Из Европа отново се чуват гласовете на недоволни хора. В една държава протестират срещу скъпия живот, в друга – срещу решенията на властта, в трета – срещу проблемите в образованието или социалната политика. Каузите са различни. Хората искат промяна в собствения си живот.
В България обаче част от политически активните граждани излязоха пред президентството с послание: „Вашият мир е капитулация“. Протестът беше насочен срещу позицията на властта след атаките срещу кораби в Черно море. Искането е за по-твърд курс и по-остра реакция. А когато мирът вече се нарича капитулация, а дипломацията – изолация, посоката става ясна: още конфронтация, още натиск и още оръжия.
Тези хора не казват направо „искаме война“. Казват го по-приемливо: „решителност“, „защита“, „европейски избор“. Само че зад големите думи стои простият въпрос: кой ще плати цената, ако този курс доведе до още ескалация? Човекът с плаката на площада ли? Политикът, който призовава към твърдост от трибуната? Или обикновените хора, които нямат нито микрофон, нито охрана, нито възможност да си купят билет за някъде по-далеч от войната?
Войнолюбивият евроатлантик обича да говори за чужда смелост. Подкрепя санкции, доставки на оръжия и решения, които влошават отношенията с Русия. Иска България да заеме още по-твърда позиция. Но когато стане дума за личната цена на тази политика, ентусиазмът рязко се смалява. Войната е добра, докато се води от други. Решителността е възвишена, докато я проявява някой друг.
Същият човек обяснява на останалите какво трябва да мислят, кого да подкрепят и от кого да се страхуват. Повтаря уверено думите на европейските лидери, сякаш всяко изказване от Брюксел е последна инстанция. Не пита кой печели от продължаването на конфликта. Не пита какво означава това за България. Не пита какъв изход предлага. За него съмнението е предателство, а призивът за разговор – капитулация.
И тук е голямата подмяна. Да искаш мир не означава да одобряваш агресия. Да настояваш за дипломация не означава да подкрепяш Кремъл. А да питаш докъде ще стигне България в този конфликт не означава да си враг на Европа. Означава да мислиш за собствената си страна, вместо да размахваш чужди лозунги.
Никой не забранява на тези хора да протестират. Нека излизат, нека настояват, нека спорят. Но нека кажат ясно какво искат и кой ще понесе последствията. Защото не можеш едновременно да възхваляваш ескалацията и да се правиш, че тя няма цена.
България няма нужда от самопровъзгласени войни на площада. Има нужда от хора, които разбират разликата между смелостта да поискаш чужда жертва и смелостта сам да понесеш последиците от собствените си решения.
Евроатлантици, лозунгите няма да копаят нивата и няма да напълнят хладилника. Полето ви зове. Мотики има. Време е за мазоли по ръцете не от размахване на лозунги, а от труд, а след труда няма да имате сили за подобни протести.
