, а задейства адаптивен отговор, включващ антиоксидантни ензими, цитопротективни белтъци и механизми за възстановяване. Публикациите от 2025 г. все по-често използват понятието „oxy-inflammation“, за да обозначат връзката между кислородния сигнал, възпалителния отговор и последващата адаптация. Целта не е пълно елиминиране на реактивните кислородни видове, а поддържане на достатъчен, контролиран стимул, който да активира защитните механизми, без да надвиши капацитета на клетката за неутрализирането му.

Именно тук се намира границата между терапевтичния ефект и кислородната токсичност. Реактивните кислородни видове участват в нормалната клетъчна сигнализация, но при прекомерна експозиция могат да увредят липиди, белтъци, нуклеинови киселини и клетъчни мембрани. Организмът разполага с ензимни и неензимни антиоксидантни системи, които се активират след повтарящи се контролирани експозиции. Ако обаче кислородната доза е прекомерна или интервалът за възстановяване е недостатъчен, балансът може да се измести към оксидативно увреждане. Това обяснява защо терапевтичният ефект не нараства линейно с налягането, продължителността или броя на процедурите.

Особено внимание през 2025–2026 г. се отделя на взаимодействието между HIF-1α и NRF2. HIF-1α традиционно се свързва с отговора към хипоксията и регулира експресията на гени, участващи в ангиогенезата, гликолизата, клетъчното оцеляване и адаптацията към намалената кислородна доставка. NRF2 има основна роля в антиоксидантната защита и контролира експресията на множество ензими, които неутрализират реактивните кислородни видове и възстановяват redox-равновесието. Съвременният модел приема, че ефектът на хипербарната оксигенация възниква не от изолираното активиране на единия път, а от динамичното взаимодействие между кислородното усещане и антиоксидантната адаптация.

По време на самата хипербарна експозиция високото кислородно напрежение създава временно състояние на хипероксия. След приключване на процедурата обаче връщането към нормалното кислородно ниво се възприема от клетката спрямо предходната хипероксия като относително намаляване. При повторяеми цикли тази промяна може да активира част от сигналните механизми, които обичайно се свързват с хипоксичната адаптация. Този модел, известен като хипероксично-хипоксичен парадокс, продължава да бъде широко обсъждан през 2025–2026 г. Той предлага обяснение за наблюдавана активация на HIF-зависими механизми въпреки високата кислородна експозиция, но не трябва да бъде разглеждан като окончателно доказан универсален механизъм. Реакцията вероятно зависи от амплитудата на промяната, интервалите между експозициите и съотношението между реактивните кислородни видове и антиоксидантния капацитет.

Изследванията от последните две години допълват този модел с по-голямо внимание към NRF2/Keap1-сигнализацията. При контролирано повишаване на оксидативния стимул NRF2 се освобождава от своя цитоплазмен регулатор Keap1, преминава в ядрото и активира транскрипцията на гени, участващи в синтеза на глутатион, хемоксигеназа-1 и други защитни ензими. В експериментални модели на исхемия активирането на оста NRF2/HO-1 се свързва с намаляване на оксидативното увреждане, подобряване на микроциркулацията и по-добро функционално възстановяване. Данните остават предимно предклинични, но подкрепят идеята, че повтарящите се процедури могат постепенно да увеличават устойчивостта на клетката към последващи оксидативни и исхемични натоварвания.

Това адаптивно пренастройване е съществено за правилното разбиране на оксидативния стрес при хипербарната оксигенация. Единичната процедура може временно да увеличи някои маркери на окисление, докато продължителният курс може да подобри антиоксидантната защита и да намали хроничното патологично производство на реактивни кислородни видове. Следователно измерването на един маркер непосредствено след една процедура не може да бъде използвано като окончателна оценка на биологичния ефект. Значение имат времето на вземане на пробата, броят на проведените процедури и изходното състояние на пациента.

Ендотелът се очертава като една от основните мишени на лечението. При исхемия, хронично възпаление, диабет, радиационно увреждане и невроваскуларни заболявания ендотелната дисфункция ограничава вазодилатацията, нарушава капилярната перфузия и подпомага левкоцитната адхезия и микротромбозата. Хипербарната оксигенация влияе върху тези процеси по различен начин в острата и хроничната фаза. По време на експозицията високото кислородно напрежение предизвиква вазоконстрикция в нормално перфузираните съдове, но кислородната доставка остава увеличена поради високото количество разтворен кислород. Тази комбинация може да намали капилярното налягане и интерстициалния оток, без да влоши тъканната оксигенация.

При повтарящи се процедури ефектът постепенно се измества от временна вазоконстрикция към по-продължително подобряване на съдовата функция. Обсъждат се увеличена бионаличност на азотен оксид, мобилизация на ендотелни прогениторни клетки, стимулиране на ангиогенни фактори и формиране на нова микроваскуларна мрежа. Това е особено важно при радиационно увредени тъкани и хронични рани, където непосредственото повишаване на кислорода е временно, но новосъздадените съдове могат да променят трайно тъканната перфузия. Данните за мобилизацията на прогениторни клетки са убедителни като биологичен сигнал, но тяхното действително включване в новите съдове и значението им за клиничния резултат все още не са напълно изяснени.

През разглеждания период се засилва интересът и към гликокаликса като ранен показател за ендотелно увреждане. Тази повърхностна структура участва в регулирането на съдовата пропускливост, механотрансдукцията, адхезията на левкоцитите и взаимодействието между ендотела и циркулиращите клетки. При сепсис, исхемия-реперфузия, диабет и тежка травма гликокаликсът се разгражда, което увеличава капилярната пропускливост и поддържа възпалителния оток. Данните все още са предимно експериментални, но запазването или възстановяването на ендотелния гликокаликс се очертава като възможна част от съдовия ефект на хипербарната оксигенация.

Влиянието върху възпалението също се интерпретира по-нюансирано. Хипербарната оксигенация не е класическо противовъзпалително средство и не потиска еднакво всички компоненти на имунния отговор. При остро възпаление тя може да намали адхезията на неутрофилите към ендотела, да ограничи освобождаването на определени провъзпалителни медиатори и да намали вторичното тъканно увреждане. В същото време запазва или подпомага кислородзависимите бактерицидни механизми на фагоцитите. Това съчетание е особено важно при инфектирани и исхемични тъкани, където прекомерното възпаление и недостатъчният антимикробен отговор могат да съществуват едновременно.

Все повече публикации насочват внимание и към фенотипната пластичност на макрофагите. В ранната фаза на увреждането провъзпалителните макрофаги участват в елиминирането на микроорганизми и некротични тъкани. Последващото преминаване към възстановителен фенотип е необходимо за ангиогенезата, синтеза на извънклетъчен матрикс и ремоделирането. Експерименталните данни предполагат, че хипербарната оксигенация може да подпомогне този преход, но бинарното разделяне на макрофагите на М1 и М2 е прекалено опростено за реалната тъканна биология. Съвременната литература все по-често разглежда множество междинни състояния, зависещи от локалната среда, стадия на заболяването и кислородната доза.

Имунологичният ефект включва и възможна промяна във функцията на Т-лимфоцитите, регулаторните клетъчни популации и цитокиновата среда. Данните от 2025–2026 г. подкрепят наличието на имуномодулация, но не доказват универсално имуносупресивно или имуностимулиращо действие. При хронично възпаление може да бъде намалена прекомерната активация, докато при инфекция кислородзависимата антимикробна активност може да се увеличи. Тъкмо тази зависимост от изходното биологично състояние обяснява защо резултатите не могат да бъдат пренасяни механично между автоимунни, инфекциозни, травматични и онкологични заболявания.

Митохондриите се утвърждават като друга централна мишена. Кратката хипероксия временно увеличава електронния поток през дихателната верига и може да повиши образуването на реактивни кислородни видове. При повторяеми контролирани експозиции обаче се активират механизми, свързани с митохондриалната биогенеза, подобряване на ефективността на окислителното фосфорилиране, отстраняване на увредени митохондрии и възстановяване на клетъчната енергетика. По-ранните обобщения показват, че острият и продължителният ефект могат да бъдат противоположни: непосредствено след процедурата оксидативният сигнал се увеличава, докато след лечебен курс хроничното патологично производство на свободни радикали може да намалее вследствие на по-добра митохондриална функция и засилена антиоксидантна защита.

През 2025–2026 г. тази концепция се допълва от интереса към митофагията и митохондриалната динамика. Балансът между делене, сливане и селективно отстраняване на увредените органели определя качеството на митохондриалната мрежа. При хронична исхемия, стареене, невродегенерация и постинфекциозни синдроми тези процеси могат да бъдат нарушени. Предклиничните данни предполагат, че хипербарната оксигенация може да подпомогне възстановяването на този баланс, но към средата на 2026 г. липсват достатъчно клинични изследвания, които да свържат директно промените в митофагията с конкретен терапевтичен резултат при хора.

Влиянието върху клетъчната смърт също не е еднопосочно. При исхемично и възпалително увреждане терапията може да намали патологичната апоптоза чрез стабилизиране на митохондриалните мембрани, ограничаване на възпалителния отговор и регулиране на про- и антиапоптотичните белтъци. В онкологични модели обаче повишеното окислително натоварване може при определени условия да увеличи апоптозата на туморните клетки или да повиши тяхната чувствителност към химио- и лъчетерапия. Следователно понятията „антиапоптотичен“ и „проапоптотичен“ ефект не са противоречиви, когато се разглеждат в различен клетъчен и патологичен контекст.

При исхемия-реперфузия един от най-важните ефекти остава ограничаването на вторичното увреждане. Възстановяването на кръвотока е необходимо за спасяване на тъканта, но може да предизвика внезапно образуване на свободни радикали, ендотелна активация, левкоцитно натрупване и капилярна обструкция. Хипербарната оксигенация изглежда парадоксална при подобно състояние, тъй като допълнително увеличава кислорода. Когато е приложена в подходящ момент и доза, тя обаче може да предизвика контролирана адаптация, да намали неутрофилната адхезия и да стабилизира микроциркулацията. Крайният резултат вероятно зависи повече от времето и режима на приложение, отколкото от общото количество подаден кислород.

С това е свързано и хипербарното прекондициониране. Кратък курс, проведен преди предвидимо исхемично или хирургично увреждане, може да активира ендогенни защитни механизми и да увеличи устойчивостта на тъканта. Публикациите от 2026 г. продължават да свързват този ефект с HIF-1α, HSP70, антиоксидантни ензими и регулиране на митохондриалната функция. Най-голямата част от доказателствата остава предклинична, но концепцията има потенциално значение при сложни операции, трансплантация и реконструктивна хирургия.

Антимикробният ефект се осъществява по няколко различни механизма. При анаеробните микроорганизми високото кислородно напрежение може директно да наруши метаболизма и да потисне продукцията на определени токсини. При други бактерии по-съществено е възстановяването на кислородзависимия оксидативен взрив в неутрофилите, който е силно ограничен в хипоксичната инфектирана тъкан. Допълнително подобряването на перфузията и намаляването на отока могат да улеснят достигането на антибиотици и имунни клетки до инфекциозното огнище. Това обяснява защо клиничният ефект е най-голям, когато хипербарната оксигенация се съчетава с хирургичен контрол на източника и подходяща антимикробна терапия, а не когато се прилага изолирано.

Влиянието върху биофилмите остава обещаващо, но не напълно дефинирано. Хипоксичната среда в зрелия биофилм намалява метаболитната активност на бактериите и може да ограничи ефекта на антибиотици, зависещи от активен клетъчен метаболизъм. Повишаването на кислородната наличност може временно да промени този метаболитен статус и да увеличи чувствителността към някои антимикробни средства. Същевременно биофилмът е сложна триизмерна структура и не може да бъде разрушен само чрез увеличаване на кислородното напрежение. Клиничната стойност на този механизъм продължава да се изследва.

Регенеративният ефект включва последователно влияние върху възпалението, ангиогенезата, фибробластната активност, колагеновия синтез и ремоделирането на извънклетъчния матрикс. Кислородът е необходим за хидроксилирането на пролиновите и лизиновите остатъци при формирането и стабилизирането на колагена. В хронично хипоксичната рана този процес е нарушен независимо от наличието на хранителни вещества и растежни фактори. Хипербарната оксигенация временно възстановява кислородния градиент, но трайният резултат изисква развитие на нова микроваскуларна мрежа и последващо организиране на матрикса.

Нито ангиогенезата, нито колагеновият синтез трябва да бъдат разглеждани като безусловно благоприятни. Прекомерното или неправилно организирано отлагане на матрикс може да допринася за фиброза, докато патологичната ангиогенеза участва в туморния растеж и някои ретинални заболявания. Клиничният ефект зависи от локалната среда. В хронично исхемична рана възстановяването на съдовата мрежа е необходимо, докато при друга тъкан същите сигнални пътища могат да имат различно значение. Това е още една причина да не се пренасят механистични заключения между несъпоставими заболявания.

В централната нервна система механизмите включват едновременно възстановяване на перфузията, намаляване на невровъзпалението, подобряване на митохондриалната функция и активиране на пластични промени. Образните изследвания показват, че след лечебни курсове могат да настъпят промени в регионалния мозъчен кръвоток, функционалната свързаност и метаболитната активност. Тези находки подкрепят наличието на невромодулиращ ефект, но не доказват, че се създават нови неврони или че всяка образна промяна има пряко клинично значение. Съвременните обзори разглеждат неврогенезата, ангиогенезата, синаптичната пластичност и ремиелинизацията като възможни компоненти на общ процес, чиято относителна роля вероятно се различава според заболяването и времето от увреждането.

При хроничните неврологични състояния особено значение има идеята за „бездействаща“, но все още жизнеспособна тъкан. В области с хронично намалена перфузия невроните могат да запазят структурната си цялост, но да функционират под оптималното ниво поради недостатъчна енергийна доставка и нарушена мрежова свързаност. Хипербарната оксигенация може да създаде метаболитни условия за реактивиране на част от тази тъкан и за включването ѝ в процесите на функционална реорганизация. Това обяснение е правдоподобно, но определянето на пациентите с достатъчен остатъчен регенеративен потенциал остава сериозно предизвикателство.

През 2025–2026 г. нараства интересът и към въздействието върху автономната нервна система, невроваскуларното взаимодействие и кръвно-мозъчната бариера. При травматично, исхемично и възпалително мозъчно увреждане нарушението на ендотелните връзки позволява преминаване на възпалителни медиатори и циркулиращи клетки в нервната тъкан. Предклиничните модели показват възможно стабилизиране на бариерната функция и намаляване на отока, но клиничната значимост и оптималният времеви прозорец все още не са достатъчно изяснени.

Възстановяването на лимфния и глимфатичния дренаж също се обсъжда като възможна част от ефекта върху централната нервна система. Нарушеното отстраняване на метаболити и възпалителни продукти може да участва в хроничните симптоми след травма, инфекция и съдово увреждане. Данните за директното влияние на хипербарната оксигенация върху глимфатичната система са все още ранни и предимно експериментални. Поради това този механизъм трябва да бъде разглеждан като перспективна хипотеза, а не като доказано обяснение на клиничните резултати.

Съвременните изследвания постепенно включват и епигенетичните промени. Повтарящата се хипероксия може да повлияе метилирането на ДНК, модификациите на хистоните и експресията на микроРНК, които регулират възпалението, ангиогенезата, апоптозата и клетъчния метаболизъм. Тези промени предлагат възможно обяснение за продължителността на някои ефекти след приключване на курса. Липсва обаче достатъчно информация кои промени са специфични за терапията, кои отразяват общото клинично възстановяване и кои имат реално функционално значение.

Към същата област принадлежи и интересът към клетъчната сенесценция. Сенесцентните клетки прекратяват деленето си, но остават метаболитно активни и могат да отделят провъзпалителни и профиброзни медиатори. По-ранни изследвания съобщават намаляване на определени сенесцентни лимфоцитни популации след продължителни хипербарни протоколи. През 2025–2026 г. тези резултати се интерпретират значително по-предпазливо. Промяната на един клетъчен маркер не доказва системно „подмладяване“, а механизмът, по който експозицията би повлияла различните сенесцентни популации в отделните органи, остава неясен.

Съществено развитие настъпва в разбирането, че налягането не е просто техническо средство за увеличаване на кислородното парциално налягане. Самото повишено околно налягане може да влияе върху газовите обеми, мембранните свойства, механочувствителните йонни канали и невронната възбудимост. При повечето терапевтични приложения кислородният ефект доминира, но приносът на налягането не може да бъде напълно изключен, особено при централната нервна система и при сравнението между различни контролни експозиции. Това има пряко методологично значение за sham-контролираните изпитвания, тъй като лекото повишаване на налягането не е задължително биологично неутрално.

Именно този проблем е особено важен при неврологичните проучвания. Контролна група, изложена на въздух при леко повишено налягане, може да получи по-високо кислородно парциално налягане и механичен стимул в сравнение с обикновената нормобарна среда. Следователно липсата на разлика между терапевтичната и sham-групата не винаги означава липса на биологичен ефект. От друга страна, подобрението и в двете групи не може автоматично да бъде обяснявано с активността на контролната експозиция, тъй като естественото възстановяване, очакването и интензивното проследяване също влияят върху резултата. Публикациите от разглеждания период все по-често признават тази методологична сложност.

Друг важен въпрос е дали интермитентността е задължителна за настъпването на адаптивните промени. Повечето съвременни модели приемат, че редуването на експозиция и възстановителен период е основна част от сигнала. Продължителната непрекъсната хипероксия по-вероятно води до токсичност, докато кратките повторяеми процедури позволяват активиране и консолидация на защитните механизми. Все още не е установено каква трябва да бъде оптималната продължителност на интервала, нито дали ежедневните, двукратните или по-редките процедури предизвикват качествено различни молекулярни отговори.

Това води до основния нерешен проблем – дозата. В хипербарната медицина тя не може да бъде описана само чрез налягането. Необходимо е да се отчитат парциалното налягане на кислорода, времето на дъното, кислородните паузи, скоростта на компресия и декомпресия, броят на процедурите, тяхната честота и общата продължителност на курса. Две схеми с еднакво налягане могат да имат различна биологична доза, ако се различават по продължителност и интермитентност. Публикациите от 2025–2026 г. все по-ясно поставят необходимостта от разглеждане на хипербарната оксигенация като дозирана биологична интервенция, а не като бинарно наличие или отсъствие на лечение.

Вероятно съществуват и прагови ефекти. Недостатъчният брой процедури може да предизвика краткотрайна промяна, без да активира стабилна ангиогенеза, митохондриална адаптация или невропластичност. След достигането на определен праг допълнителните процедури могат да носят намаляваща полза, а при прекомерна експозиция рискът от нежелани ефекти се увеличава. Данните при неврологични състояния подкрепят възможността за подобен праг, но той вероятно се различава между отделните заболявания и пациенти.

Към средата на 2026 г. липсва един надежден биомаркер, който да показва дали е постигната оптималната биологична доза. Изследват се транскутанното кислородно напрежение, маркери на оксидативния стрес, цитокини, ендотелни прогениторни клетки, образни показатели за перфузия и функционални тестове. Никой от тях самостоятелно не отразява всички механизми. Бъдещото развитие вероятно ще изисква комбиниране на физиологични, молекулярни и клинични показатели, а не търсене на един универсален маркер.

Обобщението на развитието през 2025 г. и първата половина на 2026 г. показва, че механизмите на хипербарната оксигенация трябва да бъдат разглеждани като последователност от взаимосвързани реакции. Първоначалното повишаване на кислородната доставка създава краткотраен физикохимичен ефект. То е последвано от redox-сигнализация и активиране на кислородчувствителни транскрипционни пътища. В зависимост от дозата и изходното тъканно състояние настъпват промени в ендотелната функция, възпалението, митохондриалния метаболизъм, клетъчното оцеляване, ангиогенезата и тъканното ремоделиране. При повторяемо приложение част от тези промени могат да се консолидират и да продължат след края на лечебния курс.

Най-същественият напредък през разглеждания период е преодоляването на еднопосочните обяснения. Хипербарната оксигенация не е просто антиоксидантна или прооксидантна, противовъзпалителна или имуностимулираща, вазоконстрикторна или ангиогенна. Тя може последователно да прояви всяко от тези действия в зависимост от времето, дозата и биологичния контекст. Именно тази зависимост обяснява едновременно широкия терапевтичен потенциал и трудността при стандартизиране на протоколите.

Следователно основната задача пред бъдещите изследвания не е да бъдат откривани все нови молекулярни пътища, върху които хипербарната оксигенация има някакво влияние. Необходимо е да се установи кои от наблюдаваните промени са причинно свързани с клиничното подобрение, кои са само временни биологични маркери и каква кислородна доза е необходима за активирането им при конкретно заболяване. Едва тогава ще бъде възможно механизмите да се превърнат от общо обяснение на терапията в основа за действително персонализиране на хипербарното лечение.

13. Дозиране, протоколи и кислородна експозиция

През 2025 г. и първата половина на 2026 г. въпросът за дозирането се очертава като един от основните нерешени проблеми в хипербарната медицина. Развитието през този период не се изразява в приемането на нова универсална схема, приложима при всички заболявания. Напротив, съвременните публикации все по-ясно показват, че традиционното описание на лечението единствено чрез налягането в атмосфери абсолютни и продължителността на процедурата е недостатъчно. Хипербарната оксигенация представлява комплексна експозиция, определяна едновременно от парциалното налягане на вдишвания кислород, времето под налягане, броя и продължителността на кислородните периоди, наличието на въздушни паузи, честотата на процедурите, общия брой експозиции и интервалите за възстановяване между тях.

Тази промяна в разбирането е съществена, защото две лечебни схеми, обозначени например като 2,0 ATA за 60 минути, могат да създадат различна биологична експозиция. Значение имат времето за компресия и декомпресия, действителната продължителност на дишането на кислород, използването на маска или шлем в мултиплейс камера, прекъсванията с въздух и техническите особености на подаването. Същевременно една и съща физически измерима експозиция не предизвиква еднакъв отговор при пациент с остра исхемия, хронично радиационно увреждане, неврологично заболяване или системно възпаление. Поради това през 2025–2026 г. все по-често се поставя необходимостта да се разграничават физическата кислородна доза от биологичната доза.

Физическата експозиция може сравнително лесно да бъде описана чрез налягане, кислородна концентрация и време. Биологичната доза обаче включва действителната промяна в тъканното кислородно напрежение, redox-сигнализацията, ендотелния отговор, активирането на транскрипционни пътища и способността на пациента да се адаптира към повтарящите се експозиции. Към средата на 2026 г. липсва общоприет метод, който да обединява тези компоненти в един надежден показател. Именно това обяснява защо сходни протоколи понякога водят до различни клинични резултати и защо директното сравнение между отделни проучвания остава трудно.

В класическата хипербарна практика налягането продължава да бъде най-разпознаваемият параметър на дозата. При повишаването му се увеличава парциалното налягане на кислорода и количеството кислород, физически разтворен в плазмата. Това позволява по-голяма дифузионна дистанция и по-висока доставка към хипоксичните тъкани. Биологичният ефект обаче не нараства неограничено и линейно с налягането. Над определено ниво допълнителното увеличаване на кислородното напрежение може да носи сравнително малка допълнителна полза, докато рискът от неврологична и белодробна токсичност продължава да се увеличава.

Публикациите от 2025–2026 г. все по-често изследват именно тази нелинейна зависимост. В експериментален модел на леко когнитивно нарушение, публикуван през 2025 г., са сравнени различни налягания и продължителности на експозицията. Най-добър резултат е наблюдаван при 2,0 ATA и 60-минутна стабилна експозиция, докато по-високата или по-продължителната доза не е довела до пропорционално по-голям ефект. Макар тези данни да са предклинични и да не могат директно да бъдат пренасяни към хората, те подкрепят наличието на терапевтичен диапазон, в който ползата достига максимум, преди да започне да се ограничава от нарастващото оксидативно натоварване.

Сходен въпрос се поставя и в клиничните изследвания. През 2026 г. са публикувани сравнителни данни за лечение при 2,0 и 2,5 ATA, които показват, че по-високото налягане не може автоматично да бъде приемано като по-ефективно. Резултатът зависи от заболяването, крайната точка, броя на процедурите и профила на нежеланите реакции. Тези публикации не установяват универсално предпочитание към едното налягане, но поставят под съмнение практиката терапевтичната интензивност да се оценява единствено по стойността в ATA.

Особено показателни са предварителните резултати от сравнително проучване при посттравматично стресово разстройство, в което се използват 60 процедури по 90 минути при 2,0 или 2,5 ATA. И в двете групи е наблюдавано подобрение, но при първите девет завършили участници най-голямата промяна настъпва около шестата до осмата седмица, след което се оформя плато въпреки продължаването на курса до дванадесет седмици. Извадката е твърде малка за надеждно сравнение между наляганията, но резултатът е важен, защото поставя въпроса дали общият брой процедури винаги трябва да бъде предварително фиксиран, или лечението може да бъде адаптирано спрямо динамиката на клиничния отговор.

Това е една от най-значимите тенденции през разглеждания период. Все по-често се обсъжда възможността хипербарният курс да бъде структуриран не като неизменна поредица от двадесет, четиридесет или шестдесет процедури, а като адаптивна терапия с предварително определени точки за оценка. Подобен подход би позволил ранно прекратяване при липса на отговор, продължаване при все още развиващо се подобрение или промяна на режима при достигане на плато. Към средата на 2026 г. обаче липсват валидирани критерии, които да определят кога подобна адаптация е научно оправдана.

Времето под налягане е вторият основен компонент на дозата. В клиничната практика то често се представя като обща продължителност на процедурата, но по-точният параметър е реалното време на дишане на кислород при терапевтично налягане. Компресията, декомпресията и въздушните паузи променят общата експозиция. При острите показания по-продължителната първа процедура може да бъде използвана с цел бързо отстраняване на токсичен газ, намаляване на отока или ограничаване на вторична исхемия. При хроничните състояния по-голямо значение може да има повторяемостта на умерена експозиция, която активира постепенно адаптивни и регенеративни механизми.

Литературата от 2025–2026 г. показва, че няма единна оптимална продължителност. В много нови клинични протоколи при хронични неврологични състояния се използват приблизително 60–90 минути на терапевтично налягане. Голямото рандомизирано проучване при ветерани с хронични симптоми след лека или умерена мозъчна травма например прилага около 60 минути при 2,0 ATA и планира не само оценка на крайния резултат, но и анализ на броя процедури, необходим за достигане на клинично значимо подобрение. Това отразява постепенното изместване от фиксирана към по-функционална концепция за дозата.

При острите състояния времето до първата процедура често има по-голямо значение от общия брой процедури. При газова емболия, декомпресионна болест, отравяне с въглероден оксид, остра исхемия и размазваща травма терапевтичният ефект е свързан с бързото прекъсване на патологичния процес. Публикуваната през 2025 г. серия от едновременно лекувани пациенти с отравяне с въглероден оксид показва организационната възможност най-тежко засегнатите да започнат хипербарно лечение в рамките на три часа след постъпването. Това не решава въпроса за оптималния протокол, но подчертава, че при острите показания забавянето не може да бъде компенсирано само чрез по-високо налягане или по-дълга последваща експозиция.

Съвременните публикации все по-ясно разграничават интензивността на единичната процедура от кумулативната експозиция на целия курс. Единичната висока доза може да бъде необходима при остра интоксикация или тежко исхемично състояние, но при хронично заболяване терапевтичният резултат обикновено зависи от повторението на експозицията. Ангиогенезата, митохондриалната адаптация, ремоделирането на извънклетъчния матрикс и невропластичността не могат да бъдат предизвикани чрез една процедура. От друга страна, продължаването на курса след достигане на биологично плато може да увеличава разходите и риска, без да носи допълнителна клинична полза.

Тъкмо поради това общият брой процедури не трябва да се разглежда като административна характеристика на протокола. Той е част от дозата и трябва да бъде свързан с биологичната цел. Кратките курсове от няколко последователни експозиции се използват при остри възпалителни и исхемични състояния, при които целта е бързо прекъсване на вторичното увреждане. Курсовете от двадесет до четиридесет процедури обичайно са насочени към заздравяване, ангиогенеза и тъканна реконструкция. По-продължителните режими от четиридесет до шестдесет или повече процедури се изследват предимно при хронични неврологични, когнитивни и регенеративни приложения, при които предполагаемият ефект изисква многократна клетъчна адаптация.

Тези граници обаче са исторически и практически формирани, а не доказани универсални прагове. Систематичните обзори, публикувани през 2025–2026 г., продължават да посочват значителна хетерогенност на използваните протоколи. Разликите в налягането, продължителността, честотата и броя процедури ограничават възможността резултатите да бъдат обединени и често не позволяват да се определи дали липсата на ефект се дължи на неефективност на метода или на недостатъчна доза. Това е особено видимо в областите на изгарянията, неврологичните заболявания, психиатричните състояния и спортното възстановяване.

Един от най-важните резултати през 2026 г. е появата на клинични анализи, които установяват различие между протоколи, считани доскоро за приблизително еквивалентни. В метаанализа на хипербарната оксигенация при депресивни, тревожни и посттравматични симптоми е отчетен значим ефект при 2,0 ATA, докато при 1,2 ATA не се установява същият резултат. Този анализ не доказва универсален минимален праг от 2,0 ATA, тъй като включените изследвания се различават по популация и методология. Той обаче подкрепя разбирането, че лекото повишаване на налягането не може автоматично да се приема за биологично равностойно на терапевтичната хипербарна оксигенация.

Този въпрос е особено важен за така наречената mild hyperbaric therapy. При налягания около 1,2–1,3 ATA и дишане на въздух или кислородна смес действителната кислородна експозиция може да бъде значително по-ниска от тази при 100% кислород на 2,0 ATA. Същевременно тя не е непременно биологично неутрална. Лекото повишаване на налягането увеличава парциалното налягане на кислорода и може да предизвика физиологична промяна, но наличието на такава промяна не доказва клинична еквивалентност. През разглеждания период литературата все по-ясно изисква точно описание на кислородната концентрация и налягането, вместо общо използване на термина „хипербарно лечение“.

Сходен проблем съществува и при контролните експозиции в рандомизираните изпитвания. Sham-процедурата трябва да възпроизвежда усещането за компресия, шума, времето в камерата и очакването на пациента, без да създава съществен терапевтичен кислороден ефект. Това е трудно, защото дори малкото повишаване на налягането увеличава кислородното парциално налягане. Поради тази причина някои нови протоколи използват контрол при 1,0 ATA и дишане на въздух, както е планирано в голямото проучване при ветерани с хронична мозъчна травма. Подобен дизайн намалява вероятността контролът да бъде физиологично активен, но създава по-големи трудности при ослепяването на участниците.

Въздушните паузи продължават да бъдат основен инструмент за ограничаване на кислородната токсичност при по-високи налягания или продължителни процедури. Те временно намаляват парциалното налягане на вдишвания кислород и позволяват частично възстановяване на клетъчните антиоксидантни механизми. В клиничната практика тяхното използване е широко разпространено, но публикациите от 2025–2026 г. показват, че оптималната продължителност и честота не са еднакво добре валидирани за всички протоколи. Значителна част от практиката е основана на натрупан опит, таблици за експозиция и исторически модели на безопасност, а не на директни сравнителни рандомизирани изпитвания.

Това не намалява практическата им стойност, но подчертава необходимостта да бъдат описвани като част от дозата. Процедура от 90 минути непрекъснато дишане на кислород не е биологично еквивалентна на процедура със същата обща продължителност, но разделена на три кислородни периода с две въздушни паузи. Разликата може да бъде особено важна за риска от централна нервна токсичност, който зависи не само от общата експозиция, но и от пиковото кислородно напрежение и непрекъснатостта на стимула.

През 2025 г. са публикувани нови анализи на механизмите на хипербарните кислородни гърчове. Те допълват класическата концепция за прекомерно образуване на реактивни кислородни видове с възможни промени в GABA-ергичната и допаминергичната невротрансмисия, както и с директно влияние на налягането върху инхибиторните рецептори. Тези резултати са предимно експериментални, но показват, че неврологичната токсичност не може да бъде предвидена само чрез проста сума от налягане и време.

Индивидуалната чувствителност към кислородна токсичност остава значителна. Умората, повишената температура, хипогликемията, задържането на въглероден диоксид, инфекцията на централната нервна система и някои медикаменти могат да променят прага за поява на симптоми. Следователно една експозиция, която е добре поносима от повечето пациенти, не е безусловно безопасна при всеки отделен случай. Това е една от причините опитите за разработване на универсален числов индекс на токсичност да имат ограничена приложимост в клиничната хипербарна медицина.

През 2025 г. е публикувана и ревизирана насока за централната нервна кислородна токсичност при продължителни експозиции с вдъхнато кислородно парциално налягане около 1,3 atm. Тя препоръчва ограничаване на единичната експозиция до 180 минути и на общата 24-часова експозиция до 210 минути при този конкретен режим. Тези граници са особено релевантни за водолазни и продължителни кислородни експозиции и не трябва директно да бъдат пренасяни към всички клинични хипербарни протоколи. Значението им е в подчертаването, че безопасността зависи от съчетанието между кислородното парциално налягане, непрекъснатостта на дишането и кумулативната дневна експозиция.

Белодробната токсичност се развива по-различно от централната нервна токсичност. Тя е свързана предимно с кумулативната продължителност на кислородната експозиция и може да се прояви с ретростернален дискомфорт, кашлица и обратимо намаляване на виталния капацитет. При стандартните ежедневни клинични процедури рискът обичайно е нисък, защото между експозициите съществува достатъчен период за възстановяване. Той може да нарасне при многократни процедури в рамките на едно денонощие, продължителни лечебни таблици или съчетаване с други източници на висока кислородна експозиция.

Окото е друг орган, чувствителен към кумулативната доза. Преходната миопична промяна е свързана с повтарящото се излагане на високо кислородно напрежение и най-често се наблюдава при продължителни курсове. Тя обичайно регресира постепенно след приключване на лечението. Рискът от трайни лещени промени е значително по-нисък, но може да бъде релевантен при много продължителни или повтарящи се курсове, особено при възрастни пациенти. Публикациите, актуализирани през 2025 г., потвърждават значението на общата експозиция, а не само на отделната процедура.

Тези различни модели на токсичност показват защо общата кислородна доза не може да бъде описана чрез един показател. Централната нервна система реагира главно на висока интензивност и непрекъснатост, белият дроб – на кумулативна експозиция, а лещата – на продължителни повтарящи се курсове. Същевременно терапевтичните цели също имат различна времева зависимост. Отстраняването на въглероден оксид изисква бърза висока експозиция, докато ангиогенезата и невропластичността изискват многократно повторение. Следователно оптималният протокол винаги представлява компромис между достатъчен биологичен стимул и приемлив органно специфичен риск.

През 2025–2026 г. се засилва интересът към използването на интегрирани модели за измерване на кислородната експозиция. Във водолазната физиология отдавна се прилагат показатели като единици за белодробна кислородна токсичност и проценти на допустима централна нервна експозиция. Тези модели са полезни за планиране на водолазни операции, но не отразяват пряко терапевтичната ефективност. Те оценяват вероятността от токсичност, а не степента на ангиогенеза, имуномодулация или неврорегенерация. Поради това пренасянето им като универсална клинична „доза“ би било неправилно.

Съвременната концепция постепенно се насочва към многокомпонентно описание на протокола. За научна възпроизводимост трябва да бъдат посочвани налягането в камерата, кислородната концентрация, методът на подаване, времето за компресия, времето на терапевтично налягане, продължителността на отделните кислородни периоди, въздушните паузи, скоростта на декомпресия, броят процедури дневно, общият брой процедури и причините за прекъсване или промяна на курса. Публикациите, които съобщават единствено „HBOT при 2 ATA“, вече не предоставят достатъчно информация за надеждно сравнение или възпроизвеждане.

Честотата на процедурите също се утвърждава като самостоятелен дозов параметър. При хроничните състояния обичайно се прилага една процедура дневно през пет дни от седмицата, което позволява повторяем биологичен стимул и период за възстановяване. При спешни показания могат да бъдат провеждани две или повече процедури в рамките на денонощие. Това увеличава интензивността на лечението, но съкращава времето за възстановяване на антиоксидантните и белодробните защитни механизми. Следователно дневната честота трябва да се определя според скоростта на патологичния процес, а не само според наличния капацитет на центъра.

Интервалът между процедурите вероятно има значение и за терапевтичния ефект. Ако след всяка експозиция се активира преходен сигнален отговор, следващата процедура може да го усили, да го промени или да настъпи преди пълното възстановяване. Засега не е установено дали ежедневната схема е оптимална за всички хронични приложения. При част от регенеративните и неврологичните протоколи се обсъжда възможността по-различни интервали да позволяват по-добра консолидация на адаптивния отговор, но липсват достатъчно сравнителни клинични данни.

Важен въпрос през разглеждания период е и индивидуализирането на дозата според възрастта и съпътстващите заболявания. Пациент с диабетна микроангиопатия, хронично белодробно заболяване, сърдечна недостатъчност или предходна експозиция на белодробно токсична химиотерапия може да има различно съотношение между полза и риск в сравнение с млад пациент без придружаваща патология. Това не означава, че стандартните протоколи трябва произволно да бъдат намалявани, а че клиничното наблюдение и възможността за адаптация са част от правилното дозиране.

Изходната тъканна оксигенация също може да влияе върху избора на режим. При хроничните рани транскутанното измерване на кислорода понякога се използва за оценка на локалната хипоксия и на реакцията към кислород при налягане. Този метод може да подпомогне подбора на пациенти, но не представлява универсален маркер за необходимата доза. Добрата краткосрочна кислородна реакция не гарантира заздравяване, ако липсва адекватна реваскуларизация, контрол на инфекцията или разтоварване на раната. Аналогично, слабата начална реакция не винаги изключва възможността за клинична полза след многократни процедури.

При неврологичните и регенеративните приложения липсата на непосредствен измерим отговор прави дозирането още по-трудно. Клиничното подобрение може да се развива постепенно и да продължи след приключване на курса. Функционалните тестове, перфузионната образна диагностика, когнитивните показатели и молекулярните маркери могат да предоставят различна информация и невинаги се променят едновременно. Поради това увеличаването на броя процедури само поради липса на ранно субективно подобрение не е научно обосновано, но и твърде ранното прекратяване може да прекъсне процес, който изисква кумулативна експозиция.

Друг съществен въпрос е последователността спрямо останалото лечение. При хирургичните и травматичните състояния хипербарната оксигенация не трябва да забавя декомпресията, реваскуларизацията, дебридмана или стабилизацията. При лъчетерапия, химиотерапия и имунотерапия времето между отделните интервенции може да бъде част от механизма на взаимодействие. В онкологичните проучвания от 2025–2026 г. вече се използват раннофазови дизайни за постепенно определяне на оптималния хипербарен режим, вместо да се приема готов протокол от друга индикация. Протоколът за комбиниране на XELOX, sintilimab и хипербарна оксигенация например включва фаза на ескалация с цел оценка на безопасността и определяне на подходящия режим.

Това представлява важна методологична промяна. В миналото много изследвания използваха стандартен клиничен режим, избран по аналогия с хроничните рани или радиационните увреждания. През 2025–2026 г. все по-често се признава, че новото показание изисква собствено dose-finding проучване. Протоколът, подходящ за стимулиране на ангиогенеза, може да не бъде оптимален за радиосенсибилизация, имуномодулация или промяна на мозъчната перфузия.

Въпросът за кислородната концентрация също придобива по-голямо значение. При моноплейс камерите пациентът обичайно е в среда с висока концентрация на кислород, докато при мултиплейс камерите камерата се пресира с въздух, а кислородът се подава чрез маска, шлем или дихателна система. При добро прилепване и достатъчен дебит вдишваният газ може да бъде близък до 100% кислород, но течове, неправилно поставяне и повторно вдишване могат да намалят действителната концентрация. Това означава, че номинално еднаквите протоколи не винаги осигуряват еднаква алвеоларна и тъканна експозиция.

Към това се добавят индивидуалните разлики във вентилацията и перфузията. Хиповентилацията, задържането на въглероден диоксид, белодробните шънтове и нарушенията на дифузията могат да променят артериалното кислородно напрежение въпреки еднаквия вдишван газ. В ежедневната практика тези параметри рядко се измерват директно по време на процедурата. Поради това предписаната и реално получената доза не са напълно идентични понятия.

През 2025–2026 г. не се появява валидиран универсален модел за персонализиране на хипербарната доза. Това остава една от основните празнини в областта. Съществуват отделни физиологични и клинични маркери, но нито един не може надеждно да покаже дали пациентът е получил недостатъчна, оптимална или прекомерна експозиция. Поради това съвременната практика продължава да се основава на протоколи, разработени за конкретни показания, клинично наблюдение и оценка на риска.

Това не означава, че утвърдените протоколи са произволни. Те отразяват десетилетия клиничен опит и са съобразени с известните физиологични и токсикологични граници. Проблемът е, че често се възприемат като окончателни, а не като най-добрия наличен компромис при ограничени данни. Публикациите от последните две години показват, че дори при класически показания продължава да има несигурност относно оптималното налягане, броя процедури и критериите за повторен курс.

Особено предпазливо трябва да се подхожда към протоколи, предлагани за общо здраве, спортно възстановяване и антистареене. При тях липсва ясно патологично състояние, което да определя необходимата интензивност, а дългите курсове често се обосновават с молекулярни или функционални показатели, чиято клинична значимост остава неясна. Без валидиран терапевтичен край увеличаването на броя процедури може лесно да се превърне от медицинско дозиране в комерсиална практика.

Същото се отнася и за използването на ниски налягания. Предположението, че по-ниската доза е безрискова и може да се прилага неограничено, не е научно оправдано. Макар рискът от остър кислороден гърч да е по-нисък, продължителната и повтаряща се експозиция все пак предизвиква физиологични промени, а безопасността на много дълги курсове при здрави хора не е достатъчно изследвана. Липсата на ясно доказана токсичност не е равнозначна на доказана дългосрочна безопасност.

Обобщението на публикациите от 2025 г. и първата половина на 2026 г. показва, че хипербарната доза трябва да бъде разглеждана като многомерна характеристика. Налягането определя интензивността на кислородния стимул, времето – продължителността на единичната експозиция, въздушните паузи – нейната непрекъснатост, честотата – интервала за адаптация и възстановяване, а общият брой процедури – кумулативния регенеративен и токсикологичен товар. Нито един от тези параметри не може самостоятелно да опише терапията.

Най-същественият напредък през разглеждания период е постепенното отдалечаване от принципа, че повече кислород, по-високо налягане или повече процедури непременно водят до по-добър резултат. Данните все по-ясно подкрепят наличието на терапевтичен прозорец и на биологично плато, след което допълнителната експозиция може да носи намаляваща полза. Същевременно границите на този прозорец вероятно са различни за острата исхемия, хроничната рана, радиационното увреждане, инфекцията и неврологичните заболявания.

Следователно бъдещото развитие трябва да бъде насочено към dose-finding клинични изпитвания, а не само към сравнение между лечение и липса на лечение. Необходимо е да се установи минималната ефективна доза, моментът на достигане на максимален отговор, условията за прекратяване или продължаване на курса и биомаркерите, които отразяват реалната тъканна реакция. Едва тогава хипербарната оксигенация ще може да бъде дозирана със същата прецизност, с която се дозират лекарствените интервенции.

Към средата на 2026 г. най-надеждният подход остава използването на утвърдени протоколи за конкретната индикация, точното документиране на всички компоненти на експозицията и индивидуалната корекция според клиничното състояние, терапевтичния отговор и риска от токсичност. Основният принцип вече не е достигането на възможно най-висока кислородна експозиция, а прилагането на най-ниската доза, която е достатъчна да предизвика желания биологичен и клиничен ефект.

14. Безопасност и нежелани реакции

През 2025 г. и първата половина на 2026 г. оценката на безопасността на хипербарната оксигенация постепенно се отдалечава от общото твърдение, че методът е „безопасен“, и се насочва към по-точно разграничаване на отделните видове риск. Съвременните публикации потвърждават, че при правилно подбрани пациенти, стандартна терапевтична експозиция и лечение в подходящо оборудван медицински център сериозните нежелани реакции са редки. Същевременно става все по-ясно, че безопасността не е присъщо качество единствено на кислорода или на камерата. Тя е резултат от съчетанието между правилна индикация, индивидуална оценка, адекватно дозиране, техническа изправност, непрекъснато наблюдение и компетентност на екипа.

Именно това разграничение е една от най-важните тенденции през разглеждания период. Леките и преходни реакции, като дискомфорт в ушите, затруднено изравняване на налягането, временни зрителни промени или тревожност, не трябва да бъдат приравнявани към редките, но потенциално тежки събития като белодробна баротравма, кислородно индуциран гърч или пожар. От друга страна, ниската честота на тежките усложнения не оправдава подценяването им. При хипербарната оксигенация част от най-сериозните рискове имат малка вероятност, но изключително висока тежест, поради което превенцията е по-важна от статистическата им честота.

Публикациите от 2025 г. продължават да определят баротравмата на средното ухо като най-честата нежелана реакция. Новият систематичен обзор на отологичните усложнения установява, че приблизително 15% от пациентите развиват някаква форма на отологично оплакване или увреждане, макар отделните изследвания да използват различни диагностични критерии и да включват както леки симптоми, така и обективно установими промени. По-висок риск се наблюдава при възрастни пациенти, при жени и при хора с неврологични заболявания или предходно лечение в областта на главата и шията. Тези резултати не означават, че тежка баротравма настъпва при всеки шести пациент. Те показват, че леките отологични реакции са по-чести, отколкото предполага регистрацията само на клинично значимите усложнения.

Това наблюдение променя акцента от лечение на вече възникналата баротравма към предварителна оценка на риска и активно обучение още преди първата процедура. Способността за изравняване на налягането не трябва да се приема за даденост. Тя може да бъде ограничена от инфекция на горните дихателни пътища, алергичен ринит, оток на Евстахиевата тръба, предходно облъчване, хирургични интервенции, нарушено съзнание, когнитивен дефицит или невъзможност пациентът да изпълнява инструкции. Най-голяма практическа стойност имат правилното обучение в техниките за изравняване, внимателната първа компресия, възможността за нейното забавяне или прекъсване и навременното поставяне на тимпаностомни тръби при пациенти, които не могат надеждно да изравняват налягането.

Баротравмата възниква най-често по време на компресията, когато обемът на газа в средното ухо намалява и трябва да бъде компенсиран чрез навлизане на въздух през Евстахиевата тръба. Ако това не се случи, отрицателното налягане води до ретракция на тъпанчевата мембрана, болка, хиперемия и евентуално кръвоизлив или перфорация. Клиничният спектър е широк – от преходен дискомфорт без обективна находка до значително увреждане. Именно различията в дефиницията обясняват защо съобщаваната честота варира значително между отделните центрове и изследвания.

През 2025–2026 г. се обръща по-голямо внимание и на факта, че болката не е надежден единствен показател за тежестта. Пациентът може да съобщи силен дискомфорт при минимална отоскопска промяна, докато при нарушена чувствителност, когнитивен дефицит или седация може да се развие увреждане без своевременно оплакване. Поради това оценката трябва да включва не само субективните симптоми, но и поведението на пациента по време на компресията и при необходимост отоскопско изследване.

Синусната баротравма е по-рядка, но може да бъде особено болезнена. Тя възниква при обструкция на естествените отвори на околоносните кухини и се проявява с локализирана лицева или фронтална болка, понякога придружена от епистаксис. Рискът се увеличава при остри инфекции, изразен алергичен ринит, структурни аномалии и предходни операции. Съвременният подход не подкрепя рутинното приложение на деконгестанти при всеки пациент, а индивидуална оценка на причината и отлагане на плановото лечение при остра инфекция, когато това е клинично възможно.

Баротравмата на вътрешното ухо е рядка, но има по-голям потенциал за трайно увреждане. Внезапна загуба на слуха, шум в ушите, световъртеж или нестабилност след затруднено изравняване изискват незабавна оценка. Разграничаването от алтернобарно вертиго е важно, тъй като последното обичайно е преходно и възниква при асиметрична промяна на налягането между двете средни уши. Вътрешноушната баротравма, напротив, може да включва увреждане на мембраните на лабиринта или перилимфна фистула и не трябва да се приема като доброкачествено замайване.

Денталната баротравма и бародонталгията остават редки. Те обикновено са свързани със задържан газ под дефектна пломба, кариозна кухина, непълно завършено ендодонтско лечение или периапикален процес. През разглеждания период не се появяват данни, които да оправдават рутинна стоматологична образна диагностика преди всеки курс. Подробната анамнеза за скорошна стоматологична манипулация, болка и нестабилни протезни конструкции обаче остава необходима.

Белодробната баротравма е значително по-рядка от отологичната, но е потенциално животозастрашаваща. Тя може да доведе до пневмоторакс, пневмомедиастинум или артериална газова емболия, особено при наличие на затворен газов обем, който не може да се освободи по време на декомпресията. Нелекуваният пневмоторакс остава единственото общоприето абсолютно противопоказание за хипербарна оксигенация, тъй като разширяването на газа при намаляване на налягането може да доведе до напрегнат пневмоторакс.

Наличието на хронично белодробно заболяване не представлява автоматично противопоказание. Рискът зависи от характера на структурните промени, наличието на були, въздушни кисти, бронхиална обструкция, задържане на въглероден диоксид и предходен спонтанен пневмоторакс. Компютърната томография може да бъде полезна при определени високорискови пациенти, но не е оправдана като рутинен скрининг при всички. Малки апикални були и емфизематозни промени са чести, а наличието им само по себе си не предсказва надеждно баротравма. Решението трябва да отчита спешността на показанието, белодробната функция и възможността за наблюдение и интервенция.

Кислородната токсичност на централната нервна система остава едно от най-разпознаваемите, но сравнително редки усложнения. Най-изразената ѝ проява е генерализираният тонично-клоничен гърч. Той обикновено настъпва по време на експозицията и в повечето случаи прекратява след спиране на кислорода, без да оставя трайно неврологично увреждане. Това не означава, че събитието е безобидно. Гърчът в камера създава риск от травма, загуба на дихателна проходимост, аспирация и затруднена евакуация, особено при пациент с тежко основно заболяване.

Публикациите от 2025 г. допълват традиционния модел на токсичността, основан на прекомерното образуване на реактивни кислородни видове. Обсъждат се едновременно намалена GABA-ергична инхибиция, промяна в допаминергичната сигнализация и пряко влияние на повишеното налягане върху инхибиторните рецепторни системи. Тези механизми остават предимно експериментални, но подкрепят клиничното наблюдение, че рискът не се определя единствено от общото количество кислород. Значение имат пиковото парциално налягане, непрекъснатостта на експозицията, задържането на въглероден диоксид и индивидуалният гърчов праг.

Появата на продромални симптоми като гадене, лицеви потрепвания, зрителни или слухови феномени, замайване и необичайна тревожност е възможна, но не е задължителна. В значителна част от случаите гърчът настъпва без ясно предупреждение. Поради това безопасността не може да се основава на очакване пациентът или операторът винаги да разпознаят предвестници. Основната превенция остава правилното дозиране, използването на въздушни паузи при съответните протоколи и ограничаването на допълнителните рискови фактори.

Сред факторите, които могат да понижат гърчовия праг, се обсъждат висока температура, хипогликемия, задържане на въглероден диоксид, активна инфекция на централната нервна система, тежка тревожност и някои лекарствени средства. Епилепсията не е задължително абсолютно противопоказание, но изисква оценка на контрола върху пристъпите, придържането към антиепилептичната терапия и възможните провокиращи фактори. Пациент с добре контролирано заболяване и спешно показание може да бъде лекуван при подходящи предпазни мерки, докато планово приложение при нестабилни пристъпи изисква значително по-предпазлив подход.

При възникване на кислородно индуциран гърч основната мярка е прекратяване на кислородното дишане и осигуряване на безопасността на пациента. Незабавната декомпресия обичайно не е необходима и може да увеличи риска от белодробна баротравма при затворен глотис. След прекратяване на двигателната активност трябва да бъдат оценени дихателните пътища, кръвната глюкоза, температурата, въглеродният диоксид и възможните алтернативни причини. Единичният типичен кислородно индуциран гърч не означава непременно, че курсът трябва окончателно да бъде прекратен. При продължаваща необходимост лечението може да бъде възобновено след преоценка и редуциране на експозицията.

Белодробната кислородна токсичност има различна времева характеристика. Тя е свързана предимно с продължителна или често повтаряща се експозиция и се проявява с ретростернален дискомфорт, суха кашлица, чувство за дразнене и обратимо намаляване на виталния капацитет. При стандартните амбулаторни режими с една процедура дневно клинично значимата токсичност е необичайна, защото интервалът между процедурите позволява възстановяване. Рискът се увеличава при продължителни лечебни таблици, няколко процедури за едно денонощие, съпътстваща нормобарна кислородна терапия и предварително увреден белодробен паренхим. Разликата между кратките експозиции на високо парциално налягане и продължителните експозиции на по-ниско налягане остава фундаментална за разграничаването на централната нервна от белодробната токсичност.

В ежедневната клинична практика рутинното серийно функционално изследване на дишането не е необходимо при всеки пациент. То е по-уместно при продължителни курсове, наличие на белодробно заболяване, предходна белодробно токсична химиотерапия или поява на нови респираторни симптоми. Клиничната оценка трябва да бъде динамична, защото нормалното изследване преди началото на курса не изключва последваща промяна.

Офталмологичните нежелани реакции са предимно свързани с кумулативната експозиция. Най-често се наблюдава преходна миопична промяна, обусловена от промени в рефракционните свойства на лещата. Тя обикновено се развива постепенно след множество процедури и регресира в седмиците или месеците след завършване на курса. Тежестта зависи от общия брой експозиции, възрастта, изходната рефракция и индивидуалната чувствителност.

Практическото значение е, че пациентите трябва да бъдат предупредени предварително, особено ако шофират професионално или работят с прецизна оптика. Предписването на нови постоянни очила по време на курса или непосредствено след него може да бъде прибързано, освен ако зрителната промяна не създава значително функционално ограничение. В същото време всяко внезапно, едностранно или необичайно зрително нарушение трябва да бъде оценено, вместо автоматично да се приема за типична хипербарна миопия.

Връзката между хипербарната оксигенация и катарактата остава по-малко категорична. Продължителните и повтарящи се експозиции могат да ускорят лещените промени, но рискът при стандартен лечебен курс е значително по-нисък от този при много продължителни експозиции. Особено внимание е необходимо при пациенти с вече съществуваща катаракта, диабет и планирани повторни курсове. След операция за отлепване на ретината наличието на вътреочен газ представлява съществен барометричен риск и трябва да бъде изрично изключено, тъй като промяната на налягането може да доведе до опасна промяна в обема на газовия мехур.

Клаустрофобията и тревожните реакции се разглеждат по-сериозно в публикациите от 2025–2026 г., особено с разширяването на лечението при пациенти с посттравматични, неврологични и психиатрични симптоми. В метаанализа на хипербарната оксигенация при депресия, тревожност и посттравматично стресово разстройство съобщените нежелани реакции са предимно леки и преходни, като най-чести са дискомфортът в ушите и кратките тревожни епизоди.

Тревожността не трябва да се приема единствено като проблем на поведението. Затвореното пространство, шумът, маската, усещането за загуба на контрол и невъзможността за незабавно напускане могат да предизвикат реална паническа реакция. Предварителното запознаване с процедурата, визуалният и аудиоконтактът, ясното обяснение на аварийните действия и постепенното привикване често са по-ефективни от рутинната седация. Медикаментозната анксиолиза може да бъде необходима при отделни пациенти, но трябва да се съобрази с риска от потискане на дишането, задържане на въглероден диоксид и промяна в способността за изравняване на налягането.

Особено внимателен трябва да бъде подходът при деца, пациенти с аутизъм, деменция, тежък когнитивен дефицит или поведенчески нарушения. Безопасното провеждане зависи не само от медицинското показание, а и от възможността пациентът да остане спокоен, да използва дихателната система и да изпълнява инструкции. Физическото ограничаване или дълбоката седация не трябва да се използват като рутинен заместител на правилния подбор и подготовка.

Промените в гликемията са друг практически важен аспект, особено при пациенти със захарен диабет. По време на процедурата може да настъпи понижаване на кръвната глюкоза, макар степента да е индивидуална и обикновено умерена. Рискът от симптоматична хипогликемия е по-голям при пациенти на инсулин или сулфонилурейни препарати, при пропуснато хранене и при продължителни експозиции. Затова измерването на глюкозата преди процедурата и при необходимост след нея е по-надеждно от използването на един универсален минимален праг.

Хипергликемията също има значение. Тя не увеличава непосредствено барометричния риск, но може да отразява инфекция, метаболитна нестабилност или недостатъчен контрол на основното заболяване. Прекалено високата глюкоза може да наруши функцията на левкоцитите и зарастването на раните, което намалява очакваната полза от лечението. Следователно гликемичният контрол е част от общата терапевтична стратегия, а не само условие за допускане в камерата.

Хемодинамичните ефекти обикновено са умерени, но могат да бъдат клинично значими при пациенти с ограничен сърдечен резерв. Хипероксията предизвиква системна вазоконстрикция и може да увеличи периферното съдово съпротивление. Същевременно се наблюдава намаляване на сърдечната честота и промяна в пред- и следнатоварването. При повечето пациенти това се понася добре, но при тежка сърдечна недостатъчност, значима клапна патология или нестабилна исхемична болест може да доведе до декомпенсация.

Намалената фракция на изтласкване не е автоматично противопоказание. Решението зависи от клиничната стабилност, наличието на белодробен застой, кислородната необходимост и възможността за мониториране. По-голям риск съществува при некомпенсирана сърдечна недостатъчност, когато преместването на кръвния обем и увеличаването на системното съдово съпротивление могат да влошат белодробната конгестия. При планово лечение първо трябва да бъде оптимизирана кардиологичната терапия.

Имплантираните пейсмейкъри, кардиовертер-дефибрилатори, инфузионни помпи и други електронни устройства изискват проверка на съвместимостта с предвиденото налягане. Функционирането им при атмосферни условия не гарантира безопасност в хипербарна среда. Съществено значение имат максимално допустимото налягане, поведението на батерията, наличието на газови кухини и ограниченията на производителя. Публикуваният през 2025 г. обзор върху дефибрилацията по време на хипербарна терапия показва, че необходимостта от подобна интервенция е рядка, но техническата и пожарната безопасност остават недостатъчно стандартизирани и изискват предварително разработени локални процедури.

Медикаментозните взаимодействия продължават да се разглеждат като относителни, а не като абсолютни забрани. При доксорубицин съществува опасение за усилване на кардиотоксичността, поради което едновременното приложение обикновено се избягва. При блеомицин основният риск е свързан с предходно белодробно увреждане и чувствителност към висока кислородна експозиция. Предходната употреба не изключва автоматично хипербарно лечение, но изисква оценка на симптомите, образните промени, белодробната функция, кумулативната доза и времето от последното приложение.

Цисплатинът създава различен проблем, тъй като може да наруши зарастването на раните. Това е особено релевантно, когато целта на хипербарното лечение е именно възстановяване на хирургична или хронична рана по време на активна химиотерапия. Дисулфирамът може да ограничи защитните механизми срещу кислородните свободни радикали, а някои лекарства, които понижават гърчовия праг, могат теоретично да увеличат риска от неврологична токсичност. В практиката значението на тези взаимодействия зависи от дозата, времето от приема и спешността на показанието, а не само от присъствието на медикамента в анамнезата.

Съвременните данни не подкрепят включването на онкологичната анамнеза сред противопоказанията. Ретроспективното проучване от 2025 г. при пациенти със солидни тумори, лекувани по повод усложнения от противотуморната терапия, не установява сигнал за повишена прогресия, метастазиране или смъртност, свързани с броя на процедурите. Това не доказва абсолютна безопасност при всеки тумор, но подкрепя индивидуалната онкологична оценка вместо автоматичен отказ от лечение.

При бременност рискът трябва да бъде съпоставен с показанието. Бременността не се разглежда като абсолютно противопоказание, особено при тежко отравяне с въглероден оксид, при което феталната хипоксия може да бъде по-опасна от самата хипербарна експозиция. За планови и недоказани приложения обаче липсват достатъчно данни, поради което прагът за лечение трябва да бъде значително по-висок. Същият принцип се отнася и за малките деца: възрастта сама по себе си не е противопоказание, но изисква адаптирана подготовка, непрекъснато наблюдение и стриктно оправдано показание.

Острите инфекции на горните дихателни пътища не са абсолютна забрана, но значително увеличават риска от баротравма. При планов курс отлагането обичайно е разумно. При спешно показание рискът може да бъде управляван чрез по-бавна компресия, деконгестант при подходящ пациент и при необходимост тимпаностомия. Това показва основния принцип на противопоказанията в хипербарната медицина: с изключение на нелекувания пневмоторакс повечето състояния изискват оценка на съотношението полза–риск, а не механично изключване.

През 2025–2026 г. най-съществената промяна в дискусията за безопасността не е свързана с нов физиологичен страничен ефект, а с безопасността на самата система. След фатален пожар в медицинска хипербарна камера през януари 2025 г. вниманието отново се насочи към опасността от запалване в кислородно обогатена среда. През август 2025 г. FDA публикува препоръки, разпространени и от UHMS, които подчертават необходимостта от стриктно спазване на инструкциите на производителя, правилно заземяване, системна поддръжка, обучение на персонала, непрекъснато наблюдение и редовни проверки за пожарна безопасност.

Този тип риск е качествено различен от медицинските нежелани реакции. Баротравмата или преходната миопия засягат отделния пациент и обичайно могат да бъдат разпознати и овладени. Пожарът в камера може да доведе до катастрофално събитие за секунди и да застраши едновременно пациента, придружителите и персонала. В кислородно обогатена среда материалите се възпламеняват по-лесно, горят по-бързо и отделят значително повече топлина. Следователно вещества и предмети, които са относително безопасни при нормални атмосферни условия, могат да се превърнат в източник на запалване или гориво.

Контролът на внесените материали остава основна защита. Облеклото, постелъчното бельо, превързочните материали, козметиката, мазните продукти, електронните устройства, батериите, нагревателите и медицинското оборудване трябва да бъдат предварително одобрени за конкретната камера и режим на работа. Общото обозначение „медицински продукт“ не доказва хипербарна съвместимост. Значение имат поведението при повишено налягане, запалимостта, електростатичният потенциал, наличието на затворени газови обеми и реакцията на материала в обогатена с кислород среда.

При моноплейс камерите целият вътрешен обем често съдържа кислород с висока концентрация, което увеличава изискванията към контрола на запалителните източници и материалите. При мултиплейс камерите основната атмосфера обичайно е въздух, но локално кислородно обогатяване може да възникне около маски, шлемове и изпускателни системи. Течовете от дихателната система, недостатъчната вентилация или неправилното използване на dump-системите могат да повишат концентрацията на кислород в камерата. Следователно мултиплейс системата не е по дефиниция защитена от пожарен риск.

Съвременният подход изисква непрекъснато измерване или надежден контрол на кислородната концентрация, ефективна вентилация, изправни системи за комуникация и пожарогасене и предварително разработени действия при авария. Планът трябва да отчита, че бързата декомпресия сама по себе си може да причини баротравма и не винаги е най-безопасната първа реакция. Персоналът трябва да бъде обучен да прекъсне кислородното подаване, да използва наличните системи за гасене и да извърши контролирана евакуация според типа на камерата и характера на събитието.

Редовните упражнения за пожар, загуба на електрозахранване, нарушение в подаването на газ, медицинска спешност и невъзможност за декомпресия са част от клиничната безопасност, а не административна формалност. Европейският кодекс за добра практика подчертава минималните изисквания към организацията, персонала, поддръжката и управлението на риска в медицинските хипербарни центрове. Публикациите и предупрежденията през 2025 г. показват, че техническото съответствие на самата камера не е достатъчно, когато липсват компетентен екип, контрол върху материалите и утвърдени аварийни процедури.

Разширяването на така наречените wellness и домашни хипербарни услуги увеличава значението на този проблем. Меките камери, използвани при ниско налягане, често се представят като практически безрискови поради по-малката компресия. Това твърдение пренебрегва опасностите от неправилно кислородно подаване, неподходящи материали, електростатично запалване, липса на медицинско наблюдение и невъзможност за бърз достъп до пациента. Ниското налягане намалява част от барометричния риск, но не превръща неконтролираната кислородна среда в безопасна.

Качеството на наблюдението е особено важно при медицински нестабилни пациенти. Не всяко стандартно устройство може да бъде внесено в камерата, а кабелите, сензорите, инфузионните системи и вентилаторите трябва да бъдат одобрени за съответното налягане. При интубирани пациенти трябва да се отчита поведението на маншета на ендотрахеалната тръба, промените в газовите обеми и възможността за кондензация или промяна в работата на дихателната апаратура. Запълването на маншети с течност вместо въздух може да ограничи барометрично обусловените промени в обема, когато това е приложимо.

Публикациите от разглеждания период показват и необходимостта от по-добро регистриране на нежеланите събития. Честотата им често се подценява, когато се записват само реакции, довели до прекратяване на лечението. Леките ушни симптоми, тревожността, временните зрителни промени и гликемичните отклонения могат да останат нерегистрирани, въпреки че влияят върху придържането към курса. Обратно, някои анализи обединяват лек дискомфорт и обективна баротравма в една категория, което завишава впечатлението за клинично значима токсичност.

За надеждна оценка са необходими стандартизирани определения. Трябва да бъде ясно разграничено дали събитието е симптом, обективно увреждане, причина за промяна на протокола или сериозна нежелана реакция. Необходимо е да се отчита връзката с компресията, декомпресията, кислородната експозиция, основното заболяване и съпътстващата терапия. Без подобна стандартизация директното сравнение на безопасността между отделните протоколи остава несигурно.

Систематичните обзори при различни заболявания, публикувани през 2025–2026 г., обичайно описват хипербарната оксигенация като добре поносима, а нежеланите реакции като леки и преходни. Това се наблюдава както в психиатричните изпитвания, така и в проучванията при ретинална артериална оклузия и изгаряния. Подобни заключения обаче трябва да бъдат интерпретирани спрямо размера на включените популации. Малките клинични изпитвания са достатъчни за откриване на чести леки реакции, но не могат надеждно да оценят редки събития с честота от един на няколко хиляди процедури.

Освен това безопасността в рамките на клинично изпитване невинаги е напълно преносима към ежедневната практика. Участниците обикновено преминават през строг подбор, протоколите са предварително фиксирани, а наблюдението е по-интензивно. В реалните центрове се лекуват пациенти с повече съпътстващи заболявания, нестабилни рани, сложни медикаментозни режими и повтарящи се курсове. Поради това данните от изпитванията трябва да бъдат допълвани от качествени регистри и системи за докладване на инциденти.

Обобщението на публикациите от 2025 г. и първата половина на 2026 г. потвърждава, че хипербарната оксигенация има благоприятен профил на безопасност, когато се прилага при обоснована индикация, в рамките на утвърдена кислородна доза и под медицинско наблюдение. Най-честите нежелани реакции остават баротравмата на средното ухо, тревожността и преходните зрителни промени. Кислородно индуцираните гърчове, белодробната баротравма и клинично значимата белодробна токсичност са редки, но изискват предварителна оценка и готовност за незабавно поведение.

Най-същественият извод през разглеждания период е, че медицинската и техническата безопасност не могат да бъдат разделени. Правилно подбраният пациент може да бъде изложен на неприемлив риск в лошо организиран център, докато сложен пациент може да бъде лекуван безопасно при компетентен екип, подходящо оборудване и индивидуализиран протокол. Следователно оценката на риска не приключва с проверката за противопоказания. Тя включва цялата система – от медицинската индикация и кислородната доза до материалите в камерата, поддръжката, обучението на персонала и действията при авария.

Към средата на 2026 г. основният принцип остава, че сериозните усложнения не се предотвратяват чрез обявяване на терапията за безопасна, а чрез постоянно управление на риска. Това изисква точна документация на експозицията и нежеланите реакции, активен скрининг на рисковите пациенти, спазване на техническите стандарти и култура на безопасност, при която дори редките събития се приемат като предвидими и подлежащи на системна превенция.

15. Технически стандарти, акредитация и пожарна безопасност

През 2025 г. и първата половина на 2026 г. техническата и организационната безопасност се превърнаха в една от най-обсъжданите теми в хипербарната медицина. Причината не е появата на напълно нов стандарт за конструкция на камерите, а поредица от тежки инциденти и последвали регулаторни предупреждения, които отново показаха, че техническата изправност на съда под налягане сама по себе си не е достатъчна. Безопасността зависи едновременно от проектирането и сертифицирането на системата, качеството на монтажа, поддръжката, контрола на кислородната среда, обучението на екипа, подбора на материалите и организацията на действията при авария.

Това развитие допълва тенденцията, очертана в предходните раздели. Хипербарната оксигенация не може да бъде разглеждана само като медицинска процедура, извършвана в техническо устройство. Камерата, газоснабдяването, електрическите системи, противопожарната защита, комуникацията и медицинското наблюдение образуват единна лечебна система. Нарушение в който и да е от тези компоненти може да компрометира безопасността независимо от качеството на останалите.

Съвременният подход разграничава няколко различни равнища на съответствие. Първото е техническото съответствие на самата камера и поддържащите системи с приложимите инженерни стандарти и изискванията за медицински изделия. Второто е съответствието на помещението и инсталациите, в които камерата е разположена. Третото включва клиничната организация, квалификацията на персонала, документацията, управлението на риска и контрола на качеството. Акредитацията има за цел да оцени именно взаимодействието между тези равнища, а не само наличието на сертификат за произведения съд.

Техническите стандарти като минимална основа

В европейската практика основен технически документ за многоместните медицински хипербарни камери остава EN 14931/EN 13445. Неговият обхват включва изискванията за безопасност и функционалните характеристики на многоместни камери, проектирани за работа над атмосферното налягане и използвани за медицинска хипербарна терапия и лечение на декомпресионни заболявания. Стандартът разглежда не само корпуса на съда, а и свързаните системи, необходими за безопасната експлоатация.

Това разграничение е особено важно. Сертифицираният съд под налягане не представлява автоматично завършена медицинска хипербарна система. За безопасното функциониране са необходими контролирано подаване и отвеждане на газовете, измерване на налягането и кислородната концентрация, комуникация, наблюдение на пациента, контролирана компресия и декомпресия, аварийни режими и съвместимо медицинско оборудване. Отделните елементи трябва да бъдат оценени като части от една обща система, защото безопасността на всеки компонент не гарантира безопасност на неправилно интегрираната конфигурация.

В практиката извън Европа широко се използва ASME PVHO-1 – стандартът за съдове под налягане, предназначени за човешко пребиваване. Той обхваща конструкцията, изработването, изпитването, маркировката и определени изисквания към поддържащите системи. Американските документи за хипербарна безопасност свързват конструктивното съответствие с изискванията на NFPA 99 за лечебните заведения, поради което техническата оценка на камерата и пожарната безопасност на инсталацията се разглеждат съвместно.

Европейските и американските системи не са напълно взаимозаменяеми. EN 14931, EN 13445, ASME PVHO-1 и NFPA 99 имат различна структура, правен контекст и област на приложение. Съответствието с един документ не трябва автоматично да се представя като пълно съответствие с всички останали. При международни проекти е необходимо още на етапа на проектиране да бъде определено коя нормативна система се прилага, кой орган извършва оценката и как ще бъдат документирани изпитванията, промените и периодичният контрол.

През 2025–2026 г. нараства вниманието към устройства, които се представят като „нисконалягани“ или „меки“ хипербарни камери. Позициите на професионални организации подчертават, че по-ниското работно налягане не освобождава системата от изискванията за конструктивна безопасност, контрол на кислородната среда и медицинска експлоатация. Устройство, предназначено за човешко пребиваване под налягане, продължава да създава барометрични, кислородни и пожарни рискове независимо от търговското му обозначение.

Това е особено важно при системи, в които допълнително се подава кислород в камера, първоначално проектирана само за пресиране с въздух. Подобна промяна може съществено да увеличи пожарния риск и да изведе устройството извън първоначално оценената му конфигурация. Не е достатъчно отделният кислороден концентратор, маска или камера да имат самостоятелни сертификати. Необходимо е цялата комбинация да бъде разрешена от производителя и оценена за работа при съответното налягане, кислородна концентрация и режим на вентилация.

Медицинско изделие, съд под налягане и цялостна инсталация

Хипербарната камера едновременно принадлежи към няколко регулаторни области. Тя е съд под налягане, но при медицинско приложение представлява и част от медицинска система. Помещението, в което е инсталирана, включва електрически, газови, вентилационни и противопожарни съоръжения, които могат да попадат под различни технически и строителни изисквания. Поради това въвеждането в експлоатация не трябва да се свежда до приемане на фабричния сертификат на камерата.

Необходима е проверка на място след монтажа. Тя трябва да потвърди, че газовите линии са правилно изпълнени и означени, че изпускателните системи отвеждат кислорода безопасно, че електрическото захранване, заземяването и аварийното осветление са подходящи, че вентилацията поддържа допустими условия и че достъпът за обслужване и евакуация е осигурен. Промяна в помещението, кислородната система или конфигурацията на камерата може да наложи нова оценка дори когато самият съд не е изменен.

През 2025 г. FDA изрично напомни, че всяка хипербарна система трябва да се използва съобразно инструкциите на производителя. Това включва ограниченията за допустими материали, консумативи, електрически устройства, заземяване, техническо обслужване и обучение. Регулаторът подчерта и необходимостта съоръжението да бъде поддържано от обучен персонал и да се спазват специфичните противопожарни мерки за среда с висока кислородна концентрация.

Инструкцията за употреба не е административно приложение към устройството, а част от неговата оценена безопасност. Работа извън зададените от производителя налягания, промяна в кислородното подаване, използване на неодобрени материали или ремонт с несъвместими компоненти могат да създадат конфигурация, която никога не е била изпитвана. В подобен случай наличието на първоначална маркировка или сертификат не гарантира безопасност на модифицираната система.

Особено значение има управлението на промените. В практиката хипербарните центрове постепенно добавят монитори, инфузионни помпи, вентилатори, комуникационни устройства, нагреватели за пациенти или различни дихателни системи. Всяко подобно въвеждане трябва да премине през формална оценка за хипербарна съвместимост, пожарен риск и поведение при налягане. Медицинската необходимост не е достатъчно основание устройство да бъде внесено в камерата без техническо одобрение.

Моноплейс и мултиплейс системи

Моноплейс и мултиплейс камерите имат различен профил на технически и пожарен риск. При класическата моноплейс конфигурация пациентът се намира в камера, пресирана с кислород. Това създава среда, в която концентрацията на кислород е висока в целия вътрешен обем. Малък източник на запалване или неподходящ материал може да доведе до бързо разпространяване на огъня, а достъпът до пациента е ограничен до приключване на декомпресията и отваряне на съда.

При мултиплейс камерите основната атмосфера обикновено е въздух, а кислородът се подава индивидуално чрез маски, шлемове или дихателни системи. Това намалява общата кислородна концентрация в помещението на камерата, но не премахва пожарния риск. Течове от маските, неправилно използване на dump-системата, повреждане на маркуч или недостатъчна вентилация могат да създадат локални или общи зони на кислородно обогатяване.

Мултиплейс камерата има предимството, че обучен придружител може да остане при пациента и да извършва медицински действия по време на процедурата. Същевременно това увеличава броя на хората, материалите и медицинското оборудване в хипербарната среда. Следователно контролът на внесените предмети и дисциплината на екипа стават още по-важни.

Не може да се направи универсален извод, че единият тип камера е по-безопасен. Рисковете са различни и трябва да бъдат управлявани според конструкцията. Моноплейс системата изисква изключително строг контрол върху пациента и материалите в кислородната среда. Мултиплейс системата изисква надеждно отвеждане на издишания кислород, контрол на концентрацията в камерата, обучени вътрешни придружители и ясно разпределение на действията при авария.

Акредитацията като оценка на цялата система

През 2025–2026 г. акредитацията придоби още по-голямо значение като механизъм за разграничаване между технически налична камера и действително организиран хипербарен медицински център. UHMS описва своята програма за акредитация като оценка на ангажимента на лечебното заведение към качеството на медицинската помощ и безопасността. Към март 2026 г. организацията продължава да поддържа публичен регистър на акредитираните клинични центрове.

През този период UHMS представи четвърто издание на ръководството за акредитация на клинични хипербарни центрове и актуализирани насоки за тяхната организация. Тези документи поставят акцент върху квалификацията на персонала, медицинското ръководство, отговорностите, безопасността, контрола на качеството и постоянната готовност за аварийни ситуации.

Акредитацията не трябва да се разбира като еднократно получен знак за качество. Тя оценява дали центърът поддържа система, чрез която стандартите се изпълняват ежедневно. Това включва медицински протоколи, подбор на пациентите, информирано съгласие, контрол на лекарствата, обучение на персонала, технически дневници, превантивна поддръжка, докладване на инциденти, противопожарни упражнения и периодичен анализ на резултатите.

Особено важно е разграничението между акредитация, сертификация и разрешение за дейност. Сертификацията на камерата потвърждава съответствие на устройството или производствения процес с определени технически изисквания. Разрешението за дейност произтича от националното законодателство и определя дали лечебното заведение може законно да извършва дадена дейност. Акредитацията оценява качеството и безопасността на цялостната организация. Един документ не замества останалите.

В Европа няма напълно единна задължителна система за акредитация на хипербарните центрове, приложима еднакво във всички държави. Националните изисквания към лечебните заведения, медицинските изделия, съдовете под налягане и пожарната безопасност се различават. Това създава необходимост международните добри практики да бъдат адаптирани към местната нормативна среда, без да се използват като заместител на националните разрешителни и технически проверки.

Липсата на формална акредитация не доказва автоматично, че даден център е опасен. По същия начин наличието на акредитация не освобождава екипа от постоянна отговорност. Нейната стойност е в независимата външна оценка и в изискването безопасността да бъде доказана чрез документация, наблюдение и устойчиви процеси, а не само декларирана.

Квалификация и разпределение на отговорностите

Един от основните акценти през 2025–2026 г. е, че безопасната хипербарна практика изисква ясно определена отговорност. Медицинският директор отговаря за клиничните показания, противопоказанията, протоколите и медицинското поведение при усложнение. Техническият или safety-ръководителят контролира съвместимостта на оборудването, поддръжката, допустимите материали, пожарната защита и аварийните процедури. Операторът управлява камерата и следи параметрите на експозицията. В мултиплейс системата вътрешният придружител има непосредствена роля в наблюдението и реакцията при медицинско събитие.

Тези функции могат да бъдат изпълнявани от различен брой хора според размера и организацията на центъра, но отговорностите не трябва да остават неясни. Особено опасна е практиката един човек формално да бъде обозначен като отговорен за всички области, без необходимата подготовка, време и реални правомощия.

Обучението не приключва с първоначален курс. Необходимо е периодично поддържане на компетентността, включително действия при кислороден гърч, загуба на съзнание, сърдечен арест, пожар, прекъсване на електрозахранването, повреда в газовата система, невъзможност за декомпресия и необходимост от аварийна евакуация. UHMS подчертава именно редовните проверки, тренировките и поддържането на обучен персонал като основни компоненти на безопасността.

Тренировката трябва да бъде съобразена с конкретната камера. Общото познаване на принципите не е достатъчно, ако персоналът не може да задейства реалните спирателни вентили, пожарогасителни системи, комуникационни канали и аварийно осветление в собствения център. При инцидент времето за разчитане на инструкцията вече е изтекло.

Поддръжка, инспекции и жизнен цикъл

През разглеждания период се поставя по-голям акцент върху жизнения цикъл на хипербарната система. Камерата не остава автоматично безопасна само защото е била правилно произведена и въведена в експлоатация. Уплътненията стареят, клапаните се замърсяват, кислородните линии могат да натрупват несъвместими вещества, кабелите се повреждат, прозрачните цилиндри и прозорците преминават през многократни цикли на натоварване, а неразрешени промени могат постепенно да изменят първоначалната конфигурация.

Необходима е структурирана превантивна поддръжка, съобразена с инструкциите на производителя и приложимите стандарти. Тя трябва да включва ежедневни и периодични проверки, функционални тестове, калибрация на измервателните устройства, оценка на предпазните клапани, проверка на комуникацията, алармите, вентилацията, кислородните анализатори и пожарогасителните системи.

Периодичните инспекции трябва да бъдат документирани по начин, който позволява проследяване на откритите дефекти, предприетите действия и лицето, разрешило връщането на системата в експлоатация. Отбелязването, че оборудването е „проверено“, без описание на обхвата и резултата, има ограничена стойност.

Особено внимание изискват прозорците и прозрачните цилиндрични части. Те могат да бъдат чувствителни към драскотини, химикали, ултравиолетова експозиция, неправилно почистване и стареене. Допустимият срок и броят цикли трябва да се определят според документацията на производителя и техническата оценка, а не по външния вид. Повърхност, която изглежда прозрачна и неповредена, не е задължително доказано годна за неограничена употреба.

Всяка промяна, ремонт или подмяна с неоригинален компонент трябва да преминава през техническо одобрение. Импровизираното заменяне на маркуч, уплътнение, електрически елемент или кислородна арматура с визуално подобен компонент може да създаде несъвместимост при налягане или при контакт с кислород.

Кислородна чистота и газоснабдяване

Безопасността и терапевтичната ефективност зависят от качеството на дихателните газове. Медицинският кислород трябва да отговаря на приложимите фармакопейни и национални изисквания, а сгъстеният въздух за дишане трябва да бъде контролиран за кислород, въглероден диоксид, въглероден оксид, влага, масла и други замърсители. EN 12021 продължава да има практическо значение при оценката на качеството на сгъстения въздух за дишане.

Особено опасно е постъпването на масло или въглеводородно замърсяване в кислородната система. Материал, който е относително стабилен във въздух, може да се възпламени при контакт с кислород под налягане. Затова кислородните линии, клапани и регулатори трябва да бъдат предназначени и почистени за кислородна експлоатация. Използването на обикновени смазочни вещества е недопустимо.

Компресорният въздух трябва да бъде контролиран периодично и след ремонт, преместване или промяна на всмукателната среда. Разполагането на въздухозаборника в близост до автомобилни газове, генератори, котли или други източници на замърсяване може да доведе до приемане на въглероден оксид и други вредни вещества, независимо че самият компресор е технически изправен.

Газовите бутилки и централните системи трябва да бъдат защитени от неправилно свързване, механично увреждане и неразрешен достъп. Линиите трябва да бъдат ясно означени, а съединенията да предотвратяват кръстосване между кислород, въздух и други газове. Аварийният запас трябва да бъде достатъчен за безопасно приключване на текущата процедура или за изпълнение на предварително определения авариен режим.

Пожарният риск като системен риск

Пожарната безопасност е най-критичната част от техническата организация, защото съчетава три условия: окислител, горим материал и източник на запалване. Хипербарната среда може да увеличи наличието или ефекта на кислорода, но пожар не възниква само поради присъствието му. Необходимо е едновременно да бъдат контролирани всички елементи на пожарния триъгълник.

В кислородно обогатена среда много материали се възпламеняват при по-ниска енергия, горят по-бързо и отделят повече топлина. Материал, който трудно поддържа горене във въздух, може да стане опасен при висока кислородна концентрация. Поради това не е достатъчно да се забранят само откритите пламъци. Електростатичният разряд, повредена батерия, нагрята повърхност, искра от електрически контакт или адиабатично нагряване могат да бъдат достатъчни източници на запалване.

През 2025 г. FDA публикува специално съобщение след докладвани тежки инциденти, като подчерта повишения риск от пожар при висока концентрация на кислород. Сред основните препоръки са използване на подходящо заземяване, редовна поддръжка, обучение на персонала и точно следване на инструкциите на производителя. UHMS подкрепи предупреждението и го свърза с изискванията на акредитацията, NFPA 99 и ASME PVHO-1.

През октомври 2025 г. австралийският регулатор TGA също публикува предупреждение за пожарния риск при хипербарни камери след фатален инцидент и акцентира върху използването им единствено от обучен персонал при стриктно спазване на инструкциите за безопасност.

Тези предупреждения не въвеждат ново физическо явление. Опасността от пожар в кислородна среда е известна от началото на хипербарната медицина. Значението им е, че показват как утвърдените принципи могат да бъдат загубени при разрастване на нерегулирани, комерсиални или домашни услуги, при които камерата се възприема като обикновено wellness устройство.

Контрол на материалите

Всеки хипербарен център трябва да разполага с формална система за одобрение на материалите. Решението не трябва да зависи от моментната преценка на оператора или от уверението на пациента, че даден предмет е безопасен. Необходимо е да съществува списък на разрешените облекла, превръзки, медицински консумативи, устройства и средства за лична хигиена, както и процедура за оценка на нови материали.

Памучното облекло обичайно се предпочита поради по-ниския риск от статично електричество и по-предвидимото поведение при горене, но самият надпис „100% памук“ не решава всички проблеми. Значение имат шевовете, ластиците, пластмасовите елементи, нанесените кремове и замърсяването с масла. Облекло, което е било в контакт със запалими вещества, не става безопасно само защото основната материя е памук.

Козметични продукти, мазила, продукти на петролна основа, лакове, аерозоли и спиртсъдържащи препарати могат да увеличат риска. При медицинска необходимост от локален продукт трябва да се използва предварително оценена съвместима алтернатива. Общата забрана без медицинска оценка също не е достатъчна, защото някои рани изискват превръзки и локално лечение, които не могат просто да бъдат отстранени.

Превързочните материали трябва да бъдат оценявани по състав, площ, съдържание на течност, потенциал за натрупване на кислород и поведение при запалване. Малка суха марля и обширна многослойна превръзка не представляват еднакъв риск. Материали с активен въглен, сребро, пяна, силикон или електропроводими компоненти изискват отделна оценка.

Електронни устройства, мобилни телефони, слухови апарати, играчки с батерии и запалки не трябва да бъдат внасяни без изрично разрешение. Дори изключено устройство може да съдържа батерия или компонент, способен да създаде искра. При необходимост от медицинска апаратура трябва да се използва устройство с документирана съвместимост за съответното налягане и кислородна среда.

Електростатично електричество, заземяване и електрически системи

Електростатичният разряд е особено опасен в кислородно обогатена среда, защото енергия, която обичайно остава незабележима, може да възпламени леснозапалим материал. Контролът включва подходящи облекла, настилки, влажност, заземяване и ограничаване на синтетичните материали.

FDA изрично акцентира върху правилното заземяване на хипербарното оборудване в съобщението си от 2025 г. Заземяването обаче не трябва да се възприема като еднократно свързан проводник. То трябва да бъде периодично проверявано, измервано и документирано. Повредена връзка, боядисана контактна повърхност или неправилно извършен ремонт могат да прекъснат защитния път, без това да бъде видимо.

Електрическите системи в и около камерата трябва да бъдат проектирани за съответната зона и риск. Не всяко болнично електрическо устройство е подходящо за хипербарна среда. Компонентите трябва да бъдат оценени не само за електрическа безопасност, а и за нагряване, искрообразуване, поведение на изолацията и устойчивост при налягане.

При мултиплейс камери често се предпочита електрическите източници да остават извън съда, а сигналите и захранването да преминават през специално проектирани проходни елементи. Всяко допълнително пробиване или модифициране на корпуса без одобрение е недопустимо, защото засяга както структурната цялост, така и пожарната и електрическата безопасност.

Вентилация и контрол на кислородната концентрация

Вентилацията е основна защита срещу натрупване на кислород, въглероден диоксид, топлина и други газове. При мултиплейс камерата тя трябва да поддържа вътрешната атмосфера в допустими граници при нормална работа и при предвидими течове от дихателните системи.

Измерването на кислородната концентрация трябва да бъде представително за реалната атмосфера. Разположението на сензора, точките на вземане на проба, времето за реакция и калибрацията влияят върху надеждността. Един анализатор, поставен на място с добра вентилация, може да не отчете локално кислородно натрупване около пациент, маска или изпускателна система.

Dump-системите трябва да отвеждат издишания газ извън камерата и да не позволяват обратен поток. Маските и шлемовете трябва да бъдат правилно подбрани и поставени. Лошото прилепване не е само проблем на терапевтичната доза – то увеличава кислородното изтичане в камерата и може да промени пожарния риск.

При моноплейс камерите контролът се основава на ограничаване на горимите материали и източниците на запалване, тъй като високата кислородна концентрация е част от нормалната работа. Това изисква още по-строга дисциплина и предварителна подготовка на пациента.

Пожарогасене и аварийна реакция

Пожарогасителната система трябва да бъде съобразена с типа камера. При мултиплейс системите се използват стационарни средства за водно гасене и отделни вътрешни средства, позволяващи бърза реакция. Техният дебит, покритие, работоспособност и управление трябва периодично да се изпитват.

При моноплейс камерата възможностите за действие са различни. Прекратяването на кислородното подаване, контролираната декомпресия и външното пожарогасене трябва да бъдат предварително определени от конструкцията и инструкциите на производителя. Не може да се разчита, че камерата ще бъде отворена незабавно, защото при налягане това е физически невъзможно.

Аварийната декомпресия представлява компромис. Тя може да ускори достъпа до пациента, но създава риск от белодробна и отологична баротравма. При пожар непосредственият риск от изгаряне и токсични газове може да надвишава барометричния риск, но решението трябва да бъде част от предварително разработен алгоритъм, а не импровизация на оператора.

Ученията трябва да включват реалистични сценарии: пожар в камерата, пожар в помещението, отказ на основното газоснабдяване, загуба на електрозахранване, блокирана врата, медицински инцидент по време на експозицията и необходимост от евакуация на неподвижен пациент. Всяко учение трябва да завършва с анализ на времето, комуникацията, техническите затруднения и необходимите корекции.

Пожарната служба трябва да бъде запозната с наличието и разположението на камерата, видовете газове, спирателните устройства и ограниченията при евакуация. Първото запознаване не трябва да се извършва в момента на реален инцидент.

Медицинско оборудване в камерата

Лечението на критично болни пациенти изисква монитори, инфузионни системи, вентилатори, аспирация и понякога дефибрилация. Всяко устройство трябва да бъде оценено за работа при предвиденото налягане. Промяната на налягането може да повлияе газовите обеми, измервателните системи, охлаждането, дисплеите и батериите.

При инфузионните помпи налягането може да промени точността на подаване или поведението на въздушните мехурчета. При вентилаторите трябва да бъдат оценени дихателните обеми, наляганията, кислородната концентрация и отвеждането на издишания газ. При ендотрахеалните тръби въздухът в маншета може да промени обема си по време на компресия и декомпресия, поради което се използват предварително определени процедури за контрол.

Дефибрилацията в хипербарна среда е рядка, но потенциално необходима. Обзорът от 2025 г. показва, че техническите и пожарните аспекти продължават да изискват ясно локално решение. Не трябва да се приема, че стандартен дефибрилатор може автоматично да бъде използван във вътрешността на всяка камера.

При мултиплейс камера може да бъде приложена организация, при която определени компоненти остават извън съда, а вътрешните електроди и проходните връзки са предварително одобрени. При други конфигурации е необходимо първо извеждане или декомпресиране. Планът трябва да бъде определен преди започването на лечение на високорисков пациент.

Документация и управление на качеството

През 2025–2026 г. акцентът се измества от наличието на отделни процедури към доказването, че те реално се изпълняват. Документите трябва да бъдат актуални, достъпни и съобразени с конкретната камера и персонал. Копирана процедура от друг център има ограничена стойност, ако описва различни клапани, системи и отговорности.

За всяка процедура трябва да се документират пациентът, индикацията, предписаният протокол, действително проведената експозиция, прекъсванията, въздушните паузи, използваното оборудване и възникналите отклонения. Техническият дневник трябва да съдържа резултатите от проверките, дефектите, ремонтите и разрешенията за повторно въвеждане.

Нежеланите събития и почти настъпилите инциденти трябва да бъдат анализирани системно. Почти настъпил инцидент може да разкрие опасен процес преди да има пострадал пациент. Ако операторът открие забранен предмет непосредствено преди компресията, това не трябва да приключва само с отстраняването му. Необходимо е да се установи защо предметът е преминал предходните проверки и как процесът да бъде коригиран.

Контролът на качеството включва и клиничните резултати. Технически безупречно проведените процедури не оправдават лечение при неподходяща индикация или без оценка на ефекта. Акредитационният подход свързва безопасността с обоснованото използване на терапията, защото ненужната експозиция представлява ненужен риск.

Разширяването на нерегулираните услуги

Една от причините техническата безопасност да се превърне във водеща тема през 2025 г. е разширяването на хипербарни услуги извън традиционните медицински центрове. Камери се предлагат в wellness структури, спортни центрове и домашни условия, често с твърдения за общо възстановяване, антистареене или лечение на широк спектър заболявания.

Основният проблем не е само недоказаната индикация. Тези структури могат да нямат медицински подбор, технически ръководител, пожарен план, контрол на материалите и обучен оператор. Ниското работно налягане и липсата на термин „медицинска терапия“ в рекламата не премахват риска.

Професионалните организации през 2025 г. отново предупредиха, че част от предлаганите меки камери не съответстват на изискванията на NFPA 99 и ASME PVHO-1 и могат да бъдат сглобявани или използвани в конфигурации, които не са преминали цялостна оценка.

Това развитие поставя и въпроса за отговорността на производителя, дистрибутора и оператора. Производителят трябва ясно да определи предназначението, допустимите газове, налягането и материалите. Дистрибуторът не трябва да насърчава конфигурация извън оценената употреба. Центърът носи отговорност да не използва устройството по начин, който противоречи на инструкциите и нормативните изисквания.

Значението на събитията през 2025 г.

Фаталните пожари през 2025 г. промениха общественото и регулаторното внимание към хипербарната безопасност. Те показаха, че тежките инциденти не са само исторически проблем от ранното развитие на метода. Дори при съвременни устройства пожар може да настъпи, когато липсват контрол, поддръжка, обучение или правилно управление на материалите.

Не е необходимо отделният инцидент да бъде използван за обобщение срещу цялата хипербарна медицина. Методът може да бъде прилаган безопасно в добре организирани центрове. Същевременно не е допустимо подобни случаи да бъдат представяни като непредвидими произшествия без отношение към системата. Именно събитията през 2025 г. доведоха до специалните предупреждения на FDA, TGA и професионалните организации.

Най-важният урок е, че пожарът в хипербарна камера обикновено изисква съчетание от предотвратими обстоятелства: горим материал, източник на запалване, кислородно обогатяване и недостатъчна защита. Това означава, че превенцията не трябва да разчита на единствена бариера. Необходимо е да има последователни слоеве на защита – технически дизайн, контрол на материалите, заземяване, вентилация, наблюдение, пожарогасене и обучен персонал.

Състояние към средата на 2026 г.

Към средата на 2026 г. не се появява един нов универсален международен стандарт, който да замени EN 14931, EN 13445, ASME PVHO-1 или NFPA 99. По-съществената промяна е връщането към тяхното реално изпълнение и към оценката на цялата система. Публикациите и регулаторните съобщения показват, че съответствието на хартия не е достатъчно, ако центърът не поддържа ежедневна култура на безопасност.

Акредитацията постепенно се утвърждава като инструмент, чрез който техническите, клиничните и организационните изисквания се обединяват. Нейната стойност не е само в издадения сертификат, а в изискването центърът да доказва обучение, поддръжка, управление на риска, клинично качество и готовност за аварии.

Европейската практика продължава да бъде по-фрагментирана по отношение на акредитацията, поради което националните регулатори, лечебните заведения и професионалните организации трябва да определят ясни минимални изисквания. Техническото съответствие с EN 1493, EN 13445 е важна основа за многоместните камери, но не може да замени медицинското управление, пожарната оценка на помещението и периодичния контрол на експлоатацията.

Особено внимание трябва да бъде отделено на внасяните устройства и на системите, сглобявани от отделни компоненти. Сертификатът на един компонент не доказва съответствие на цялата инсталация. Необходимо е ясно определяне кой носи отговорността за системната интеграция, изпитванията след монтаж и одобрението за клинична употреба.

Обобщение

Развитието през 2025 г. и първата половина на 2026 г. показва, че техническата безопасност не може да бъде сведена до здравината на съда под налягане. Безопасният хипербарен център представлява интегрирана система от сертифицирана камера, надеждно газоснабдяване, контролирана електрическа и кислородна среда, съвместимо медицинско оборудване, ефективна пожарна защита, обучен персонал и ясна медицинска отговорност.

EN 14931, EN 13445 продължава да определя основни изисквания за многоместните медицински камери в европейската практика, докато ASME PVHO-1 и NFPA 99 остават водещи в американската нормативна система. Тези документи не трябва да бъдат използвани като взаимозаменяеми рекламни обозначения, а като конкретни технически рамки с различен обхват.

Акредитацията придобива особено значение, защото оценява не само устройството, а организацията, която го използва. Тя обединява клиничното управление, квалификацията, техническата поддръжка, контрола на материалите, документирането и готовността за аварии. Именно тази системна оценка се очертава като най-надеждния начин за разграничаване между медицински хипербарен център и място, в което просто е инсталирана камера.

Най-същественият извод от събитията през 2025–2026 г. е, че пожарната безопасност не допуска компромиси, основани на ниска вероятност. Тежкият пожар може да бъде рядък, но последиците му са катастрофални и времето за реакция е изключително кратко. Поради това всеки внесен материал, всяка техническа промяна, всяко отклонение от инструкцията и всяка пропусната тренировка трябва да се разглеждат като част от общия риск.

Следователно безопасността не се удостоверява окончателно в деня на монтажа или акредитационната проверка. Тя се създава отново при всяка процедура – чрез правилния пациент, правилния протокол, изправната система, контролираните материали и екипа, който знае не само как да проведе лечението, но и как да прекъсне процеса безопасно, когато възникне отклонение.

16. Текущи клинични проучвания

Към юли 2026 г. регистрите на клинични изпитвания показват значително разширяване на научния интерес към хипербарната оксигенация. Новите проучвания вече не са концентрирани единствено върху хроничните рани, радиационните увреждания и декомпресионната патология, а обхващат възпалителни заболявания, мозъчна травма, инсулт, постинфекциозни синдроми, онкология, метаболитни заболявания, хронична болка и спортни травми. Това разширяване обаче не трябва да се тълкува като едновременно разширяване на утвърдените клинични показания. Регистрацията на проучване показва наличие на научна хипотеза и организиран план за нейното изследване, но не доказва ефикасност и не представлява препоръка за рутинно лечение.

Най-съществената промяна през 2025–2026 г. е свързана с дизайна на част от новите изпитвания. Наред с малките отворени и едноцентрови проучвания все по-често се регистрират рандомизирани, контролирани и sham-контролирани изследвания, адаптивни дизайни и раннофазови изпитвания за определяне на кислородната доза. Това показва постепенно съзряване на областта. Вместо да се пита единствено дали пациентите се подобряват след курс от процедури, новите протоколи се опитват да разграничат специфичния ефект на хипербарната експозиция от естественото възстановяване, плацебо ефекта, съпътстващата рехабилитация и интензивното клинично наблюдение.

Същевременно регистрите остават хетерогенни. Част от проучванията са в процес на набиране, други все още не са започнали, а при някои статусът не е актуализиран своевременно. Регистрацията не гарантира, че планираният брой участници ще бъде достигнат, че протоколът ще бъде завършен или че резултатите ще бъдат публикувани. Поради това настоящият раздел трябва да бъде разглеждан като обзор на активните научни направления към средата на 2026 г., а не като окончателна оценка на бъдещата клинична стойност на терапията.

Възпалителни заболявания и улцерозен колит

Едно от методологично най-силните текущи проучвания е HBOT-UC – многоцентрово, рандомизирано, двойно-сляпо и sham-контролирано изпитване при хоспитализирани пациенти с умерено тежък или тежък пристъп на улцерозен колит. Протоколът беше публикуван през 2025 г., а целта е да се оцени дали добавянето на хипербарна оксигенация към стандартното лечение може да подобри ранния клиничен отговор и да намали необходимостта от ескалация на медикаментозната терапия или хирургично лечение.

Значението на това изпитване надхвърля конкретната диагноза. То изследва хипербарната оксигенация като краткосрочна имуномодулираща интервенция в активната фаза на заболяването, а не като продължително поддържащо лечение. Подобен дизайн позволява терапията да бъде оценена в сравнително ясно дефиниран времеви прозорец, в който възпалителната активност, клиничният отговор и необходимостта от спасителна терапия могат да бъдат измерени обективно.

Друг важен елемент е sham-контролът. При заболяване с изразени субективни симптоми и значителни колебания в клиничната активност неконтролираното подобрение не може да бъде надеждно приписано на хипербарното лечение. Ако изпитването бъде завършено според протокола, то може да предостави значително по-надеждна информация от предходните малки серии и пилотни изследвания.

Към средата на 2026 г. обаче все още не са налични окончателни резултати, които да позволят промяна на стандартната терапия при улцерозен колит. Следователно това направление остава обещаващо, но изследователско.

Травматично мозъчно увреждане

Травматичното мозъчно увреждане продължава да бъде една от най-активните и същевременно най-противоречивите области. Различните проучвания обхващат две значително различаващи се популации: пациенти с остра тежка травма и хора с персистиращи симптоми месеци или години след леко или умерено мозъчно увреждане.

При острата тежка травма основен пример остава HOBIT – адаптивно фазово изпитване, създадено да определи коя комбинация от налягане, продължителност и кислородна експозиция има най-добро съотношение между физиологична ефективност и безопасност. Вместо да сравнява само един фиксиран режим с контрол, дизайнът анализира различни терапевтични параметри с цел избор на оптимален режим за бъдещо фазово III изпитване.

Този подход е особено важен, защото при тежката мозъчна травма прекомерната кислородна експозиция може да увеличи оксидативното натоварване, докато недостатъчната доза може да не повлияе мозъчната хипоксия и вторичното увреждане. HOBIT по същество третира хипербарната оксигенация като лекарствена интервенция, за която първо трябва да бъде установен терапевтичният диапазон.

При хроничните симптоми след травматично мозъчно увреждане значимост има новото изпитване при ветерани, регистрирано като групово-последователно адаптивно рандомизирано проучване. То е насочено към хора с персистиращи симптоми след лека или умерена травма и включва по-строг дизайн от голяма част от предходните изследвания.

Текущите протоколи в тази област все по-често включват не само общи симптомни скали, а когнитивни тестове, качество на живот, психиатрични показатели, функционални резултати и при част от изследванията образна диагностика. Това е важно, защото посттравматичният синдром е хетерогенен и включва главоболие, нарушения на съня, тревожност, депресивни симптоми, когнитивни оплаквания и автономна дисфункция. Подобрението на един компонент не доказва непременно възстановяване на мозъчната функция като цяло.

Основният нерешен проблем остава контролът. Лекото повишаване на налягането, използвано като sham в някои предходни изпитвания, може да не бъде напълно физиологично неутрално. От друга страна, липсата на надеждно ослепяване при контрол на атмосферно налягане увеличава риска от очаквателен ефект. Именно поради това резултатите от текущите по-мащабни и по-добре контролирани изпитвания ще бъдат определящи за бъдещото място на терапията.

Мозъчен инсулт

При инсулта текущите клинични проучвания обхващат както острата, така и хроничната фаза. Това разграничение е фундаментално, защото терапевтичната цел е различна. В острата фаза хипербарната оксигенация се изследва като средство за ограничаване на вторичното увреждане, поддържане на пенумбрата и подпомагане на възстановяването след реперфузионно лечение. В хроничната фаза целта е активиране на невропластичността и подобряване на функцията в структурно запазени, но хипометаболитни мозъчни области.

Регистрирано е проучване за приложение на хипербарна оксигенация след ендоваскуларно лечение на исхемичен инсулт. То оценява ефикасността и безопасността на добавянето на терапията след механично възстановяване на кръвотока.

Този дизайн е патофизиологично логичен, защото успешната реканализация не гарантира пълно възстановяване на микроциркулацията. Възможни остават реперфузионно увреждане, ендотелен оток, нарушена капилярна перфузия и продължаваща тъканна хипоксия. Същевременно острият инсулт е времево критично състояние и всяка допълнителна процедура трябва да бъде организирана така, че да не забавя тромболизата, тромбектомията или интензивното наблюдение.

В хроничната фаза е регистрирано рандомизирано проучване при персистиращи постинсултни нарушения, което сравнява лечение при 2,0 ATA и 100% кислород с sham-експозиция при 1,2 ATA и въздух.

Това проучване ще бъде важно не само за оценката на клиничния резултат, но и за продължаващия спор дали лекото повишаване на налягането представлява действително неактивен контрол. Ако подобрение настъпи и в двете групи, интерпретацията ще трябва да отчете естествената вариабилност, рехабилитацията, очаквателния ефект и възможната биологична активност на sham-режима.

Към средата на 2026 г. хипербарната оксигенация не е част от стандартното остро реперфузионно лечение на инсулта и не може да замества утвърдените терапевтични алгоритми. Текущите изпитвания трябва да покажат дали тя има място като допълваща интервенция при строго определени времеви и физиологични условия.

Long COVID и постинфекциозни синдроми

След първоначалните положителни пилотни публикации интересът към хипербарната оксигенация при Long COVID продължава, но през 2025–2026 г. постепенно се измества от малки доказателствени изследвания към оценка на възпроизводимостта и практическата приложимост.

В регистрите остават няколко рандомизирани и контролирани проучвания. Едно от тях оценява хипербарната оксигенация в рандомизиран плацебо-контролиран дизайн при пациенти с персистиращи симптоми след COVID-19. Друго използва четворно маскиран паралелен дизайн, което представлява един от най-строгите методологични подходи в тази област.

Регистрирано е и британско пилотно проучване, чиято основна цел е да оцени дали по-голямо изпитване е практически осъществимо. То анализира набирането и задържането на участници, поносимостта на процедурите и подходящите измерители на умората и останалите симптоми.

Това е важен подход, защото Long COVID е клинично хетерогенен. Пациентите могат да имат доминираща умора, когнитивна дисфункция, нарушения на съня, дисавтономия, задух или постексертно влошаване. Групирането им в една обща популация може да прикрие ефект, който съществува само при определен фенотип, или да създаде привидно подобрение, обусловено от естествени колебания.

Някои текущи изследвания са наблюдателни, включително проучване при пациенти с пост-COVID синдром и характеристика, близка до миалгичен енцефаломиелит/синдром на хроничната умора. Наблюдателният дизайн може да предостави информация за безопасността, реалната практика и продължителността на ефекта, но не може надеждно да докаже причинност.

Основният методологичен въпрос е кои крайни показатели са най-подходящи. Субективната умора е клинично важна, но чувствителна към очакванията и естествената вариабилност. Обективните когнитивни тестове, тестовете за физическо натоварване, автономната оценка и образните показатели могат да допълнят анализа, но също не са универсални. Към средата на 2026 г. липсва единен биомаркер, който да идентифицира пациентите с вероятен отговор.

Онкологични проучвания

Най-видимото разширяване на текущите изпитвания през 2025–2026 г. е в онкологията. Докато утвърденото клинично приложение остава лечението на късни радиационни увреждания, новите проучвания изследват хипербарната оксигенация като модификатор на туморната хипоксия и като допълнение към химиотерапия, имунотерапия и лъчетерапия.

При рак на гърдата са регистрирани няколко фазови II еднораменни изпитвания за приложение на хипербарна оксигенация в неоадювантната фаза. Едно от тях оценява общо популация с рак на гърдата, а друго е насочено конкретно към хормон-рецепторно положителни тумори.

Тези изпитвания анализират дали промяната на туморната кислородна среда може да повиши чувствителността към системното лечение и да подобри патологичния отговор. Научната хипотеза е основателна, тъй като хипоксията участва в лекарствената резистентност, анормалната перфузия и имуносупресивната туморна микросреда. Еднораменният дизайн обаче ограничава възможността да се разграничат ефектите на хипербарната оксигенация от тези на съвременните неоадювантни режими.

Регистрирано е и концептуално проучване при белодробни метастази от рак на гърдата, използващо интензивен кратък режим при 2,5 ATA. То включва проследяване чрез образна диагностика, туморни маркери и оценка на качеството на живот. Необичайният дизайн и режим изискват особено предпазлива интерпретация, тъй като подобно проучване трябва първо да установи безопасност и биологичен сигнал, преди да може да се обсъжда клинична ефективност.

При напреднал или метастатичен аденокарцином на стомаха и гастроезофагеалната връзка се провежда фазово Ib/II проучване на XELOX, sintilimab и хипербарна оксигенация. Първата фаза е предназначена да определи подходящия хипербарен режим и безопасността, а втората оценява обективния туморен отговор.

Това е особено важна методологична стъпка. Вместо да се пренася готов протокол от хроничните рани или радиационните увреждания, изпитването включва отделна фаза за определяне на дозата. Подобен подход признава, че режимът, необходим за промяна на туморната микросреда, може да се различава от този за стимулиране на ангиогенезата в хронично увредена тъкан.

Продължават и проучванията върху съчетаването на хипербарната оксигенация с имунотерапия. Регистрирано е изпитване с camrelizumab като втора линия при онкологични пациенти. Основната хипотеза е, че временното намаляване на туморната хипоксия може да промени имунната микросреда и да повиши чувствителността към блокада на имунните контролни точки. Тази концепция остава експериментална и не трябва да се обобщава за всички туморни типове.

При туморите на глава и шията продължава изпитване на хипербарна оксигенация непосредствено преди лъчетерапия с цел радиосенсибилизация. Исторически тази стратегия е ограничена от логистичната трудност облъчването да бъде проведено в кратък интервал след излизането от камерата, преди туморната тъкан отново да се върне към изходната хипоксия. Съвременният дизайн трябва да покаже дали подобна организация може да бъде осъществима и да носи реална клинична полза.

Текущите онкологични изпитвания не доказват, че хипербарната оксигенация е самостоятелно противотуморно лечение. Повечето я оценяват като допълнение към стандартна системна или лъчева терапия. Към средата на 2026 г. тези приложения остават раннофазови и не могат да бъдат прилагани извън клинично изпитване като заместител на утвърденото онкологично лечение.

Радиационни увреждания и остеорадионекроза

Въпреки че радиационното тъканно увреждане е сред класическите области на приложение, продължават проучванията за уточняване на подбора на пациентите, сравнението с медикаментозни режими и определянето на клинично значимите крайни показатели.

При остеорадионекроза на челюстта е регистрирано сравнително проучване на комбинирано лечение с хипербарна оксигенация и медикаментозния режим PENTOCLO. Протоколът отразява реалния клиничен въпрос дали пациентите имат по-голяма полза от хипербарна стратегия, продължително медикаментозно лечение или определена комбинация между тях.

Значението на подобно проучване е, че практиката при остеорадионекроза се промени през последните години. Медикаментозните антифиброзни режими, микроваскуларната хирургия и по-доброто стоматологично планиране намалиха зависимостта от един универсален хипербарен протокол. Бъдещото място на терапията вероятно ще бъде определено не чрез противопоставяне на методите, а чрез идентифициране на стадия и фенотипа, при които всеки от тях е най-полезен.

Регистрирани са и нови проучвания при мекотъканно радиационно увреждане. Критичен проблем остава разграничаването между активен туморен рецидив, инфекция, фиброза и действително хронично радиационно увреждане. Без надеждна диагностична селекция всяко изпитване рискува да включи биологично различни състояния и да получи трудно интерпретируем резултат.

Хронични рани, ампутации и регенеративно възстановяване

При хроничните рани текущите проучвания все по-често се насочват към клинично конкретни популации, вместо към общото понятие „труднозаздравяваща рана“. Пример е рандомизираното изпитване AHOLEA, което оценява допълнителна хипербарна оксигенация след ампутация на долен крайник. Основната хипотеза е, че подобрената тъканна оксигенация може да подпомогне зарастването на ампутационния чукан и да намали необходимостта от повторна, по-проксимална ампутация.

Това е клинично значим краен показател. Вместо да се измерва само промяна в размера на раната, проучването оценява дали лечението запазва нивото на ампутацията и по този начин влияе върху бъдещата мобилност, протезирането и качеството на живот.

В областта на регенеративната медицина продължава и проучване, съчетаващо хипербарна оксигенация с алогенни клетки от периферна кръв. Подобни комбинирани стратегии целят не само временно подобряване на кислородната доставка, а създаване на микросреда, която подпомага преживяемостта и функцията на приложените клетки.

Към средата на 2026 г. тези комбинирани подходи остават ранни и не позволяват да се определи дали наблюдаваният ефект се дължи на клетъчния продукт, хипербарната оксигенация или взаимодействието между тях. Необходими са факторни дизайни или подходящи контролни групи, които да разделят приноса на отделните компоненти.

Метаболитни заболявания

Разширяването на хипербарните проучвания към метаболитната медицина се илюстрира от изпитване при метаболитно асоциирана стеатозна чернодробна болест. То оценява дали курсът на хипербарна оксигенация може да намали мастното натрупване и фиброзата в черния дроб и да подобри метаболитните показатели.

Научната хипотеза е свързана с митохондриалната дисфункция, хроничното нискостепенно възпаление, инсулиновата резистентност и нарушенията в микроциркулацията. Същевременно заболяването се влияе силно от промени в телесното тегло, храненето, физическата активност и медикаментите. Поради това контролът върху съпътстващите интервенции ще бъде решаващ за интерпретацията.

Подобрение на чернодробните ензими или метаболитен маркер не е равнозначно на доказано намаляване на фиброзата или на дългосрочния риск от цироза и сърдечносъдови усложнения. Текущите проучвания трябва да използват образни, биохимични и клинични показатели, които отразяват различни нива на заболяването.

Хронична болка и фибромиалгия

Хипербарната оксигенация продължава да се изследва при фибромиалгия, хронични болкови синдроми и комплексен регионален болков синдром. Едно от текущите изпитвания при фибромиалгия сравнява терапията с фармакологично лечение при пациенти, при които емоционалната травма се разглежда като възможен отключващ фактор.

Този дизайн отразява хипотезата, че при част от пациентите фибромиалгията е свързана с промени в централната обработка на болката и функционалната активност на мозъчните мрежи. Основният проблем е, че фибромиалгията не представлява единен биологичен фенотип. Пациенти с доминираща централна сенситизация, нарушения на съня, депресивни симптоми, автономна дисфункция или периферна невропатия могат да реагират различно.

През 2026 г. е регистрирано и рандомизирано crossover проучване при комплексен регионален болков синдром. Crossover дизайнът позволява всеки участник да бъде собствен контрол, което е полезно при редки и хетерогенни състояния. Той обаче е подходящ само ако ефектът не се задържа продължително след първия период. Ако хипербарната оксигенация предизвиква дълготрайна промяна, пренасянето на ефекта може да затрудни интерпретацията на втория период.

Крайните показатели трябва да включват не само интензивността на болката, но и функцията, движението, отока, употребата на аналгетици и качеството на живот. Намаление на субективната болка без функционално подобрение има ограничена клинична стойност.

Спортни травми и физическа работоспособност

Текущите проучвания показват разширяване на интереса към остри спортни травми и физиологията на натоварването. През 2026 г. е регистрирано проучване за ефективността на хипербарната оксигенация при остро навяхване на глезена.

Това направление е подходящо за контролирано изследване, защото състоянието има сравнително предвидим естествен ход и могат да бъдат измервани отокът, болката, стабилността, обемът на движение и времето до връщане към активност. Основният риск е малка разлика в ранните симптоми да бъде интерпретирана като клинично значимо ускоряване на възстановяването, без реално влияние върху функцията или повторните травми.

Регистрирано е и проучване върху влиянието на хипероксичната среда върху максималното физическо усилие и мускулната кислородна наличност. Подобни физиологични изследвания могат да изяснят остри механизми, но не доказват автоматично полза за спортното представяне или дългосрочната адаптация.

При спортната медицина е особено важно да се разграничава възстановяването от тренировъчната адаптация. Намаляването на възпалителния отговор или мускулната болезненост непосредствено след натоварване може да бъде полезно между последователни състезания, но теоретично може да промени сигналите, необходими за дългосрочната адаптация. Текущите изпитвания трябва да оценяват не само бързото връщане към натоварване, а и последващата функция, риска от повторна травма и тренировъчния ефект.

Невродегенеративни заболявания и когнитивни нарушения

Продължават проучванията при продромална болест на Alzheimer и ранни когнитивни нарушения. Регистрирано е изпитване, което изследва хипербарната оксигенация като средство за индуциране на невропластичност и подобряване на когнитивната функция при продромална болест на Alzheimer.

Това направление се основава на възможността част от когнитивното нарушение да бъде свързано със съдова дисфункция, намалена перфузия, митохондриални нарушения и невровъзпаление. Болестта на Alzheimer обаче е прогресиращо невродегенеративно заболяване с комплексна патология. Временното подобрение на перфузията или когнитивен тест не доказва забавяне на невродегенерацията.

Необходими са продължително проследяване, биомаркери на патологичния процес и контрол върху ефекта на обучението при повторно извършване на когнитивни тестове. Без тези елементи е трудно да се разграничи действителна промяна от краткотрайно функционално подобрение.

В регистрите се срещат и по-широки precision medicine програми при ранна деменция и леко когнитивно нарушение, в които хипербарната оксигенация може да бъде част от многокомпонентен подход. Подобни проучвания могат да оценят комплексна клинична стратегия, но не позволяват лесно да се определи ефектът на една отделна интервенция.

Съдова и ретинална патология

Продължават изследванията на хипербарната оксигенация като невропротективна интервенция при остри съдови и ретинални състояния. Регистрирано е проучване, описано като оценка на терапията като невропротективен модалитет.

При подобни състояния най-важният параметър често е времето до започване на лечението. Проучване, което допуска широк времеви прозорец, може да не установи ефект дори ако терапията е полезна при много ранно приложение. Обратно, положителен резултат в строго селектирана ранна популация не трябва автоматично да се пренася към всички пациенти.

Основният методологичен проблем е осигуряването на денонощен достъп до камера без забавяне на стандартната диагностична и съдова терапия. Това поставя въпроси не само за ефикасността, но и за реалната приложимост в обикновена клинична среда.

Проучвания на безопасността и генотоксичността

През 2025–2026 г. се регистрират и проучвания, които не оценяват пряко клинична ефикасност, а биологичната безопасност на многократните експозиции. Едно такова изследване анализира възможното влияние на повтарящата се хипербарна оксигенация върху ДНК увреждането и генотоксичните маркери.

Този тип проучвания са важни, защото реактивните кислородни видове могат едновременно да действат като терапевтични сигнали и да причинят молекулярно увреждане при прекомерна експозиция. Резултатите в предходната литература са противоречиви – описвани са преходно увеличаване, намаляване или липса на промяна в маркерите на ДНК увреждане.

Интерпретацията изисква разграничаване между краткотрайна, възстановима промяна непосредствено след процедурата и трайно натрупване на генетично увреждане. Важни са също изходният антиоксидантен капацитет, възрастта, онкологичната анамнеза и функцията на системите за ДНК репарация.

Подобни изследвания могат да помогнат за определяне на безопасната кумулативна експозиция, но единичен молекулярен маркер не може самостоятелно да бъде използван като доказателство за канцерогенен или антиканцерогенен ефект.

Проучвания с широка група „нови показания“

Регистрирани са и проекти, които оценяват хипербарната оксигенация при няколко така наречени нововъзникващи показания в рамките на обща изследователска програма. Едно такова проучване е активно набиращо и е насочено към ефективността на терапията при различни emerging indications.

Този подход може да бъде полезен за откриване на биологичен сигнал, но създава риск от прекомерна хетерогенност. Ако различни заболявания, протоколи и крайни показатели бъдат обединени в обща програма, положителният резултат в една подгрупа може да бъде трудно разграничен от общия анализ.

За научна стойност е необходимо всяка диагностична кохорта да има предварително определена хипотеза, протокол и клинично значима крайна точка. В противен случай проучването може да генерира множество статистически сравнения без достатъчна сила за надежден извод.

Основни методологични тенденции

Обзорът на текущите проучвания показва няколко важни промени в начина, по който се изследва хипербарната оксигенация. Първата е нарастващото използване на sham-контролирани дизайни. Това е особено необходимо при хронична болка, умора, когнитивни симптоми и психиатрични състояния, където субективният компонент е значителен.

Проблемът е, че създаването на надежден sham остава трудно. Лекото повишаване на налягането подобрява ослепяването, но може да увеличи кислородното парциално налягане и да създаде биологичен ефект. Контролът при атмосферно налягане е физиологично по-неутрален, но участниците могат по-лесно да разпознаят групата си. Текущите проучвания използват различни решения, което ще продължи да затруднява директното им сравнение.

Втората тенденция е навлизането на dose-finding и адаптивни дизайни. HOBIT и фазата за определяне на режима в онкологичното изпитване с XELOX и sintilimab са примери за това развитие. Тези проучвания признават, че не е достатъчно да се установи дали терапията действа. Необходимо е да се определи при какво налягане, продължителност, честота и общ брой процедури съотношението полза–риск е оптимално.

Третата тенденция е използването на по-широк набор от крайни показатели. Наред със симптомните скали все по-често се включват образна диагностика, перфузионни измервания, когнитивни тестове, биомаркери, функционално възстановяване, необходимост от хирургична интервенция и качество на живот. Това е положително развитие, но увеличава риска от множество сравнения и селективно подчертаване на вторични положителни резултати при отрицателна първична крайна точка.

Четвъртата тенденция е преминаването към мултимодални стратегии. В онкологията хипербарната оксигенация се комбинира с химиотерапия, имунотерапия или лъчетерапия; при регенеративните приложения – с клетъчни продукти; при хроничните рани – с хирургия, реваскуларизация и съвременни превръзки. Това по-добре отразява реалната клинична практика, но прави причинното приписване на ефекта по-трудно.

Ограничения на регистрираните изпитвания

Въпреки по-добрия дизайн на част от текущите проучвания, значителен брой остават малки, едноцентрови и отворени. Малките извадки могат да установят осъществимост и честите нежелани реакции, но не са достатъчни за надеждна оценка на умерен клиничен ефект или на редки усложнения.

Еднораменните фазови II изпитвания са подходящи за ранно откриване на сигнал, особено в онкологията, но са уязвими към селекция на пациентите, исторически промени в стандартното лечение и регресия към средната стойност. Положителният резултат трябва да бъде потвърден в рандомизирано сравнително изпитване.

Друг проблем е хетерогенността на протоколите. Използват се различни налягания, продължителности, въздушни паузи, честота и общ брой процедури. Дори когато две проучвания изследват една и съща диагноза, тяхната кислородна експозиция може да бъде значително различна. Това ограничава възможността резултатите да бъдат обединявани.

Не всички регистрирани изпитвания публикуват своевременно резултатите си. Проучванията с отрицателни или неубедителни резултати са по-склонни да останат непубликувани, което създава публикационно изкривяване. Следователно оценката на доказателствата не трябва да се основава само на наличните положителни статии, а и на регистрираните, но незавършени или непубликувани проекти.

Очаквани направления след 2026 г.

Най-голям потенциал да променят клиничната практика имат не просто най-новите, а методологично най-силните проучвания. Сред тях се открояват многоцентровото sham-контролирано изпитване при улцерозен колит, адаптивните изпитвания при мозъчна травма, контролираните изследвания при Long COVID и постинсултни нарушения и раннофазовите онкологични проучвания с ясно определена стандартна комбинирана терапия.

Вероятно следващият етап няма да бъде едновременно утвърждаване на множество нови показания. По-реалистично е отделни проучвания да идентифицират конкретни подгрупи, времеви прозорци и терапевтични режими, при които ефектът е най-голям. Това ще изисква прецизна фенотипизация, по-строги контролни групи и възпроизводимост в независими центрове.

Особено важно ще бъде свързването на клиничния резултат с биологичния механизъм. Промяна в перфузията, възпалителен маркер или образна активност има стойност само ако корелира с функционално подобрение, по-малка необходимост от хирургия, по-дълга преживяемост или устойчиво качество на живот.

Обобщение

Към средата на 2026 г. клиничните регистри показват значително разширяване на научната програма около хипербарната оксигенация. Най-активните направления включват възпалителни чревни заболявания, травматично мозъчно увреждане, инсулт, Long COVID, онкология, радиационни усложнения, хронични рани, метаболитни заболявания, хронична болка и спортни травми.

Най-същественото развитие не е броят на регистрираните проучвания, а постепенната промяна в тяхната методология. Все по-често се използват рандомизация, sham-контрол, адаптивно определяне на дозата, клинично значими крайни показатели и продължително проследяване. Това доближава хипербарната медицина до стандартите, използвани при оценката на лекарствени и други високоспециализирани интервенции.

Същевременно значителна част от проектите остават раннофазови. Наличието на регистрирано изпитване не трябва да се използва като доказателство, че дадено приложение вече е ефективно, безопасно или готово за рутинна практика. Особено предпазливо трябва да се интерпретират еднораменните онкологични проучвания, малките изследвания при хронични субективни синдроми и широките програми за нововъзникващи показания.

Основният въпрос за следващите години вече не е дали хипербарната оксигенация може да предизвика измерима биологична промяна. Това е демонстрирано в множество области. По-важно е дали тази промяна води до достатъчно голям, устойчив и клинично значим резултат, който оправдава времето, разходите, техническата сложност и рисковете на лечението.

Следователно текущите клинични проучвания трябва да се разглеждат като преход от механистичен потенциал към клинична проверка. Едва завършването, публикуването и независимото възпроизвеждане на резултатите ще покажат кои от изследваните направления ще останат експериментални и кои могат действително да разширят бъдещото място на хипербарната оксигенация.

17. Нерешени въпроси и направления за бъдещи изследвания

През 2025 г. и първата половина на 2026 г. хипербарната медицина навлиза в етап, в който основното ограничение вече не е липсата на предполагаеми механизми или на отделни положителни клинични наблюдения. Натрупани са значителни данни за влиянието на хипербарната оксигенация върху тъканната хипоксия, redox-сигнализацията, възпалението, ендотелната функция, митохондриалния метаболизъм, ангиогенезата и невронната пластичност. Основният нерешен въпрос е кои от тези биологични промени имат достатъчно голямо, възпроизводимо и дългосрочно клинично значение, за да оправдаят включването на терапията в стандартната практика при конкретно заболяване.

Това разграничение е съществено. Измеримата промяна в лабораторен маркер, регионалната мозъчна перфузия, цитокиновия профил или експресията на определен ген не е равнозначна на намалена смъртност, предотвратена ампутация, трайно функционално възстановяване или подобрено качество на живот. През разглеждания период литературата все по-ясно показва необходимостта механизмите да бъдат свързвани с предварително определени клинични крайни показатели, а не да бъдат използвани впоследствие като обяснение на всеки наблюдаван резултат.

Следващият етап от развитието на областта трябва да премине от доказване, че хипербарната оксигенация „оказва някакво влияние“, към определяне при кого, кога, при каква доза и с каква клинична цел това влияние е действително полезно. Това изисква по-прецизно дефиниране на заболяванията, стандартизиране на протоколите, надеждни контролни експозиции, по-дълго проследяване и независимо възпроизвеждане на резултатите.

Определяне на пациентите с най-голяма вероятност за отговор

Един от най-важните нерешени въпроси е защо пациентите с една и съща диагноза могат да реагират значително различно на привидно еднакъв хипербарен протокол. Тази вариабилност обикновено се описва чрез разделянето на участниците на responders и non-responders, но подобна класификация има ограничена научна стойност, ако не е подкрепена от предварително определени биологични или клинични характеристики.

Диагностичната категория често обединява различни патологични механизми. Диабетната рана може да бъде доминирана от макроваскуларна исхемия, микроваскуларна дисфункция, инфекция, механично натоварване или комбинация от тях. Персистиращите симптоми след мозъчна травма могат да отразяват структурно увреждане, нарушение на съня, посттравматичен стрес, хронична болка, вестибуларна дисфункция или депресивно разстройство. Long COVID включва различни фенотипове, сред които когнитивно нарушение, дисавтономия, постексертно влошаване, респираторни симптоми и системно възпаление. Включването на тези популации в единна диагностична група намалява вероятността да бъде установен специфичен терапевтичен ефект.

Бъдещите изследвания трябва да се насочат към фенотипизация, основана не само на диагнозата, а и на преобладаващия механизъм. Това може да включва оценка на перфузията, ендотелната функция, тъканната хипоксия, възпалителния профил, митохондриалната функция, автономната регулация и структурния резерв на засегнатия орган. Подобен подход би позволил да се идентифицират пациентите, при които хипербарната оксигенация коригира действително присъстващо и измеримо нарушение.

Необходимо е обаче да се избягва създаването на прекалено сложни биомаркерни модели, които работят само в малка изследователска кохорта. Прогностичният модел трябва да бъде предварително дефиниран, валидиран в независима популация и да подобрява избора на лечение спрямо обичайната клинична оценка. В противен случай прецизната медицина остава описателна концепция без практическо приложение.

Минимална ефективна и оптимална биологична доза

Липсата на надеждна dose-response характеристика остава едно от основните ограничения на областта. При много заболявания се използват исторически утвърдени схеми, без да е доказано, че избраното налягане, продължителност или общ брой процедури представляват оптималната доза. Различните изследвания често използват несъпоставими режими, което затруднява както метаанализа, така и пренасянето на резултатите в практиката.

Бъдещите изпитвания не трябва да сравняват единствено хипербарна оксигенация с липса на лечение. Необходими са проучвания, които директно сравняват различни налягания, времена на експозиция, въздушни паузи, честота и общ брой процедури. Адаптивните и dose-finding дизайни, използвани в част от съвременните изпитвания при мозъчна травма и онкологични заболявания, показват по-подходяща посока от механичното пренасяне на един протокол между различни индикации.

Минималната ефективна доза вероятно има особено значение при хроничните състояния. Ако еднакъв клиничен резултат може да бъде постигнат с двадесет вместо с четиридесет процедури, това би намалило разходите, прекъсванията на ежедневната дейност и кумулативния риск. Обратно, отрицателният резултат след кратък или слаб режим не трябва автоматично да се използва като доказателство, че методът е неефективен, ако експозицията не е била достатъчна да предизвика очаквания биологичен процес.

Необходимо е да бъде определено и кога продължаването на курса престава да носи допълнителна полза. Предварителни данни от съвременни клинични изследвания предполагат, че при част от пациентите подобрението достига плато преди края на предварително определен курс. Това поставя въпроса дали броят процедури трябва винаги да бъде фиксиран или да се адаптира спрямо предварително зададени точки за клинична и биологична оценка.

Адаптивното лечение не означава произволно продължаване до субективно усещане за подобрение. Необходими са валидирани критерии за отговор, липса на отговор и достигане на плато. Те трябва да бъдат определени преди началото на изследването, за да се избегне избирателното удължаване на терапията само при участници с благоприятно развитие.

Стандартизиране на описанието на експозицията

Сравнимостта между проучванията остава ограничена от непълното описание на хипербарната експозиция. Публикацията на налягане и обща продължителност не е достатъчна. Необходимо е да бъдат съобщавани концентрацията на вдишвания кислород, методът на подаване, времето на терапевтично налягане, продължителността на компресията и декомпресията, кислородните периоди, въздушните паузи, честотата на процедурите, прекъсванията на курса и реално завършеният брой експозиции.

Необходимо е и ясно разграничаване между предписана и действително получена доза. При използване на маска или шлем течовете и повторното вдишване могат да променят кислородната концентрация. При пациенти с белодробно заболяване еднаквият вдишван газ не гарантира еднакво артериално или тъканно кислородно напрежение. Това показва, че физическата спецификация на протокола е необходима, но не винаги достатъчна за оценка на биологичната експозиция.

Бъдещото разработване на стандартен минимален набор от параметри за докладване би подобрило възпроизводимостта и би позволило по-надеждни мрежови метаанализи. Подобна рамка трябва да включва и характеристиките на камерата, тъй като различията между моноплейс и мултиплейс системите, метода на кислородно подаване и sham-конфигурацията могат да имат значение за реалната експозиция.

Биомаркер на биологичната доза

Към средата на 2026 г. не съществува един валидиран биомаркер, който да показва дали пациентът е получил недостатъчна, оптимална или прекомерна хипербарна доза. Това е една от най-съществените пречки пред персонализирането на терапията.

Транскутанното кислородно напрежение може да оцени локалната кислородна реакция при хронични рани, но не измерва директно ангиогенезата или вероятността за окончателно заздравяване. Маркерите на оксидативния стрес са чувствителни към времето на вземане на пробата и могат да се променят в противоположни посоки след единична процедура и след продължителен курс. Цитокините, ендотелните прогениторни клетки, микроРНК и транскрипционните профили предоставят механистична информация, но тяхната връзка с клиничния резултат остава несигурна.

Образните методи могат да демонстрират промени в перфузията, метаболизма и функционалната свързаност, особено при неврологичните заболявания. Те обаче са скъпи, невинаги широко достъпни и могат да установят статистически промени без ясно функционално значение. Повишен регионален кръвоток не доказва автоматично възстановяване на увредена невронна мрежа.

По-вероятно е бъдещият модел да използва комбинация от показатели. Физиологичен маркер може да установи, че тъканта реагира на експозицията, молекулярен маркер – че е активиран предполагаемият механизъм, а клиничен показател – че промяната е функционално значима. Подобен многокомпонентен модел трябва да бъде достатъчно прост, за да може да се прилага и извън специализирани изследователски центрове.

Причинна връзка между механизмите и клиничния резултат

Съвременната литература съдържа голям брой описани молекулярни пътища, повлияни от хипербарната оксигенация. Това богатство на механистични данни може да създаде привидно убедително обяснение за почти всяко клинично приложение. Едновременното влияние върху HIF-1α, NRF2, възпалителните медиатори, митохондриалната биогенеза, ангиогенезата и стволовите клетки обаче не доказва, че всеки от тези механизми е необходим или достатъчен за конкретния терапевтичен резултат.

Бъдещите изследвания трябва да се насочат към причинни механизми, а не само към асоциативни промени. Това изисква измерване на предполагаемия път преди, по време и след курса, връзка между неговата промяна и клиничния резултат и по възможност доказателство, че липсата на активация е свързана с липса на терапевтичен отговор.

Особено важно е да се установи времевата последователност. Ако клиничното подобрение настъпва преди промяната в предполагаемия механистичен маркер, последният трудно може да бъде разглеждан като причина. Аналогично, краткотрайното увеличение на маркер непосредствено след процедурата може да бъде част от острата реакция към кислорода, без да участва в дългосрочното възстановяване.

Тази необходимост е особено видима при концепции като хипероксично-хипоксичния парадокс, клетъчното подмладяване и мобилизацията на стволови клетки. Те са биологично правдоподобни и подкрепени от отделни наблюдения, но не трябва да бъдат използвани като универсално обяснение, преди да бъде установена пряката им роля за клиничния резултат.

Подходящият sham-контрол

Създаването на надежден контрол остава един от най-трудните методологични проблеми в хипербарната медицина. За да се запази ослепяването, sham-процедурата трябва да възпроизведе усещането за компресия, шума, времето в камерата и взаимодействието с персонала. Всяко повишаване на налягането обаче увеличава парциалното налягане на кислорода и може да предизвика физиологична промяна.

Използването на леко повишено налягане с въздух може да създаде активен контрол и да намали наблюдаваната разлика между групите. Контролът при атмосферно налягане е по-близък до биологична неутралност, но прави ослепяването по-трудно. Не съществува универсално решение, приложимо при всички индикации и протоколи.

Проучване от 2025 г. при пациенти с персистиращи симптоми след мозъчно увреждане показва колко сложна може да бъде интерпретацията на двойно-сляпо рандомизирано изпитване с хипербарен sham. Паралелно с това рандомизирано изследване при Long COVID не установява предимство на десет процедури пред sham в краткосрочен план, което отново поставя въпроса дали резултатът отразява липса на специфичен ефект, недостатъчна кумулативна доза или характеристиките на контролната експозиция.

Бъдещите публикации трябва да съобщават доколко участниците и изследователите са успели да разпознаят груповото разпределение. Ослепяването не трябва да се приема за успешно само защото дизайнът е обозначен като двойно-сляп. Необходимо е участниците да бъдат питани коя интервенция смятат, че са получили, и тази информация да бъде включвана в анализа.

В някои ситуации sham-контролът може да не е етично или практически необходим, особено когато крайният показател е обективен и пациентите получават утвърдено стандартно лечение. Тогава активна контролна група, прагматичен дизайн или сравнително проучване между два протокола може да предостави по-полезна информация.

Подбор на клинично значими крайни показатели

През 2025–2026 г. много изследвания продължават да използват голям брой вторични показатели. Това увеличава вероятността поне един от тях да покаже статистическа разлика, дори когато първичният клиничен резултат остава непроменен. Подобен подход създава риск отделна положителна находка да бъде представена като доказателство за обща ефективност.

Бъдещите проучвания трябва предварително да определят един основен клинично значим резултат. При хроничните рани това може да бъде пълно зарастване, време до зарастване, голяма ампутация или повторна операция. При инсулта и мозъчната травма трябва да се оценяват функционалната независимост, връщането към работа, когнитивната функция и качеството на живот, а не само образната перфузия. В онкологията са необходими данни за патологичен отговор, преживяемост без прогресия и обща преживяемост, а не единствено промяна в туморната хипоксия.

Пациент-съобщаваните резултати имат особено значение при хронична болка, умора, тревожност и Long COVID. Те не трябва да бъдат отхвърляни като субективни, защото отразяват реалното преживяване на заболяването. Необходимо е обаче да бъдат измервани чрез валидирани инструменти, при предварително определен минимално клинично значим праг и в комбинация с функционални показатели.

Статистически значимото подобрение не е задължително клинично важно. При голяма извадка малка промяна може да достигне статистическа значимост, без пациентът да усеща реална разлика. Обратно, при малко изпитване клинично съществен ефект може да не достигне статистическа значимост. Затова бъдещите изследвания трябва да представят абсолютната промяна, доверителните интервали и дела на участниците, достигнали клинично значим отговор.

Продължителност и устойчивост на ефекта

Голяма част от изследванията оценяват резултата непосредствено след курса или няколко седмици по-късно. Това е недостатъчно при интервенция, за която се предполага, че предизвиква ангиогенеза, ремоделиране, невронна пластичност и дългосрочна метаболитна адаптация.

Необходимо е проследяване поне на шест и дванадесет месеца, а при хронични и дегенеративни заболявания – и по-продължително. Трябва да бъде установено дали подобрението се задържа, постепенно намалява или изисква повторни курсове. Ако ефектът е временен, трябва да се определи дали периодичното повторение е ефективно, безопасно и икономически оправдано.

Дългосрочното проследяване трябва да отчита и останалите интервенции след курса. Пациентът може да започне нова рехабилитация, медикамент, психотерапия или промяна в начина на живот. Без информация за тези фактори устойчивият резултат не може надеждно да бъде приписан единствено на проведената хипербарна терапия.

Това е особено важно при заболявания с естествени колебания. Long COVID, хроничната болка, фибромиалгията и посттравматичните симптоми могат да се подобряват и влошават независимо от лечението. Еднократното измерване в благоприятен момент може да надцени ефекта.

Независимо възпроизвеждане и центрово влияние

Значителна част от положителните резултати в новите области произхождат от ограничен брой специализирани центрове. Това не обезценява данните, но поставя въпроса дали ефектът може да бъде възпроизведен при различна популация, оборудване, екип и здравна система.

Един център може да има специфичен опит в подбора на пациентите, провеждането на протокола и съпътстващата рехабилитация. Участниците могат да бъдат по-мотивирани, а проследяването – значително по-интензивно от рутинната практика. При пренасяне на същия протокол в друга среда резултатът може да бъде по-малък.

Преди разширяване на ново показание са необходими многоцентрови изпитвания и независимо възпроизвеждане от изследователски групи, които не са участвали в първоначалното разработване на концепцията. Това е особено важно при приложения, свързани с високи разходи, продължителни курсове и силен обществен интерес.

Следва да се отчита и възможният конфликт на интереси. Изследователи, центрове и производители могат едновременно да имат научен и икономически интерес от разширяването на приложението. Наличието на такъв интерес не прави резултатите невалидни, но изисква пълно деклариране, независим статистически анализ и открит достъп до предварително определения протокол.

Регистри, реална клинична практика и отрицателни резултати

Рандомизираните изпитвания остават основният метод за оценка на ефикасността, но не могат да отговорят на всички въпроси. Те често изключват възрастни, медицински сложни и нестабилни пациенти, които реално се лекуват в хипербарните центрове. Затова са необходими качествени проспективни регистри, които да проследяват индикацията, протокола, съпътстващото лечение, нежеланите реакции и дългосрочния резултат.

Регистърът не трябва да бъде сбор от свободно въведени случаи без общи дефиниции. Необходими са стандартизирани диагностични критерии, минимален набор от данни и проследяване на всички започнали лечение пациенти, включително прекъсналите курса. Изключването на участниците, които не завършват лечението, може значително да надцени ефективността и поносимостта.

Особено важна е регистрацията на отрицателните резултати. Пациент, който не се подобрява след пълен курс, е също толкова информативен, колкото този с изразен отговор. Анализът на non-responders може да помогне за определяне на неподходящите фенотипове, недостатъчната доза или моментите, в които патологичният процес вече не е обратим.

Публикационното изкривяване остава сериозен проблем. Регистрираните, но незавършени или непубликувани изследвания могат да съдържат отрицателни или неубедителни резултати. Затова бъдещите систематични обзори трябва да сравняват публикациите с регистрите и да оценяват дали предварително определените първични показатели са били променяни след получаване на данните.

Безопасност при продължителни и повторни курсове

Профилът на безопасност при стандартен курс е сравнително добре описан, но данните за много продължителни, повторни и профилактични експозиции са ограничени. Това придобива значение с разширяването на приложенията към здравословното стареене, спортното възстановяване и wellness практиките.

Преходната миопия, лещените промени, белодробният ефект и оксидативното натоварване зависят от кумулативната експозиция. Пациент, който провежда един курс от тридесет процедури, не е еквивалентен на човек, който получава по няколко курса годишно в продължение на много години. Към средата на 2026 г. липсват достатъчно проспективни данни за подобни модели на приложение.

Необходимо е да се проследява и потенциалното въздействие върху ДНК увреждането, клетъчната сенесценция, ретината и сърдечносъдовата система. Преходната промяна на молекулярен маркер не трябва автоматично да се интерпретира като дългосрочна опасност, но и липсата на непосредствено клинично усложнение не доказва безопасност след години.

Особена група са пациентите, получили белодробно токсична химиотерапия, лъчетерапия, трансплантация или други лечения, които променят антиоксидантния резерв и възстановителните механизми. При тях стандартните данни от общата популация може да не бъдат достатъчни.

Бъдещите регистри трябва да включват кумулативната експозиция през целия живот, а не само броя процедури в текущия курс. Това е особено важно при пациенти, лекувани в различни центрове или по различни показания.

Взаимодействие с лекарствени и биологични терапии

Хипербарната оксигенация все по-често се изследва като част от комбинирано лечение. В онкологията тя се съчетава с химиотерапия, имунотерапия и лъчетерапия; в регенеративната медицина – с клетъчни продукти и биоматериали; при хроничните рани – с реваскуларизация, отрицателно налягане и съвременни локални терапии.

Основният нерешен въпрос е не само дали комбинацията е по-ефективна, а кога отделните компоненти трябва да бъдат приложени един спрямо друг. При радиосенсибилизацията интервалът между хипербарната процедура и облъчването вероятно е критичен. При имунотерапията времето на промяна в туморната микросреда може да определя дали имунният отговор се усилва или остава непроменен. При клетъчната терапия хипербарната експозиция може да повлияе преживяемостта, миграцията и диференциацията на клетките по различен начин в зависимост от момента на приложение.

Необходими са факторни дизайни, които да разграничат приноса на отделните интервенции. Ако всички пациенти получават стандартно лечение и хипербарна оксигенация без подходяща контролна група, не може да бъде установено дали допълнението променя резултата.

Онкологичните проучвания от 2025–2026 г. показват значителен интерес към повлияване на туморната хипоксия, но областта остава раннофазова. Бъдещите изследвания трябва да оценят не само първоначалния туморен отговор, а и преживяемостта, моделите на рецидив, имунната токсичност и безопасността при различни туморни биологии. Съвременните обзори подчертават потенциала на терапията като модификатор на туморната микросреда, но също и необходимостта от по-силни клинични доказателства.

Остра спрямо хронична фаза

За много заболявания не е установен оптималният времеви прозорец. При острата исхемия, мозъчната травма, отравянето с въглероден оксид и травматичните увреждания ранното приложение може да прекъсне вторичния патологичен процес. В хроничната фаза терапията се използва с различна цел – стимулиране на ангиогенеза, ремоделиране и функционална реорганизация.

Не може да се приема, че положителният резултат в едната фаза доказва ефективност в другата. Механизмите, дозата и крайните показатели са различни. При острите състояния трябва да се измерват смъртност, органно увреждане, функционален изход и необходимост от интензивно лечение. При хроничните – устойчиво функционално подобрение и качество на живот.

Бъдещите изпитвания трябва да определят не просто времето от диагнозата, а биологичния стадий на увреждането. Двама пациенти три месеца след инсулт могат да имат различен остатъчен перфузионен резерв, възпалителна активност и възможност за пластичност. Календарното време е лесно за измерване, но не винаги е най-добрият показател за терапевтичния прозорец.

Специфични въпроси при неврологичните приложения

Неврологичните заболявания остават област с голям потенциал и значителна несигурност. Необходимо е да се установи дали наблюдаваните промени в мозъчната перфузия и функционалната свързаност представляват възстановяване на увредена мрежа, компенсаторна реорганизация или временно физиологично изменение.

Образните анализи трябва да бъдат предварително определени и извършвани със стандартизирани методи. Изборът на региони след получаване на резултатите увеличава риска от случайни положителни находки. Необходима е корекция за множество сравнения и връзка между образната промяна и конкретна функционална полза.

При когнитивните тестове трябва да се отчита ефектът от повторното изпълнение. Пациентът може да постигне по-добър резултат, защото познава задачата, а не защото когнитивната му функция се е променила. Използването на алтернативни форми, контролни групи и дългосрочно проследяване е задължително.

Допълнителен нерешен въпрос е ролята на рехабилитацията. Хипербарната оксигенация може да създаде период на повишена пластичност, но без целенасочено функционално обучение този потенциал може да не се превърне в реално възстановяване. Бъдещите проучвания трябва да определят дали рехабилитацията трябва да се провежда непосредствено след процедурата, в същия ден или независимо от нея.

Рандомизираното изпитване от 2025 г. при персистиращи симптоми след неинсултно мозъчно увреждане показва необходимостта от стриктни контролни условия и внимателна интерпретация на хроничните неврологични резултати. То подчертава, че дори двойно-сляпият дизайн не премахва напълно проблемите на хетерогенността, sham-експозицията и избора на крайни показатели.

Long COVID и постинфекциозните синдроми

Long COVID е пример за област, в която първоначалните положителни резултати трябва да бъдат проверени в независими и по-големи популации. Различните проучвания използват несъпоставими критерии за включване, продължителност на заболяването, брой процедури и крайни показатели.

Проучването от 2025 г., сравняващо десет хипербарни процедури с sham, не установява по-голяма краткосрочна полза от активното лечение, като и двете групи се подобряват. Резултатът показва необходимостта да се изясни дали краткият режим е недостатъчен, дали определени фенотипове не реагират или дали значителна част от промяната е свързана с естественото развитие и неспецифичните ефекти на участието в проучване.

Бъдещите изследвания трябва да разграничават пациенти с постексертно влошаване от тези с предимно когнитивни, респираторни или автономни симптоми. Особено внимание е необходимо при тестовете с физическо натоварване, защото при част от пациентите прекомерното натоварване може да предизвика забавено влошаване, което не се отчита при кратко наблюдение.

Необходимо е да се измерва и ефектът върху ежедневното функциониране. Намаляването на резултата в скала за умора е важно, но възстановяването на възможността за работа, грижа за семейството и толерантност към физическа активност има по-голяма практическа стойност.

Към средата на 2026 г. продължават регистрирани рандомизирани изпитвания, но наличието им не представлява основание терапията да бъде приемана за стандартно лечение.

Стареене, профилактика и приложение при здрави хора

Използването на хипербарната оксигенация при здравословно стареене е една от областите с най-голямо разминаване между научните данни и комерсиалните твърдения. Отделни изследвания съобщават промени в когнитивни показатели, перфузията, теломерната дължина и сенесцентните клетъчни популации. Това не доказва забавяне на стареенето като цялостен процес, намалена заболеваемост или удължена продължителност на живота.

Самото понятие „anti-aging“ е недостатъчно определено за клинично изпитване. Необходимо е да се уточни дали целта е подобряване на конкретна физиологична функция, намаляване на риска от заболяване или влияние върху валидиран биологичен показател. Без подобна дефиниция почти всяка временна промяна може да бъде представена като подмладяване.

Обзорът от 2025 г. върху приложенията в естетичната медицина и anti-aging заключава, че наличните доказателства и икономическата обоснованост остават ограничени. Това подчертава необходимостта бъдещите изследвания да използват активни контролни интервенции, дългосрочно проследяване и клинично значими функционални резултати.

При здрави участници съотношението полза–риск трябва да бъде оценявано по-строго, отколкото при пациент с тежко заболяване. Дори редки нежелани реакции и малък пожарен риск имат различно значение, когато очакваната полза е неопределена или козметична.

Необходими са и данни за повторни курсове. Много комерсиални програми предполагат периодично поддържащо лечение, но безопасността и необходимостта от подобна практика не са установени.

Икономическа ефективност и достъп

Хипербарната оксигенация е ресурсно интензивна терапия. Тя изисква специализирано оборудване, обучен персонал, техническа поддръжка, газоснабдяване, пожарна защита и многократни посещения. Клиничната ефективност сама по себе си не е достатъчна за широко въвеждане, ако ползата е малка спрямо разходите и натоварването за пациента.

Икономическият анализ трябва да включва не само цената на процедурата. Необходимо е да се оценят транспортът, загубеното работно време, необходимостта от придружител, прекъснатите курсове и разходите за лечение на нежелани реакции. От другата страна трябва да се включат предотвратените операции, ампутации, хоспитализации и дългосрочни грижи.

При някои класически показания предотвратяването на тежко усложнение може да направи терапията икономически оправдана дори при сравнително висока първоначална цена. При приложения, свързани с малко подобрение в субективен показател, икономическата стойност е значително по-несигурна.

Бъдещите клинични изпитвания трябва предварително да включват здравноикономически анализ, а не той да се извършва впоследствие върху непълни данни. Особено важна е оценката на разхода за един пациент, достигнал клинично значимо подобрение, а не само средният разход за проведен курс.

Достъпът също може да създаде неравенства. Продължителните ежедневни курсове са по-трудни за пациенти, които живеят далеч от центъра, работят или нямат подкрепа. Това може да доведе до селекция на по-мотивирани и социално обезпечени участници в изследванията, което ограничава преносимостта на резултатите.

Организационни и технически различия между центровете

Бъдещите проучвания трябва да отчитат, че качеството на изпълнение може да влияе върху резултата. Разликите в компресията, използването на маски, кислородните течове, прекъсванията, контрола на температурата и поведението на персонала могат да променят както биологичната доза, така и преживяването на пациента.

Необходимо е въвеждане на централизирано обучение и периодичен контрол на протокола при многоцентровите изследвания. Самото изпращане на писмена инструкция не гарантира еднакво изпълнение. Данните от камерите, кислородните системи и прекъсванията трябва да бъдат записвани и проверявани.

Техническата стандартизация има особено значение при sham-контролираните изпитвания. Ако компресията, шумът, температурата или взаимодействието с персонала се различават, участниците могат да разпознаят групата си независимо от номиналния протокол.

Събитията и регулаторните предупреждения през 2025 г. показаха, че безопасността на изследването зависи и от акредитацията, поддръжката и пожарната организация на центъра. Научната стойност не може да бъде отделена от техническата безопасност, особено когато се изследват нови показания при пациенти без непосредствена медицинска необходимост.

Изкуствен интелект и моделиране на отговора

През следващите години вероятно ще се увеличи използването на машинно обучение за прогнозиране на терапевтичния отговор. Комбинирането на клинични данни, образна диагностика, физиологични показатели и молекулярни профили може да помогне за идентифициране на пациенти с по-голяма вероятност за полза.

Тази посока носи значителен потенциал, но и риск от създаване на непрозрачни модели, обучени върху малки и хетерогенни кохорти. Ако броят на променливите е голям, а участниците са малко, алгоритъмът може да запомни конкретната извадка, без да предсказва резултата при нови пациенти.

Необходими са големи многоцентрови бази данни, предварително определен аналитичен план и външна валидация. Моделът трябва да бъде сравнен с преценката на опитен клиницист и да покаже, че действително подобрява решението за лечение.

Изкуственият интелект не може да компенсира лошо дефинираната диагноза, непълно описания протокол или неточните крайни показатели. Качеството на модела остава ограничено от качеството на данните, върху които е обучен.

Разграничаване на медицинската иновация от преждевременната комерсиализация

Един от най-съществените нерешени въпроси не е чисто научен, а етичен и организационен. Как трябва да се прилага обещаваща, но все още недоказана терапия извън клинично изпитване?

Пълното ограничаване на всяко ново приложение би забавило медицинската иновация и би лишило някои пациенти от потенциално полезна възможност. Неконтролираното предлагане обаче може да превърне ранните научни данни в маркетингови твърдения, преди да са установени ефективността, оптималната доза и дългосрочната безопасност.

Особено проблематично е представянето на молекулярна промяна като доказана клинична полза. Термини като „регенерация“, „невропластичност“, „стволови клетки“, „теломери“ и „детоксикация“ могат да бъдат използвани убедително в рекламата, без пациентът да разбира ограниченията на доказателствата.

Бъдещата практика трябва ясно да разграничава утвърдените показания, приложенията с умерени, но непълни доказателства, и експерименталните направления. Информираното съгласие при off-label приложение трябва да включва не само възможните нежелани реакции, а и несигурността относно ефективността, необходимия брой процедури и вероятността за липса на отговор.

Разширяването на нерегулирани wellness и домашни услуги през 2025–2026 г. допълнително подчертава този проблем. Публични разследвания и професионални предупреждения свързаха част от тежките инциденти с липса на акредитация, неподходящо оборудване и маркетиране на терапията за широк кръг недоказани състояния.

Приоритети за бъдещите клинични изпитвания

Следващото поколение клинични проучвания трябва да бъде изградено около конкретен причинен въпрос. Не е достатъчно да се изследва дали хипербарната оксигенация подобрява общо дадено заболяване. Трябва да бъде определено кой фенотип се лекува, кой патологичен механизъм се цели, каква експозиция е необходима и как ще бъде измерена клиничната полза.

Рандомизацията и ослепяването трябва да се използват винаги когато са методологично възможни и етични. Когато надежден sham не може да бъде създаден, трябва да се използват обективни крайни показатели, заслепена оценка на резултата и активна сравнителна група.

Протоколите трябва да бъдат предварително регистрирани, а статистическият план – публикуван преди анализа. Всички предварително определени крайни показатели трябва да бъдат съобщавани независимо от резултата. Промяната на основния показател след приключване на проучването трябва да бъде ясно обозначена и обоснована.

Необходимо е включването на достатъчно участници за откриване на реалистичен клиничен ефект. Малките пилотни проучвания са подходящи за оценка на осъществимостта, безопасността и биологичния сигнал, но не трябва да бъдат представяни като окончателно доказателство за ефективност.

Проследяването трябва да бъде достатъчно продължително, за да покаже устойчивостта на ефекта и необходимостта от повторни курсове. При хронични заболявания непосредственият резултат след последната процедура не е достатъчен.

Необходимо е независимо възпроизвеждане в повече от един център и по възможност в различни здравни системи. Положителният резултат от един високо специализиран център трябва да бъде потвърден, преди да бъде използван за широко разширяване на показанието.

Приоритети в фундаменталните и транслационните изследвания

Фундаменталните изследвания трябва да се насочат към определяне на праговете, времевата последователност и обратимостта на клетъчните реакции. Необходимо е да се установи кои redox-сигнали са адаптивни и кога преминават в токсичност. Това включва взаимодействието между NRF2, HIF-сигнализацията, митохондриалната функция, възпалението и клетъчната смърт.

Следва да се изясни как различните клетъчни типове реагират на една и съща експозиция. Ендотелна клетка, неврон, макрофаг, фибробласт и туморна клетка не използват кислорода по един и същ начин. Системният клиничен ефект вероятно е резултат от взаимодействието между тези реакции, а не от един доминиращ механизъм.

Необходимо е по-добро моделиране на интермитентността. Повечето експериментални изследвания използват единична експозиция или кратък курс, докато клиничните протоколи включват десетки процедури. Острият молекулярен отговор не може автоматично да бъде използван за обяснение на кумулативния клиничен ефект.

Животинските модели трябва по-добре да отразяват възрастта, съпътстващите заболявания и лекарствата на реалните пациенти. Млад здрав гризач с експериментално създадена исхемия не възпроизвежда напълно възрастен пациент с диабет, атеросклероза, хронично възпаление и полифармация.

Необходимо е и по-точно преобразуване на дозата между видовете. Еднаквото налягане и време не гарантират еднаква клетъчна експозиция при животно и човек. Без подобна транслационна рамка положителните предклинични резултати могат да доведат до неправилно избрани клинични протоколи.

Възможно развитие на показанията

Към средата на 2026 г. най-вероятно бъдещо разширяване на клиничната практика не изглежда като едновременно признаване на множество широки диагностични категории. По-реалистично е да бъдат установени тесни подгрупи, специфични времеви прозорци и точно определени комбинирани режими.

При възпалителните чревни заболявания въпросът е дали кратък хипербарен курс може да намали необходимостта от спасителна терапия или колектомия при хоспитализирани пациенти с тежък пристъп. При мозъчната травма трябва да се разграничат острото ограничаване на вторичното увреждане от лечението на хронични симптоми. При Long COVID вероятно ще бъде необходимо фенотипно разделяне, вместо терапия на всички пациенти по еднакъв протокол.

В онкологията най-вероятното бъдещо място е като времево координиран модификатор на туморната микросреда, а не като самостоятелно противотуморно лечение. Съвременните обзори от 2025 г. описват потенциал за взаимодействие с химиотерапия, лъчетерапия и имунотерапия, но подчертават необходимостта от клинично потвърждение и оптимизиране на режима.

При стареенето и профилактиката прагът за доказване трябва да остане висок. Данните за биологични маркери и краткосрочни функционални промени не са достатъчни за препоръка при здрави хора, особено предвид високата цена и липсата на дългосрочни данни.

Обобщение

Публикациите от 2025 г. и първата половина на 2026 г. показват, че основният проблем пред хипербарната медицина вече не е недостигът на възможни приложения. Предизвикателството е тяхното разграничаване според качеството на доказателствата, биологичната обоснованост, клиничната значимост и съотношението между полза, риск и разход.

Най-важният нерешен въпрос остава подборът на пациентите. Диагнозата сама по себе си често не е достатъчна. Необходимо е да бъде определен конкретният патологичен фенотип и наличието на обратим биологичен процес, който хипербарната оксигенация може реално да повлияе.

Вторият основен проблем е дозата. Липсват надеждни данни за минималната ефективна експозиция, оптималния брой процедури, момента на достигане на плато и критериите за повторен курс. Бъдещите изследвания трябва да третират налягането, времето, интермитентността и кумулативната експозиция като отделни и взаимодействащи дозови параметри.

Третият проблем е методологичен. Sham-контролът може да бъде физиологично активен, ослепяването често е непълно, а малките и хетерогенни кохорти създават риск от нестабилни резултати. Необходими са предварително регистрирани, достатъчно големи и независимо възпроизведени изпитвания с клинично значими крайни показатели.

Четвъртият въпрос е устойчивостта. Терапия, която води до краткотрайна промяна непосредствено след курса, не е автоматично равностойна на лечение, което променя дългосрочния ход на заболяването. Проследяването трябва да установи продължителността на ефекта, необходимостта от повторение и кумулативната безопасност.

Петият проблем е границата между иновацията и комерсиализацията. Научната правдоподобност не трябва да се превръща директно в маркетингово обещание. Особено при anti-aging, спортни и wellness приложения е необходимо ясно разграничение между експериментална хипотеза, предварителен биологичен сигнал и доказана клинична полза.

Следователно бъдещето на хипербарната оксигенация не зависи от откриването на още заболявания, при които може да бъде наблюдавана някаква промяна. То зависи от способността на областта да определи точната индикация, точния пациент, точния времеви прозорец и най-ниската достатъчна доза. Само чрез подобен преход от обща кислородна интервенция към прецизно дозирана и биологично насочена терапия може да бъде постигнато устойчиво разширяване на клиничното ѝ място.

18. Практически изводи за клиничната работа

Прегледът на публикациите от 2025 г. и първата половина на 2026 г. не води до радикална промяна в основните принципи на клиничната хипербарна медицина, но налага по-прецизен подход към подбора на пациентите, дозирането, оценката на резултата и границата между утвърдено и експериментално приложение. Най-важният практически извод е, че хипербарната оксигенация не трябва да се назначава единствено въз основа на диагнозата. Необходимо е да бъде определена конкретната патологична цел, която лечението може да повлияе: тъканна хипоксия, нарушение на микроциркулацията, исхемично-реперфузионно увреждане, неконтролирано възпаление, инфекция в хипоксична среда, радиационно индуцирана хиповаскуларност или запазена, но функционално потисната нервна тъкан.

Това изискване е особено важно при хроничните заболявания. При тях общото диагностично наименование често обединява различни механизми и стадии, които не могат да бъдат лекувани по еднакъв начин. Хроничната рана няма да се повлияе трайно, ако не са коригирани критичната артериална исхемия, инфекцията, механичното натоварване и метаболитният контрол. Неврологичните симптоми не трябва автоматично да се приемат като израз на обратима тъканна хипоксия, когато могат да бъдат обусловени от структурно разрушение, психиатрично заболяване, нарушения на съня, медикаменти или продължаваща системна патология. Следователно клиничното решение трябва да бъде насочено към механизма, а не към етикета на заболяването.

При утвърдените показания терапията трябва да бъде включвана достатъчно рано в общия лечебен алгоритъм. Използването ѝ едва след изчерпване на всички останали възможности често намалява вероятността за успех, защото тъканното увреждане вече е преминало границата на обратимост. Това се отнася особено за декомпресионната болест, артериалната газова емболия, отравянето с въглероден оксид, острите исхемични травми, компрометираните ламба и тежките инфекции на меките тъкани. В тези състояния времето до първата процедура може да има по-голямо значение от последващото увеличаване на налягането или броя на експозициите.

Ранното приложение не означава, че хипербарната оксигенация трябва да предхожда животоспасяващи или причинно насочени интервенции. Тя не трябва да забавя хирургичния дебридман, реваскуларизацията, декомпресията, антибиотичното лечение, тромбектомията или стабилизацията на пациента. Най-добрите резултати се очакват, когато методът е интегриран в мултидисциплинарен план, а не когато се използва като изолирана алтернатива на основното лечение.

При хроничните радиационни увреждания хипербарната оксигенация запазва своето най-добре обосновано място като средство за подобряване на васкуларизацията и тъканния капацитет за възстановяване. Практическото решение обаче изисква предварително изключване на туморен рецидив, активна инфекция и механична причина за увреждането. При планирана хирургична интервенция времето на процедурите преди и след операцията трябва да бъде съгласувано между хипербарния екип, хирурга, онколога и при необходимост лъчетерапевта. Самото наличие на предходно онкологично заболяване не представлява основание за отказ от лечение, но активното заболяване и текущата противотуморна терапия трябва да бъдат оценени индивидуално.

Данните от 2025–2026 г. не подкрепят рутинното използване на един и същ протокол при различни заболявания. Налягането, продължителността, кислородните паузи, честотата и общият брой процедури са отделни компоненти на дозата и трябва да бъдат избирани според клиничната цел. При остро състояние може да бъде необходима по-интензивна и ранна експозиция, докато при хронично увреждане терапевтичният ефект зависи от повторяемостта и натрупването на адаптивен отговор.

В практическата работа не трябва да се приема, че по-високото налягане или по-дългият курс непременно са по-ефективни. Публикациите от разглеждания период все по-ясно подкрепят наличието на терапевтичен прозорец и възможност за достигане на плато. Увеличаването на дозата след този момент може да повиши риска от нежелани реакции, без да добави съществена клинична полза. Следователно режимът трябва да се основава на утвърдения протокол за конкретната индикация, а не на общото предположение, че по-голямата кислородна експозиция е по-добра.

Същевременно преждевременното прекратяване на курса поради липса на незабавен субективен отговор може да бъде също толкова неправилно. Ангиогенезата, матриксното ремоделиране и невронната пластичност се развиват постепенно и не могат да бъдат оценявани след една или няколко процедури. Затова още преди началото на лечението трябва да бъдат определени времето и критериите за междинна оценка. Решението за продължаване не трябва да се взема след всяка процедура според моментното усещане на пациента, а в предварително зададени клинични точки.

Обективното документиране на изходното състояние е задължително. Без него последващата оценка лесно се влияе от очакванията на пациента и лекуващия екип. В зависимост от заболяването трябва да бъдат използвани измерими показатели като размер и дълбочина на раната, наличие на некроза и инфекция, транскутанно кислородно напрежение, функционален статус, валидирана скала за симптомите, неврологичен или когнитивен тест, употреба на аналгетици, качество на живот и необходимост от допълнителни интервенции.

Фотографското проследяване на раните трябва да се извършва при еднакви условия и с измерима скала. Субективни формулировки като „раната изглежда по-добре“ не са достатъчни за клинична оценка. При неврологичните приложения общото впечатление за по-добра концентрация или енергия трябва да бъде допълнено с функционални и когнитивни показатели. При хроничната болка намалението на интензивността има значение, но трябва да бъде съпоставено с движението, ежедневната активност, съня и употребата на медикаменти.

Междинната оценка има три основни цели: да установи дали лечението се понася, дали се наблюдава очакваната посока на промяна и дали съществуват продължаващи фактори, които ограничават резултата. Липсата на подобрение не винаги означава, че кислородната доза е недостатъчна. Причината може да бъде неадекватен хирургичен контрол, непрекъснато натоварване на раната, некоригирана исхемия, активна инфекция, тежка анемия, недохранване или неправилно поставена кислородна маска.

Преди удължаване или промяна на протокола трябва да бъде проверено дали пациентът действително получава предписаната експозиция. При мултиплейс камерите лошото прилепване на маската, изтичането на кислород и неправилното използване на дихателната система могат да намалят реалната доза. Документирането само на камерното налягане не е достатъчно, когато пациентът не диша надеждно предвидения газ.

Клиничната документация трябва да описва действително проведената, а не само предписаната процедура. Това включва налягането, времето на терапевтична експозиция, кислородните периоди, въздушните паузи, прекъсванията, причините за отклонение и настъпилите нежелани реакции. Подобна точност има значение не само за научни цели, а и за вземането на решение при последващо лечение или повторен курс.

Публикациите от 2025–2026 г. подкрепят по-предпазливо отношение към повторните курсове. Те могат да бъдат основателни при ново увреждане, хирургична интервенция в радиационно променена тъкан, частичен първоначален отговор с последващо влошаване или доказано повторно възникване на същия механизъм. Повторението не трябва да се извършва автоматично по календар или единствено защото предходният курс е бил добре понесен. Необходима е нова оценка на индикацията, тъканния потенциал за възстановяване, общата кислородна експозиция и алтернативните възможности.

Безопасността започва преди влизането в камерата. Необходимо е да бъдат оценени способността за изравняване на налягането, белодробната анамнеза, рискът от задържане на газ, гликемичният контрол, сърдечният резерв, неврологичните заболявания, тревожността и лекарствата, които могат да променят гърчовия праг или белодробната поносимост. Този преглед трябва да бъде насочен към реални рискове, а не да се превръща в механичен списък, който изключва пациенти без индивидуална преценка.

Освен нелекувания пневмоторакс повечето противопоказания са относителни и трябва да бъдат оценявани спрямо спешността и очакваната полза. Пациент с контролирана епилепсия, намалена фракция на изтласкване или предходна терапия с блеомицин не трябва автоматично да бъде отхвърлян, но изисква по-задълбочена оценка, адаптирано наблюдение и ясна причина за провеждане на лечението. При планови и недоказани приложения прагът за приемане на риска трябва да бъде значително по-висок, отколкото при животозастрашаващо или инвалидизиращо състояние.

Най-честата практическа причина за прекъсване остава затрудненото изравняване на налягането. Правилното обучение преди първата процедура, бавната начална компресия и постоянният контакт с пациента могат да предотвратят значителна част от отологичните усложнения. Болката не трябва да се приема като неизбежна част от лечението. Ако изравняването не е възможно, компресията трябва да бъде спряна или частично върната, вместо пациентът да бъде подканян да издържи.

Въздушните паузи трябва да се използват като част от предварително определения протокол, а не да се добавят произволно след поява на симптоми. При съмнение за кислородна токсичност кислородното дишане трябва да бъде прекратено и пациентът да бъде оценен. Кислородно индуцираният гърч обичайно не изисква незабавна аварийна декомпресия, освен ако няма допълнителна причина за това. Бързото намаляване на налягането при затворен глотис може да създаде допълнителен риск.

Гликемията трябва да бъде контролирана индивидуално при пациенти на инсулин или медикаменти с риск от хипогликемия. Не е достатъчно да се използва една универсална гранична стойност без оценка на последното хранене, обичайната гликемия, продължителността на процедурата и тенденцията при предходни експозиции. При повтарящо се понижение трябва да бъде коригирано времето на хранене или лекарственият режим съвместно с лекуващия лекар.

Преходната миопия трябва да бъде обсъдена още преди започването на продължителен курс. Пациентът трябва да знае, че може временно да се промени зрението му за далеч и че това обикновено регресира постепенно след приключване на лечението. Нови постоянни очила не трябва да се предписват прибързано по време на активния курс, освен ако функционалната необходимост не го налага.

Клаустрофобията и тревожността изискват предварителна подготовка, а не реакция едва след започването на компресията. Запознаването с камерата, обяснението на комуникацията и възможността за контролирано прекъсване често са достатъчни. Седацията трябва да се използва внимателно, защото може да промени вентилацията, изравняването и способността на пациента да съобщава симптоми.

Всяко решение за лечение трябва да отчита и техническата среда. Хипербарната оксигенация не трябва да се извършва в устройство, което не е предназначено за конкретната конфигурация на налягане и кислородно подаване. Сертификатът на отделен компонент не доказва безопасност на цялата система. Камерата, газоснабдяването, дихателните системи, електрическото оборудване и помещението трябва да бъдат разглеждани като една интегрирана инсталация.

Събитията през 2025 г. отново показаха, че пожарната безопасност не е второстепенен технически въпрос. Тя е част от клиничната отговорност. Всеки пациент трябва да преминава през стандартизирана проверка за облекло, козметика, превръзки, електронни устройства и други внесени материали. Не трябва да се допуска изключение само защото продуктът е медицински или пациентът е използвал същия предмет при предходна процедура.

В мултиплейс камерите правилното поставяне на кислородната маска и работата на dump-системата имат двойно значение. Те определят както терапевтичната кислородна доза, така и концентрацията на кислород в камерата. Изтичането не трябва да се приема като малък технически дефект, защото едновременно намалява ефективността и увеличава пожарния риск.

Екипът трябва да провежда реални, а не формални тренировки за пожар, медицинска спешност, загуба на газоснабдяване, прекъсване на електрозахранването и необходимост от евакуация. Всеки участник трябва да знае конкретната си роля. Общата инструкция „следва се аварийният план“ няма практическа стойност, ако персоналът не знае кой прекратява кислорода, кой управлява налягането, кой се грижи за пациента и кой уведомява външните служби.

При новите и неутвърдени приложения клиничният подход трябва да бъде по-строг, а не по-свободен. Механистичната правдоподобност и наличието на малко положително проучване не са достатъчни за представяне на терапията като доказано лечение. Пациентът трябва ясно да бъде информиран, когато приложението е експериментално, когато оптималната доза не е установена и когато е възможно да не настъпи клинично значима полза.

Това има особено значение при Long COVID, хронични неврологични симптоми, фибромиалгия, когнитивно стареене, спортно възстановяване и общи wellness програми. При тези направления публикациите от 2025–2026 г. показват научен интерес и отделни положителни сигнали, но не предоставят еднакво убедителни доказателства за рутинно приложение. Лечението не трябва да бъде представяно като универсална регенеративна терапия, нито молекулярни понятия като невропластичност, теломери или мобилизация на стволови клетки да се използват като заместител на доказан клиничен резултат.

При експериментално приложение е желателно пациентите да бъдат включвани в клинично изпитване или поне в проспективен регистър с предварително определени критерии и проследяване. Провеждането на курс без изходна оценка, без обективни крайни показатели и без документиране на липсата на отговор не допринася нито за пациента, нито за развитието на областта.

Особено важно е да се избягва терапевтична инерция. След започване на дълъг курс може да възникне психологическа и организационна склонност той да бъде завършен независимо от резултата. Ако пациентът не показва очаквания отговор и са изключени коригируеми причини, продължаването само защото остават предварително закупени или планирани процедури не е медицински обосновано.

Същевременно липсата на пълен клиничен ефект не винаги означава абсолютна неуспешност. При хронично прогресиращо заболяване стабилизирането, намаляването на болката, ограничаването на инфекцията или подготовката на тъканта за операция могат да бъдат реалистични цели. Те трябва обаче да бъдат определени предварително, а не формулирани след края на курса, за да бъде обяснен незадоволителен резултат.

Мултидисциплинарният подход е най-важният организационен извод от разглеждания период. Хипербарният лекар не трябва да замества съдовия хирург, инфекциониста, онколога, невролога, специалиста по рани или рехабилитатора. Неговата роля е да оцени дали съществува кислородчувствителен патологичен компонент, да определи подходящата експозиция, да управлява риска и да интегрира терапията в общия лечебен план.

Също толкова важно е останалите специалисти да не разглеждат хипербарната оксигенация като изолирана техническа услуга, за която е достатъчно да бъде издадено направление. Необходим е обмен на информация за текущите медикаменти, хирургичните планове, онкологичния статус, микробиологията, съдовата проходимост и целта на лечението. Без това терапията лесно се превръща в паралелна дейност, която не е свързана с останалата клинична стратегия.

За ежедневната работа е необходимо ясно разграничаване между три категории. Първата включва утвърдените показания, при които съществуват достатъчно клинични данни и международно приети протоколи. Втората включва състояния с нарастващи, но все още непълни доказателства, при които лечението може да бъде обсъждано в специализиран център след индивидуална оценка. Третата включва експерименталните и комерсиално разширени приложения, при които терапията трябва преимуществено да се провежда в рамките на изследователски протокол.

Границата между тези категории не е постоянна и трябва да се актуализира според качеството на новите данни. Единично положително изпитване не е достатъчно за преминаване към стандартна практика, особено ако не е възпроизведено независимо. Обратно, наличието на противоречиви резултати не означава непременно, че методът трябва окончателно да бъде изоставен, когато проучванията използват различни пациенти, дози и контролни експозиции.

Публикациите от 2025–2026 г. показват, че най-правилният практически подход не е нито безкритично разширяване, нито прекомерно ограничаване на хипербарната оксигенация. Методът има добре установено място при определени състояния и убедителен биологичен потенциал при други. Клиничната задача е този потенциал да бъде използван там, където съществува реална вероятност за функционална полза, без пациентът да бъде подлаган на продължителна, скъпа и технически сложна интервенция само въз основа на теоретична възможност.

Към средата на 2026 г. практическото решение трябва да се основава на няколко последователни въпроса. Съществува ли ясно определена клинична индикация? Налице ли е обратим патологичен механизъм, който кислородната експозиция може да повлияе? Проведено ли е необходимото основно лечение? Избран ли е протокол, съобразен с конкретната цел? Определени ли са предварително критериите за ефект и прекратяване? Може ли лечението да бъде проведено в технически и организационно безопасна среда?

Когато отговорът на тези въпроси е положителен, хипербарната оксигенация може да бъде ценна част от комплексното лечение. Когато липсва ясна цел, адекватен контрол на основното заболяване или възможност за обективна оценка, натрупването на повече процедури не компенсира слабостта на клиничното решение.

Най-важният практически извод от обзора е, че терапията трябва да бъде управлявана като прецизно дозирана медицинска интервенция, а не като общо кислородно въздействие. Тя започва с правилния подбор, продължава с точно проведена и документирана експозиция и завършва с обективна оценка на клиничния резултат. Ефективността, безопасността и научната коректност зависят не само от камерата и налягането, а от качеството на цялото клинично решение.

19. БЕЛЕЖКА НА АВТОРИТЕ

Настоящият обзор обобщава публикуваните през последните две години научни данни в областта на хипербарната кислородна терапия. Поради динамичното развитие на тази научна област е възможно част от представените теми да бъдат допълнени или прецизирани от бъдещи клинични проучвания. Авторите изразяват надежда, че настоящият труд ще бъде полезен за лекари, изследователи и всички специалисти, работещи в областта на хипербарната медицина, като допринесе за по-доброто разбиране и основаното на доказателства приложение на метода.

20. БИБЛИОГРАФИЯ

1. Huang E, editor. UHMS Hyperbaric Medicine Indications Manual. 15th ed. North Palm Beach (FL): Best Publishing Company; 2024.

2. Mathieu D, editor. Handbook on Hyperbaric Medicine. Dordrecht: Springer; 2006.

3. Kindwall EP, Whelan HT, editors. Hyperbaric Medicine Practice. 5th ed. North Palm Beach (FL): Best Publishing Company; 2023.

4. Jain KK. Textbook of Hyperbaric Medicine. 6th ed. Cham: Springer; 2017.

5. Jain KK. Handbook of Hyperbaric Oxygen Therapy. Cham: Springer; 2016.

6. Weaver LK, editor. Physiology and Medicine of Hyperbaric Oxygen Therapy. Philadelphia: Elsevier; 2008.

7. Undersea and Hyperbaric Medical Society. Hyperbaric Oxygen Therapy Indications. 15th ed. North Palm Beach (FL): UHMS; 2024.

8. European Committee for Hyperbaric Medicine. ECHM Recommendations and Guidelines. Marseille: ECHM; 2024.

9. National Fire Protection Association. NFPA 99: Health Care Facilities Code. Quincy (MA): NFPA; 2024.

10. European Committee for Standardization. EN 14931: Pressure vessels for human occupancy (PVHO) – Multi-place pressure chamber systems. Brussels: CEN.

11. European Committee for Standardization. EN 12021: Respiratory equipment – Compressed gases for breathing apparatus. Brussels: CEN.

12. Thom SR. Hyperbaric oxygen: its mechanisms and efficacy. Plast Reconstr Surg. 2011;127(Suppl 1):131S–141S.

13. Thom SR. Oxidative stress is fundamental to hyperbaric oxygen therapy. J Appl Physiol. 2009;106:988–995.

14. Camporesi EM, Bosco G. Mechanisms of action of hyperbaric oxygen therapy. Undersea Hyperb Med. 2014;41:247–252.

15. Camporesi EM. Side effects of hyperbaric oxygen therapy. Undersea Hyperb Med. 2014;41:253–257.

16. Hadanny A, Efrati S. The hyperoxic–hypoxic paradox. Biomolecules. 2020;10(6):958.

17. Hadanny A, Efrati S. Hyperbaric oxygen therapy as a treatment modality for neurological disorders. Brain Sci. 2022;12:1134.

18. Efrati S, Ben-Jacob E. Reflections on the neurotherapeutic effects of hyperbaric oxygen. Expert Rev Neurother. 2014;14:233–236.

19. Bennett MH, Weibel S, Wasiak J, Schnabel A, French C, Kranke P. Hyperbaric oxygen therapy for delayed radiation injury. Cochrane Database Syst Rev.

20. Bennett MH, Lehm JP, Mitchell SJ, Wasiak J. Hyperbaric oxygen therapy for acute coronary syndrome. Cochrane Database Syst Rev.

21. Bennett MH, French C, Schnabel A, Wasiak J, Kranke P. Hyperbaric oxygen therapy for acute ischemic stroke. Cochrane Database Syst Rev.

22. Bennett MH, Kranke P, Schnabel A, Debus SE. Hyperbaric oxygen therapy for chronic wounds. Cochrane Database Syst Rev.

23. Weaver LK. Carbon monoxide poisoning. N Engl J Med. 2009;360:1217–1225.

24. Moon RE. Hyperbaric oxygen therapy indications and evidence. Undersea Hyperb Med. 2019;46:431–446.

25. Millar IL, Bennett MH, Scherman P, et al. Hyperbaric oxygen for lower limb trauma (HOLLT): an international multicentre randomized clinical trial. Diving Hyperb Med. 2022;52(3):164–174.

26. Weaver LK, Churchill S. Pulmonary edema associated with carbon monoxide poisoning. Chest. 2001;119(5):1407–1414.

27. Moon RE. Hyperbaric treatment of decompression illness. Undersea Hyperb Med. 2014;41(2):151–157.

28. Vann RD, Butler FK Jr, Mitchell SJ, Moon RE. Decompression illness. Lancet. 2011;377(9760):153–164.

29. Mitchell SJ, Bennett MH, Bryson P, et al. Consensus guidelines for the diagnosis and treatment of decompression illness. Diving Hyperb Med. 2018;48(2):106–152.

30. Francis TJR, Mitchell SJ. Pathophysiology of decompression sickness. In: Brubakk AO, Neuman TS, editors. Bennett and Elliott's Physiology and Medicine of Diving. 5th ed. London: Saunders; 2003.

31. Blanc P, Boussuges A, Henriette K, Sainty JM. Iatrogenic cerebral air embolism: importance of early hyperbaric oxygenation. Intensive Care Med. 2002;28(5):559–563.

32. Muth CM, Shank ES. Gas embolism. N Engl J Med. 2000;342(7):476–482.

33. Moon RE. Gas embolism. Undersea Hyperb Med. 2019;46(3):315–332.

34. Lipsky BA, Berendt AR, Cornia PB, et al. 2012 IDSA clinical practice guideline for diabetic foot infections. Clin Infect Dis. 2012;54:e132–e173.

35. Löndahl M, Katzman P, Nilsson A, Hammarlund C. Hyperbaric oxygen therapy facilitates healing of chronic diabetic foot ulcers. Diabetes Care. 2010;33(5):998–1003.

36. Fedorko L, Bowen JM, Jones W, et al. Hyperbaric oxygen therapy does not reduce indications for amputation in diabetic foot ulcers. Diabetes Care. 2016;39:392–399.

37. Game FL, Hinchliffe RJ, Apelqvist J, et al. Effectiveness of interventions to enhance healing of chronic ulcers of the foot in diabetes. Diabetes Metab Res Rev. 2016;32(Suppl 1):154–168.

38. Mathieu D. Hyperbaric oxygen therapy in the management of radionecrosis. Cancer Radiother. 2006;10:458–461.

39. Feldmeier JJ. Hyperbaric oxygen therapy and delayed radiation injuries. Undersea Hyperb Med. 2004;31:133–145.

40. Teguh DN, Bol Raap R, Struikmans H, et al. Hyperbaric oxygen therapy for late radiation-induced tissue toxicity. Radiother Oncol. 2009;92:387–392.

41. Bennett MH, Feldmeier J, Hampson N, et al. Hyperbaric oxygen therapy for late radiation tissue injury. Cochrane Database Syst Rev. 2016;(4):CD005005.

42. Marx RE. Osteoradionecrosis: a new concept of its pathophysiology. J Oral Maxillofac Surg. 1983;41:283–288.

43. Marx RE. Radiation injury to tissue. In: A New Concept in the Treatment of Osteoradionecrosis. J Oral Maxillofac Surg. 1983;41:351–357.

44. Bennett MH, Kertesz T, Perleth M, et al. Hyperbaric oxygen for idiopathic sudden sensorineural hearing loss. Cochrane Database Syst Rev. 2012;(10):CD004739.

45. Rhee TM, Hwang D, Lee JS, et al. Addition of hyperbaric oxygen therapy in idiopathic sudden sensorineural hearing loss. JAMA Otolaryngol Head Neck Surg. 2018;144(12):1153–1161.

46. Harch PG. Hyperbaric oxygen in global brain injury. Med Gas Res. 2015;5:9.

47. Boussi-Gross R, Golan H, Volkov O, et al. Hyperbaric oxygen therapy can improve post-concussion syndrome years after mild traumatic brain injury. PLoS One. 2013;8:e79995.

48. Efrati S, Fishlev G, Bechor Y, et al. Hyperbaric oxygen induces late neuroplasticity in post-stroke patients. PLoS One. 2013;8:e53716.

49. Hadanny A, Catalogna M, Rammaert B, et al. Hyperbaric oxygen therapy and persistent post-concussion syndrome. Neural Regen Res. 2022;17:2012–2019.

50. Harch PG. Hyperbaric oxygen therapy in chronic neurological disease. Med Gas Res. 2020;10(4):179–181.

51. Hadanny A, Efrati S. Hyperbaric oxygen therapy for post-COVID-19 condition: rationale and clinical perspectives. Front Neurol. 2022;13:815056.

52. Zilberman-Itskovich S, Catalogna M, Sasson E, et al. Hyperbaric oxygen therapy improves neurocognitive function in post-COVID syndrome. Sci Rep. 2022;12:11252.

53. Robbins T, Gonevski M, Clark C, et al. Hyperbaric oxygen therapy for the treatment of long COVID: a systematic review. J Clin Med. 2024;13.

54. Chou YC, Chen YH, Lin HC, et al. Effects of hyperbaric oxygen therapy on long COVID: a systematic review. Healthcare (Basel). 2024;12.

55. Hadanny A, Efrati S. Hyperbaric oxygen effectively addresses the pathophysiology of long COVID: clinical review. Front Med. 2024.

56. Cenci M, Bacci S, Raffaelli G, et al. Hyperbaric oxygen therapy on long COVID symptoms: a breath of fresh air. Healthcare (Basel). 2025.

57. Zamora FV, Santos ACF, Starling CE, et al. Hyperbaric oxygen treatment for Long-COVID syndrome: a systematic review of current evidence on cognitive decline. Undersea Hyperb Med. 2025;52(3):327–335.

58. Tu P, Halili X, Zhang S, Yang J, Xiao Y. The effectiveness of hyperbaric oxygen therapy in children and adolescents with autism spectrum disorders: a systematic review and meta-analysis. Prog Neuropsychopharmacol Biol Psychiatry. 2025;137:111257.

59. Rossignol DA, Rossignol LW. Hyperbaric oxygen therapy may improve symptoms in autistic children. Med Hypotheses. 2006;67:216–228.

60. Rossignol DA, Rossignol LW, James SJ, et al. Hyperbaric treatment for children with autism: a multicenter randomized double-blind controlled trial. BMC Pediatr. 2009;9:21.

61. Granpeesheh D, Tarbox J, Dixon DR, et al. Randomized trial of hyperbaric oxygen therapy for children with autism. Res Autism Spectr Disord. 2010;4:268–275.

62. Xiong T, Wang Z, Halili X, et al. Hyperbaric oxygen therapy in autism spectrum disorder: evidence synthesis and future directions. Prog Neuropsychopharmacol Biol Psychiatry. 2025.

63. Harch PG. Hyperbaric oxygen therapy in Alzheimer's disease and other dementias. Med Gas Res. 2020;10:181–184.

64. Harch PG. Hyperbaric oxygen therapy and neuroplasticity. Med Gas Res. 2021;11:84–90.

65. Efrati S, Hadanny A. Hyperbaric oxygen and the aging brain. Aging (Albany NY). 2020;12:843–844.

66. Hadanny A, Efrati S. The regenerative effects of hyperbaric oxygen therapy on aging. Gerontology. 2020;66:123–127.

67. Thom SR. Hyperbaric oxygen and stem cell mobilization. Undersea Hyperb Med. 2006;33:363–367.

68. Milovanova TN, Bhopale VM, Sorokina EM, et al. Hyperbaric oxygen stimulates vasculogenic stem cell growth. Am J Physiol Heart Circ Physiol. 2009;297:H1379–H1386.

69. Godman CA, Chheda KP, Hightower LE, et al. Hyperbaric oxygen induces cytoprotective proteins and antioxidant enzymes. Cell Stress Chaperones. 2010;15:431–442.

70. Thom SR, Bhopale VM, Mancini DJ, Milovanova TN. Actin S-nitrosylation and endothelial progenitor cell mobilization by hyperbaric oxygen. Am J Physiol Heart Circ Physiol. 2008;295:H392–H404.

71. Thom SR. Oxidative signaling and hyperbaric oxygen therapy. Undersea Hyperb Med. 2011;38:233–245.

72. Camporesi EM, Bosco G. Molecular mechanisms of hyperbaric oxygen therapy. Undersea Hyperb Med. 2014;41:247–252.

73. Hadanny A, Efrati S. Hyperoxic-hypoxic paradox and mitochondrial regeneration. Biomolecules. 2020;10:958.

74. Efrati S, Hadanny A. Hyperbaric oxygen therapy as a regenerative medicine strategy. Front Neurol. 2020;11:580631.

75. Hadanny A, Efrati S. Mechanisms of hyperbaric oxygen therapy in neurological diseases. Neural Regen Res. 2022;17:1901–1903.

76. Feldmeier JJ, editor. Hyperbaric Oxygen 2003: Indications and Results – The Hyperbaric Oxygen Therapy Committee Report. Kensington (MD): Undersea and Hyperbaric Medical Society; 2003.

77. Gesell LB, editor. Hyperbaric Oxygen Therapy Indications. 13th ed. North Palm Beach (FL): Best Publishing Company; 2014.

78. Hampson NB, editor. Hyperbaric Oxygen Therapy: 1999 Committee Report. Kensington (MD): UHMS; 1999.

79. Marx RE. A protocol for the prevention of osteoradionecrosis following tooth extraction in irradiated patients. J Oral Maxillofac Surg. 1985;43(4):283–288.

80. Annane D, Depondt J, Aubert P, et al. Hyperbaric oxygen therapy for radionecrosis of the jaw: a randomized, placebo-controlled trial. J Clin Oncol. 2004;22(24):4893–4900.

81. Clarke RE, Tenorio LMC, Hussey JR, et al. Hyperbaric oxygen treatment of chronic refractory radiation proctitis: a randomized and controlled double-blind crossover trial. Int J Radiat Oncol Biol Phys. 2008;72(1):134–143.

82. Oscarsson N, Müller B, Rosén A, et al. Radiation-induced cystitis treated with hyperbaric oxygen therapy: long-term follow-up. BJU Int. 2019;124:615–622.

83. Glover M, Smerdon GR, Andreyev HJN, et al. Hyperbaric oxygen therapy in the treatment of chronic radiation-induced tissue injuries. Radiother Oncol. 2016;120(3):435–440.

84. El Hadji S, Teguh DN, Ridderikhof ML. Hyperbaric oxygen therapy for late radiation tissue toxicity injury after head and neck cancer: a systematic review. Radiat Oncol. 2025;20:149.

85. Demir KC, Avci AU, Kangal MK, et al. Hyperbaric oxygen therapy for managing cancer treatment complications: a safety evaluation. Medicina (Kaunas). 2025;61(3):385.

86. Dejonckheere CS, Käsmann L, Schmeel LC, et al. Hyperbaric oxygen therapy for chronic radiotherapy-related adverse effects: a clinically focused review. CA Cancer J Clin. 2025.

87. Bennett MH, Weibel S, Wasiak J, et al. Hyperbaric oxygen therapy for the treatment of the late effects of radiotherapy. Cochrane Database Syst Rev. 2023.

88. Hampson NB. Complications of hyperbaric oxygen treatment. Undersea Hyperb Med. 1999;26(1):15–21.

89. Clark JM. Oxygen toxicity. In: Bennett PB, Elliott DH, editors. The Physiology and Medicine of Diving. 5th ed. London: Saunders; 2003.

90. Bitterman N. CNS oxygen toxicity. Undersea Hyperb Med. 2004;31(1):63–72.

91. Bitterman N. Pulmonary oxygen toxicity. Undersea Hyperb Med. 2009;36(4):235–247.

92. Hampson NB. Contraindications to hyperbaric oxygen therapy. Undersea Hyperb Med. 2019;46(5):585–590.

93. Weaver LK. Hyperbaric oxygen therapy safety and complications. Respir Care Clin N Am. 2005;11(2):219–234.

94. Feldmeier JJ. Hyperbaric oxygen therapy and cancer: a review of the literature. Undersea Hyperb Med. 2003;30(1):1–18.

95. Daruwalla J, Christophi C. Hyperbaric oxygen therapy for malignancy: a review. World J Surg. 2006;30(12):2112–2131.

96. Moen I, Stuhr LEB. Hyperbaric oxygen therapy and cancer—a review. Target Oncol. 2012;7(4):233–242.

97. Heyboer M III, Sharma D, Santiago W, McCulloch N. Hyperbaric oxygen therapy: side effects defined and quantified. Adv Wound Care (New Rochelle). 2017;6(6):210–224.

98. Kirby JP. Hyperbaric oxygen therapy and compromised grafts and flaps. Clin Plast Surg. 2012;39(4):429–435.

99. Eskes AM, Ubbink DT, Lubbers MJ, et al. Hyperbaric oxygen therapy: solution for difficult wound healing? World J Surg. 2011;35(3):535–542.

100. Undersea and Hyperbaric Medical Society. UHMS Clinical Practice Guidelines and Position Statements. North Palm Beach (FL): UHMS; 2024.

101.