Младите не бива да ни подражават само по даването на газ, добрият пилот трябва да умее да катастрофира
Автомобилният състезател Стоян Апостолов е сред малкото живи легенди на бургаския спорт. 2015 е юбилейна в неговата спортна кариера, но най-радостното е, че все още не смята да се отказва. Апостолов е единственият българин, майстор на спорта (1977), който се е надпреварвал с редица поколения състезатели. 15 години е в националния отбор, участвал е в т.нар. шампионат на соц страните - „Мир и дружба”. В Западните държави е ходил по покана на конкретни клубове, което по това време, е привилегия само за най-добрите. Карал в Гърция, Белгия, Германия. През 1995 е закрит националния отбор по автомобилизъм и участва в чужбина, но само на местата, където е изградил приятелства. Концентрира се в родните ралита и тук е карал на три вида състезания – рали затворен маршрут, пистов шампионат и рали крос. На последното е шампион в 10 последователни години. Със съпругата си Елена Апостолова са печелили десетки стартове, състезавали са се и в чужбина. Елена ще запомним като първата дама на автомобилния спорт у нас. Дъщерите им Павлина и Гергана също са израснали зад волана и по ралитата. В родния си Бургас Апостолов има хиляди фенове и десетки подражатели, които редовно го търсят за съвет, включително и начинаещи шофьори. За спомените през годините, разликата в поколенията и войната по пътищата ще прочетете в следващите редове.
Г-н Апостолов, колко години продължава вече спортната ви кариера?
Живот и здраве тази година ще станат 45 години. Започнах през 1970 с големи амбиции, бях 21-22-годишен. Карах „Трабант” и на първия си старт се учудих защо не се класирах. Малко след това проумях, че за да се класирам, първо трябва да се науча как да бъда състезател. Съветвам младите да посещават такива спортни прояви и да черпят от опита на доказаните състезатели, а не да им копират само по даването на газ, трябва да видят как успяваш да овладееш автомобила, да го подготвяш преди завоя и т.н. Аз това го правех като посещавах състезанията на големите пилоти като Йордан Топлодолски и Илия Чубриков. Наскоро Чубриков навърши 80 години и му бях специален гост. Когато той печелеше състезания аз бях студент и от него много съм научил. Копирах го. Не можеш да се родиш майстор, трябва да минеш през всички стъпки, занаятът не се предава, а се научава. На юбилея му благодарих, макар че не подозираше, че е мой учител. Успял съм да взема възможно най-доброто от него и да го пресъздам с мои възможности и средства. Успехите ми малко закъсняха, започнаха през 1973-4 година, но тогава направо гръмнаха, така да се каже. Може би защото не всеки постъпваше така. Болшинството от състезатели бяха монтьори, механици и шофьори, те не знаеха как да се развиват. Аз покрай големите състезатели започнах точно това. Затова винаги бях в тройката.
Кои са миговете, които никога няма да забравите?
Имам много, страшно много и важни спомени, които са свързани най-вече със съпругата ми Елена, Бог да я прости, защото двамата заедно имаме поне 20 години участия в състезания. След това тя стана пилот и караше в Европа. Няма да забравя първото рали, в което участвахме заедно. Тя ми беше навигатор. Тогава Илия Чубриков и Киро Киров (днес по-познат като бизнесмен б.а.) бяха екип и фаворити навсякъде. На един от завоите в Балкана, край Етрополе и Златица, се завъртяхме. Тогава още не бяхме подготвени, нямахме хубави гуми, не знаехме и накъде да продължим, защото имаше три пътя. Беше нощно време, така карахме тогава, а маршрутът около 1300 км. Нямахме механици по това време, бяхме тръгнали с четири гуми и 2 туби бензин в багажника, защото нямаше и бензиностанции. Жена ми тогава ме погледна и ми каза: „Тяна, за какво се състезаваме, имаме си кола, имаме си детенце, работа, за какво ние да сме тук?” Аз се ядосах и казах, който се страхува да слезе от колата. От тогава тя остана винаги до мен! Този момент няма да го забравя. Тръгнахме и завършихме маршрута. Тогава се състезаваха имена като Чубриков, Янчо Таков, те бяха напреднали.
[caption id="attachment_93812" align="alignnone" width="800"]
Първият "Трабант" на Стоян и Елена през 70-те[/caption]
Друг случай - счупи ни се счупи предният ресьор на „Трабната” и ни паднаха колелата. Минаха всички коли, полицията и накрая Бърза помощ, евентуално ако има някой катастрофирал да помагат. Мина една линейка - „Волга”, бяхме задрямали, защото пак беше нощем и ни питаха имаме ли нужда от нещо. Елена се събуди и каза: „Да, преден ресьор за колата”. Докторът й отговори: „Ама ние събираме само счупени ръце и крака” (Смее се).
После вече успехите не закъсняха, започнах да сменям колите, купих си „Лада” и с нея имах доста победи за три години. С нея станах майстор на спорта.
Многократно сте заявявали, че сте прочел много книги за автомобилните спортове, те на какво ви научиха?
Да, не спирах да се развивам и изчетох много книги за това по какъв начин можеш да бъдеш автомобилен състезател. Книги, създадени от различни пилоти като големия Субислав Засада. Няма да забравя един негов израз - Добрият пилот, трябва да се научи добре да катастрофира. Не всеки може да разбере това негово твърдение, защото когато настъпи моментът за катастрофата, първо пилотът, трябва да го усети, за да може да повлияе така че катастрофата да бъде под негова диктовка, а не да се случи друго. Тази мисъл и до ден днешен не ме напуска. Много „пилоти”, когато катастрофират и след това ги питат какво се е случило, те отговарят, че не знаят - колата изхвърчала. Това е невъзможно истински състезател да го каже. Той е длъжен докато се движи автомобилът да му оказва влияние върху неговата посока и положение. В никакъв случай не трябва да оставя колата без контрол, пази Боже, да не влезе в публика или където и да е. Така че добрият пилот, трябва да умее добре да катастрофира. Аз съм опитвал няколко пъти, т.е. когато вече изтърва автомобила, вместо да се мъча да го задържам на пътя, решавам да изхвърча от него, само и само автомобилът да е под мой контрол, а не аз под негов. Така съм падал в язовири, в дерета, в реки. Веднъж със съпругата ми скочихме в една река, която беше 15 метра под пътя, защото беше минал планински дъжд и бе намокрил едва 3-4 завоя. Както си карахме на сухо изведнъж попаднахме на мокрите участъци. Веднага ми изкочи мисълта на Засада, завих вдясно и скочихме в реката с предницата. Паднахме във водата и колата започна да потъва, но не бе дълбока, около половин метър. Въпросът е, че не се търкаляхме 15 метра надолу, а просто скочихме.
За колко време се случва всичкото това нещо, защото на теория е дълго, но реално става за секунди?
Ами в една друга книжка, например, бях чел 5 секунди, описани в три страници. Един пилот споделя 5-те си секунди преди старта – стартьорът му каза „пет”, и той започва да обяснява как подбрадникът върху каската му го притискал, коланът също, така стига до третата секунда и т.н. Всичкото това го обяснява в три страници. Така че една секунда понякога е цяла вечност. Например веднъж на един мокър завой, тогава дори водех на „Рали Вида”, попаднахме в локва и „Шкодата” (тогава се състезава с „Шкода 130” б.а.) се завъртя, започна да се плъзга, обаче превъртя завоя и изхвтрчахме от пътя със задницата. Оказа се стръмен склон, около 45 градуса, нямаше дървета. Погледнах нагоре и видях небето, защото падахме със задницата на колата и то със скорост около 70 км/ч. Единствената ми реакция бе да натисна главата на Елена надолу, защото ако паднем на таван, макар че сме с каски, да я предпазя. Слизали сме не повече от 2-3 секунди, но ми се стори цяла вечност и се молех колата да спре. Но в рамките на една секунда можеш да вземеш много решения.
[caption id="attachment_93813" align="alignnone" width="800"]
На "Писта Бургас 2014" Апостолов отсрами бургазлии Снимка Тодор Ставрев[/caption]
Много спортове имат общи неща помежду си, автомобилният с кой си прилича?
Има общо и то не с един. Нещата, които споменах приближават ралитата към шахмата, например. Звучи абсурдно, но имат нещо общо – бързото мислене. Който е играл шах, само в рамките на 15 секунди, мисли около 50 хода напред. Трябва да се мислят бързо и точно. Когато пък влезете в завой, имате не повече от 2-3 секунди да помислите как ще излезете от него. За да си добър пилот, трябва й да си добър тенисист. Ние играехме тенис на маса, за да имаме обща култура и да развием периферното си зрение. Много помага и карането на ски, защото когато караш бързо, особено при рали, почти 80% от завоите се преодоляват с плъзгане. В такива случаи контролираш автомобила с газта, не с волана. В Бургас нямаме сняг, затова задължително ходехме да караме ски в планините. Бях около 15 години в националния отбор и ходехме на Боровец през зимата, а през лятото - в Албена. Тогава имахме сериозна програма, мобилизирахме всички дисциплини и действително националният ни отбор се представяше добре в Европа. Спортистите не пушехме, аз лично отказах цигарите не защото ми ги забраниха, а защото установих, че когато не пуша съм по-продуктивен и издържам повече, особено на дългите ралита, които са по 2-3 дни. С цигарите и умората настъпва по-рано, реакциите са забавени, и е абсурд да се говори за някакви резултати. Така през 1982 отказах цигарите 100% и алкохола 90%, все пак логично е българинът като се прибере от работа да си пийне, но в никакъв случай не бива да си позволява да се напива. Така че спортът възпитава за много неща.
Споменахте, че сте се учил от Илия Чубриков, но чувствате ли сега някой от по-младите състезатели да се учи от вас?
За съжаление не и това е много жалко, защото времената са други. Всеки, който иска да стане състезател си мисли, че от него няма по-добър. Дъщеря ми Гергана Апостолова се отказа от автомобилния спорт, тя беше година и половина в Германия, и когато се върна федерацията бе направила Купа Шкода за млади пилоти. Към нея имаше лошо отношение, макар че беше възпитана с дух на европейски пилот, с уважение и начин на провеждане на тренировки и т.н. Тук, имаше хаос в българския шампионат. Дойде и ми каза: „Абе татко, тук никой не уважава колегата си, всеки си мисли, че е над другия”. Абсолютно никакво отношение. Дори съм чувал в публиката възгласи, когато съм ходил на пистови състезания, не ми ли е омръзнало все да съм пръв. Вместо да оценят това, че все още се състезавам. Разбира се, има и добри моменти, които ме ласкаят. Пиехме кафе докато чакахме класирането на едно друго състезание и дойдоха две момиченца, видяха ме, че съм с гащеризона и искаха автограф. Запитах ги дали все пак знаят от кого взимат автограф, отговориха положително. Тогава попитах едното момиче как се казва, и след името й написах с любов и уважение. Тогава видя и започна да вика: „Той ме обича!” (смее се). В такива моменти се чувствам добре, защото това са моменти в нормалния живот и ежедневието не можеш да ги изпиташ. Така или иначе положителните моменти са стимул на човек да се развива. Свикнал съм негативните да ги подминавам и да не оставят отпечатък у мен.
[caption id="attachment_93814" align="alignnone" width="800"]
Пътят до офиса му в сервиза е осеян с отличия[/caption]
Те не биха ви отказали?
Не, макар че по времето на Чубриков имаше много голямо уважение и всички млади пилоти говореха на Вие с него, винаги проявяваха учтивост, докато сега е трагично – обръщат се а „абе”, „бе” и пр. Дори да искаш да помогнеш такова отношение не ти разрешава да го направиш. Въпреки това няма случай, аз да съм отказал на някой ако ме е помолил за нещо, каквото и да е, на който и да е. Стига да съм имал възможност. Идвали са млади момчета в сервиза, искали са ми гуми, защото нямат пари да си купят, например. Давал съм им, макар че съм се убедил, че ако ги дадеш срещу например 10% от цената им, тогава ще те уважават повече, отколкото ако им ги дадеш без пари. Чувал съм думи по свои адрес, че съм побеждавал, защото имам пари, и че те ако имали щели да бъдат еди къде си. Нищо не идва даром. Сега, когато започва спортната година, и ме питат в какви дисциплини ще участвам през 2015, казвам че не знам, защото не съм си направил още сметка на бюджета да видя колко мога да отделя, за да участвам. Преди това трябва да си платя на работниците, да си оправя всички задължения на фирмата и тогава ще видя колко средства ще ми останат за 5,6 или 10 състезания. Така че нищо не идва даром, всичко трябва да си го заслужиш и да го отработиш. Ако това го разберат младите хора ще се научат на хубава дисциплина и в работата, и в спорта. А когато един човек е дисциплиниран, той го проявява и на пътя. Пътувам от Ветрен всеки ден и за съжаление виждам много лоша дисциплина, постоянно се чуват клаксони, псувни, мръсна газ и т.н. Пълно е с агресия. За мен е закон да спазвам ограниченията и понякога ме обиждат защото карам с 50-60 км/ч. Случвало се е да ми казват „кой ти е дал книжка”… Но аз съм с положителни емоции на пътя, не са ме обидили.
Преди години съпругата ви бе споделила, че на състезания се чувства по-безопасно, отколкото на пътя с личния автомобил…
Има истина в тези думи. Когато си на състезания си позволяваш да караш толкова доколкото си подготвил автомобила си – гуми, ресьори, запознат си с трасето и т.н. И караш на границата на безопасността, може да караш със 150 и 200 км/ч на завой, но за теб тези километри са безопасни, защото колата ти е сигурна, амортисьорите са добри, трасето е добро… Докато изненадата на пътя не я очакваш, млади и неопитни шофьори карат мощни автомобили с по 200-300, дори 500 к.с. Дори се учудвам, защото виждам шофиране в града с по 120-130 км/ч. Ето това е по-опасното, което Елена е имала предвид, защото не знаеш кой откъде ще те изненада.
[caption id="attachment_93815" align="alignnone" width="800"]
Копкита на "Хондата"[/caption]
Лош ли е манталитетът на българския шофьор?
В болшинството не. За щастие все повече млади хора, може би под въздействието на родителите си, се обръщат към мен за съвет. Аз дълги години четях лекции по безопасността в КАТ на току-що взели книжка водачи и това беше много добра инициатива, не знам защо я прекратиха. Ходех два пъти в месеца и успоредно с техните инструктори, в продължение на час, споделях ценни съвети от моята спортна кариера.
Какъв съвет ще дадете сега?
Първо когато седнеш зад волана, трябва да осъзнаваш отговорността, която носиш, както за другите участници в движението, така и за пешеходците на тротоара. Това значи че никога, дори за миг не трябва да се разсейваш и да забравиш, че управляваш автомобил. В момента, когато го паркираш можеш да се отпуснеш. Забележиш ли че си уморен, отбий встрани и си почини за 15-20 минути. Аз го правя редовно. Един водач никога не трябва да се надценява. Трябва да си създадеш комфорт в автомобила. Сутрин, особено през зимата, ако не си почистиш огледалата и стъклата, изобщо не трябва да потегляш, защото ти е ограничена видимостта. Това са навици, които задължително трябва да се създават, да си закопчаеш колана, да си регулираш огледалото, седалката, разстоянието до педалите… Това е важно за оросяването, има си начин на седене, така че кръвта да циркулира по вени и аретрии и да не ти изтръпват краката или пръстите, ние сме карали по 10 и 12 часа на рали без прекъсване. А не, да се качиш в движение да търкаш изпотеното стъкло, което вече създава предпоставка да си отвличаш вниманието. На тези лекции аз забелязвах, че когато говори инструкторът, момчетата си поглеждаха часовника, нямаха търпение да свърши лекцията и да си тръгнат. Когато им говорех аз, заставаха на банките ме гледаха с интерес. Моята материя е много по-различна от това да им се каже да карат с 50 км/ч, да намалят на светофара и т.н.. Хубаво е тази инициатива отново да се възобнови от такива като нас, аз лично безкористно бих помагал. Това нещо съм го правил дори в офиса ми.
[caption id="attachment_93816" align="alignnone" width="800"]
"Субаруту" на Колин Макрий е собственост на бургазлията[/caption]
Споменахте пешеходците, защо се получава война между тях и шофьорите?
В случая трябва да разсъждаваме компромисно. Винаги един водач на автомобил може да си позволи да спре, после да потегли, каквото и да е времето. Докато един пешеходец, ако го накараш да спре на улицата, в студа, за да минеш и той да продължи, това е неуважение към човека. По-добре да го пропуснеш да мине, създай му комфорт, той ще ти е благодарен. Трябва да има компромис в тази война, за която говорите. Затова казвам, че винаги, на всяка цена пешеходецът, трябва да има предимство, дори и когато пресича неправилно. Не трябва да го ругаем и да му свирим, той сам ще си вземе поука и ще се засрами, когато забележи че спираме за да мине, дори да няма пешеходна пътека. Това един шофьор ще го разбере след това, когато подмине и види жеста на вдигнатата от благодарност ръка. Това поражда топлината между двете страни и ти оправя настроението за целия ден.
Кога ще спре порочната практика в България за фиктивно минаване на технически преглед, срещу 5-10 лв. например?
Тази практика може да се предотврати само при по-високо ниво на културата при тези, които провеждат прегледите и тези, които управляват превозните средства. Бил съм много години в чужбина, натрупал съм много опит. Там дори един малък сервиз, само от една клетка, може да получи право да минава преглед на автомобила. Но той е заслужил, защото не прави компромис. Собственикът му гледа да си свърши работата, за да е сигурен, че въпросният господин ще управлява автомобила си безпроблемно. Така че, когато всеки си свърши работата, тогава няма да ги има опасните моменти – падна ми колелото, потъна ми педала на спирачката, колата ми зави наляво, незнам как… Просто е нужно по-голямо съзнание и дисциплина. Скоро ми се обади един господин и ме попита дали съм нямал приятел да мине преглед, не му държали спирачките. Казах му: „Да, мога да ти помогна, докарай колата ще ги оправим”! Ама не той искал по „бързия начин”, защото бързал за Сливен. Аз такава услуга не мога да направя, колкото и да ми е приятел, макар че нямам такива приятели. Че нали ще му подпиша смъртна присъда, както и на някои невинен. През 90-те години магазинът ми беше в центъра на града и антирадарите бяха на мода. Струваха по 100 долара. Веднъж влезе едно циганче в магазина и дойде да ми говори на ухо, като бизнесмен. Каза ми, че сакът му бил пълен с радари, за мен специално по 10 лв. Хванах го за яката и го изхвърлих навън. Нали като ги купя, той ще открадне още 100. И то ги крадяха по безобразен начин – чупеха прозорците и ги взимаха.
Така че ако всички не помагаме за бързото минаване на техническия преглед, защото хората бързали, ще помогнем много. И трябва да го правим.
[caption id="attachment_93817" align="alignnone" width="800"]
Нови части за новия сезон[/caption]
Но една птичка пролет не прави…
Аз не мисля, че съм една птичка, мисля че имам много последователи. Особено моето обкръжение, което малко или много аз го възпитавам с моето си мислене. Самият клиент както има доверие на мен, така трябва да вярва и на работниците ми в сервиза. Преди даже имаше период, когато идваха на преглед и в един чувал си опразваха автомобила от страх да не им вземем нещо. Слава Богу, вече не е така. Имах дори един комичен случай от 90-те, когато се върнах от чужбина, там никой не си сваля чистачките. Още първия ден като се прибрах отседнах в един хотел на Витоша, защото заваля сняг. На сутринта ставам и едната ми чистачка я няма. На другата имаше една бележка „Извинявай колега, на мен ми откраднаха и двете”. Ето как започнаха да се възпитават хората, можеше и двете да ми открадне (смее се).
[caption id="attachment_93818" align="alignnone" width="800"]
С формулата, с която никога няма да се раздели[/caption]
С какви други неща се занимавате?
Понякога тренирам при дъщеря ми Гергана в залата, там поддържам физическа подготовка. Някой друг спорт също не му е чужд от време на време. Наскоро участвах в един турнир по тенис на маса. Карам и кросов мотор на едно старо трасе край Меден рудник. Мотокросът ми помага както за рефлексите, така и за физиеската подготовка. При половин час каране цялото тяло вече е тонизирано. Така че моят съвет към всички водачи на превозни средства, независимо дали са състезатели или не, ако предварително са си направили малко гимнастика или малко джогинг на плажа, ще са много по-свежи и по-лесно ще преодолеят разстоянието, което трябва да изминат. Така че е много полезно да се тренират и други видове спортове, успоредно с карането на автомобил.
Автомобилният състезател Стоян Апостолов е сред малкото живи легенди на бургаския спорт. 2015 е юбилейна в неговата спортна кариера, но най-радостното е, че все още не смята да се отказва. Апостолов е единственият българин, майстор на спорта (1977), който се е надпреварвал с редица поколения състезатели. 15 години е в националния отбор, участвал е в т.нар. шампионат на соц страните - „Мир и дружба”. В Западните държави е ходил по покана на конкретни клубове, което по това време, е привилегия само за най-добрите. Карал в Гърция, Белгия, Германия. През 1995 е закрит националния отбор по автомобилизъм и участва в чужбина, но само на местата, където е изградил приятелства. Концентрира се в родните ралита и тук е карал на три вида състезания – рали затворен маршрут, пистов шампионат и рали крос. На последното е шампион в 10 последователни години. Със съпругата си Елена Апостолова са печелили десетки стартове, състезавали са се и в чужбина. Елена ще запомним като първата дама на автомобилния спорт у нас. Дъщерите им Павлина и Гергана също са израснали зад волана и по ралитата. В родния си Бургас Апостолов има хиляди фенове и десетки подражатели, които редовно го търсят за съвет, включително и начинаещи шофьори. За спомените през годините, разликата в поколенията и войната по пътищата ще прочетете в следващите редове.
Г-н Апостолов, колко години продължава вече спортната ви кариера?
Живот и здраве тази година ще станат 45 години. Започнах през 1970 с големи амбиции, бях 21-22-годишен. Карах „Трабант” и на първия си старт се учудих защо не се класирах. Малко след това проумях, че за да се класирам, първо трябва да се науча как да бъда състезател. Съветвам младите да посещават такива спортни прояви и да черпят от опита на доказаните състезатели, а не да им копират само по даването на газ, трябва да видят как успяваш да овладееш автомобила, да го подготвяш преди завоя и т.н. Аз това го правех като посещавах състезанията на големите пилоти като Йордан Топлодолски и Илия Чубриков. Наскоро Чубриков навърши 80 години и му бях специален гост. Когато той печелеше състезания аз бях студент и от него много съм научил. Копирах го. Не можеш да се родиш майстор, трябва да минеш през всички стъпки, занаятът не се предава, а се научава. На юбилея му благодарих, макар че не подозираше, че е мой учител. Успял съм да взема възможно най-доброто от него и да го пресъздам с мои възможности и средства. Успехите ми малко закъсняха, започнаха през 1973-4 година, но тогава направо гръмнаха, така да се каже. Може би защото не всеки постъпваше така. Болшинството от състезатели бяха монтьори, механици и шофьори, те не знаеха как да се развиват. Аз покрай големите състезатели започнах точно това. Затова винаги бях в тройката.
Кои са миговете, които никога няма да забравите?
Имам много, страшно много и важни спомени, които са свързани най-вече със съпругата ми Елена, Бог да я прости, защото двамата заедно имаме поне 20 години участия в състезания. След това тя стана пилот и караше в Европа. Няма да забравя първото рали, в което участвахме заедно. Тя ми беше навигатор. Тогава Илия Чубриков и Киро Киров (днес по-познат като бизнесмен б.а.) бяха екип и фаворити навсякъде. На един от завоите в Балкана, край Етрополе и Златица, се завъртяхме. Тогава още не бяхме подготвени, нямахме хубави гуми, не знаехме и накъде да продължим, защото имаше три пътя. Беше нощно време, така карахме тогава, а маршрутът около 1300 км. Нямахме механици по това време, бяхме тръгнали с четири гуми и 2 туби бензин в багажника, защото нямаше и бензиностанции. Жена ми тогава ме погледна и ми каза: „Тяна, за какво се състезаваме, имаме си кола, имаме си детенце, работа, за какво ние да сме тук?” Аз се ядосах и казах, който се страхува да слезе от колата. От тогава тя остана винаги до мен! Този момент няма да го забравя. Тръгнахме и завършихме маршрута. Тогава се състезаваха имена като Чубриков, Янчо Таков, те бяха напреднали.
[caption id="attachment_93812" align="alignnone" width="800"] Първият "Трабант" на Стоян и Елена през 70-те[/caption]
Друг случай - счупи ни се счупи предният ресьор на „Трабната” и ни паднаха колелата. Минаха всички коли, полицията и накрая Бърза помощ, евентуално ако има някой катастрофирал да помагат. Мина една линейка - „Волга”, бяхме задрямали, защото пак беше нощем и ни питаха имаме ли нужда от нещо. Елена се събуди и каза: „Да, преден ресьор за колата”. Докторът й отговори: „Ама ние събираме само счупени ръце и крака” (Смее се).
После вече успехите не закъсняха, започнах да сменям колите, купих си „Лада” и с нея имах доста победи за три години. С нея станах майстор на спорта.
Многократно сте заявявали, че сте прочел много книги за автомобилните спортове, те на какво ви научиха?
Да, не спирах да се развивам и изчетох много книги за това по какъв начин можеш да бъдеш автомобилен състезател. Книги, създадени от различни пилоти като големия Субислав Засада. Няма да забравя един негов израз - Добрият пилот, трябва да се научи добре да катастрофира. Не всеки може да разбере това негово твърдение, защото когато настъпи моментът за катастрофата, първо пилотът, трябва да го усети, за да може да повлияе така че катастрофата да бъде под негова диктовка, а не да се случи друго. Тази мисъл и до ден днешен не ме напуска. Много „пилоти”, когато катастрофират и след това ги питат какво се е случило, те отговарят, че не знаят - колата изхвърчала. Това е невъзможно истински състезател да го каже. Той е длъжен докато се движи автомобилът да му оказва влияние върху неговата посока и положение. В никакъв случай не трябва да оставя колата без контрол, пази Боже, да не влезе в публика или където и да е. Така че добрият пилот, трябва да умее добре да катастрофира. Аз съм опитвал няколко пъти, т.е. когато вече изтърва автомобила, вместо да се мъча да го задържам на пътя, решавам да изхвърча от него, само и само автомобилът да е под мой контрол, а не аз под негов. Така съм падал в язовири, в дерета, в реки. Веднъж със съпругата ми скочихме в една река, която беше 15 метра под пътя, защото беше минал планински дъжд и бе намокрил едва 3-4 завоя. Както си карахме на сухо изведнъж попаднахме на мокрите участъци. Веднага ми изкочи мисълта на Засада, завих вдясно и скочихме в реката с предницата. Паднахме във водата и колата започна да потъва, но не бе дълбока, около половин метър. Въпросът е, че не се търкаляхме 15 метра надолу, а просто скочихме.
За колко време се случва всичкото това нещо, защото на теория е дълго, но реално става за секунди?
Ами в една друга книжка, например, бях чел 5 секунди, описани в три страници. Един пилот споделя 5-те си секунди преди старта – стартьорът му каза „пет”, и той започва да обяснява как подбрадникът върху каската му го притискал, коланът също, така стига до третата секунда и т.н. Всичкото това го обяснява в три страници. Така че една секунда понякога е цяла вечност. Например веднъж на един мокър завой, тогава дори водех на „Рали Вида”, попаднахме в локва и „Шкодата” (тогава се състезава с „Шкода 130” б.а.) се завъртя, започна да се плъзга, обаче превъртя завоя и изхвтрчахме от пътя със задницата. Оказа се стръмен склон, около 45 градуса, нямаше дървета. Погледнах нагоре и видях небето, защото падахме със задницата на колата и то със скорост около 70 км/ч. Единствената ми реакция бе да натисна главата на Елена надолу, защото ако паднем на таван, макар че сме с каски, да я предпазя. Слизали сме не повече от 2-3 секунди, но ми се стори цяла вечност и се молех колата да спре. Но в рамките на една секунда можеш да вземеш много решения.
[caption id="attachment_93813" align="alignnone" width="800"] На "Писта Бургас 2014" Апостолов отсрами бургазлии Снимка Тодор Ставрев[/caption]
Много спортове имат общи неща помежду си, автомобилният с кой си прилича?
Има общо и то не с един. Нещата, които споменах приближават ралитата към шахмата, например. Звучи абсурдно, но имат нещо общо – бързото мислене. Който е играл шах, само в рамките на 15 секунди, мисли около 50 хода напред. Трябва да се мислят бързо и точно. Когато пък влезете в завой, имате не повече от 2-3 секунди да помислите как ще излезете от него. За да си добър пилот, трябва й да си добър тенисист. Ние играехме тенис на маса, за да имаме обща култура и да развием периферното си зрение. Много помага и карането на ски, защото когато караш бързо, особено при рали, почти 80% от завоите се преодоляват с плъзгане. В такива случаи контролираш автомобила с газта, не с волана. В Бургас нямаме сняг, затова задължително ходехме да караме ски в планините. Бях около 15 години в националния отбор и ходехме на Боровец през зимата, а през лятото - в Албена. Тогава имахме сериозна програма, мобилизирахме всички дисциплини и действително националният ни отбор се представяше добре в Европа. Спортистите не пушехме, аз лично отказах цигарите не защото ми ги забраниха, а защото установих, че когато не пуша съм по-продуктивен и издържам повече, особено на дългите ралита, които са по 2-3 дни. С цигарите и умората настъпва по-рано, реакциите са забавени, и е абсурд да се говори за някакви резултати. Така през 1982 отказах цигарите 100% и алкохола 90%, все пак логично е българинът като се прибере от работа да си пийне, но в никакъв случай не бива да си позволява да се напива. Така че спортът възпитава за много неща.
Споменахте, че сте се учил от Илия Чубриков, но чувствате ли сега някой от по-младите състезатели да се учи от вас?
За съжаление не и това е много жалко, защото времената са други. Всеки, който иска да стане състезател си мисли, че от него няма по-добър. Дъщеря ми Гергана Апостолова се отказа от автомобилния спорт, тя беше година и половина в Германия, и когато се върна федерацията бе направила Купа Шкода за млади пилоти. Към нея имаше лошо отношение, макар че беше възпитана с дух на европейски пилот, с уважение и начин на провеждане на тренировки и т.н. Тук, имаше хаос в българския шампионат. Дойде и ми каза: „Абе татко, тук никой не уважава колегата си, всеки си мисли, че е над другия”. Абсолютно никакво отношение. Дори съм чувал в публиката възгласи, когато съм ходил на пистови състезания, не ми ли е омръзнало все да съм пръв. Вместо да оценят това, че все още се състезавам. Разбира се, има и добри моменти, които ме ласкаят. Пиехме кафе докато чакахме класирането на едно друго състезание и дойдоха две момиченца, видяха ме, че съм с гащеризона и искаха автограф. Запитах ги дали все пак знаят от кого взимат автограф, отговориха положително. Тогава попитах едното момиче как се казва, и след името й написах с любов и уважение. Тогава видя и започна да вика: „Той ме обича!” (смее се). В такива моменти се чувствам добре, защото това са моменти в нормалния живот и ежедневието не можеш да ги изпиташ. Така или иначе положителните моменти са стимул на човек да се развива. Свикнал съм негативните да ги подминавам и да не оставят отпечатък у мен.
[caption id="attachment_93814" align="alignnone" width="800"] Пътят до офиса му в сервиза е осеян с отличия[/caption]
Те не биха ви отказали?
Не, макар че по времето на Чубриков имаше много голямо уважение и всички млади пилоти говореха на Вие с него, винаги проявяваха учтивост, докато сега е трагично – обръщат се а „абе”, „бе” и пр. Дори да искаш да помогнеш такова отношение не ти разрешава да го направиш. Въпреки това няма случай, аз да съм отказал на някой ако ме е помолил за нещо, каквото и да е, на който и да е. Стига да съм имал възможност. Идвали са млади момчета в сервиза, искали са ми гуми, защото нямат пари да си купят, например. Давал съм им, макар че съм се убедил, че ако ги дадеш срещу например 10% от цената им, тогава ще те уважават повече, отколкото ако им ги дадеш без пари. Чувал съм думи по свои адрес, че съм побеждавал, защото имам пари, и че те ако имали щели да бъдат еди къде си. Нищо не идва даром. Сега, когато започва спортната година, и ме питат в какви дисциплини ще участвам през 2015, казвам че не знам, защото не съм си направил още сметка на бюджета да видя колко мога да отделя, за да участвам. Преди това трябва да си платя на работниците, да си оправя всички задължения на фирмата и тогава ще видя колко средства ще ми останат за 5,6 или 10 състезания. Така че нищо не идва даром, всичко трябва да си го заслужиш и да го отработиш. Ако това го разберат младите хора ще се научат на хубава дисциплина и в работата, и в спорта. А когато един човек е дисциплиниран, той го проявява и на пътя. Пътувам от Ветрен всеки ден и за съжаление виждам много лоша дисциплина, постоянно се чуват клаксони, псувни, мръсна газ и т.н. Пълно е с агресия. За мен е закон да спазвам ограниченията и понякога ме обиждат защото карам с 50-60 км/ч. Случвало се е да ми казват „кой ти е дал книжка”… Но аз съм с положителни емоции на пътя, не са ме обидили.
Преди години съпругата ви бе споделила, че на състезания се чувства по-безопасно, отколкото на пътя с личния автомобил…
Има истина в тези думи. Когато си на състезания си позволяваш да караш толкова доколкото си подготвил автомобила си – гуми, ресьори, запознат си с трасето и т.н. И караш на границата на безопасността, може да караш със 150 и 200 км/ч на завой, но за теб тези километри са безопасни, защото колата ти е сигурна, амортисьорите са добри, трасето е добро… Докато изненадата на пътя не я очакваш, млади и неопитни шофьори карат мощни автомобили с по 200-300, дори 500 к.с. Дори се учудвам, защото виждам шофиране в града с по 120-130 км/ч. Ето това е по-опасното, което Елена е имала предвид, защото не знаеш кой откъде ще те изненада.
[caption id="attachment_93815" align="alignnone" width="800"] Копкита на "Хондата"[/caption]
Лош ли е манталитетът на българския шофьор?
В болшинството не. За щастие все повече млади хора, може би под въздействието на родителите си, се обръщат към мен за съвет. Аз дълги години четях лекции по безопасността в КАТ на току-що взели книжка водачи и това беше много добра инициатива, не знам защо я прекратиха. Ходех два пъти в месеца и успоредно с техните инструктори, в продължение на час, споделях ценни съвети от моята спортна кариера.
Какъв съвет ще дадете сега?
Първо когато седнеш зад волана, трябва да осъзнаваш отговорността, която носиш, както за другите участници в движението, така и за пешеходците на тротоара. Това значи че никога, дори за миг не трябва да се разсейваш и да забравиш, че управляваш автомобил. В момента, когато го паркираш можеш да се отпуснеш. Забележиш ли че си уморен, отбий встрани и си почини за 15-20 минути. Аз го правя редовно. Един водач никога не трябва да се надценява. Трябва да си създадеш комфорт в автомобила. Сутрин, особено през зимата, ако не си почистиш огледалата и стъклата, изобщо не трябва да потегляш, защото ти е ограничена видимостта. Това са навици, които задължително трябва да се създават, да си закопчаеш колана, да си регулираш огледалото, седалката, разстоянието до педалите… Това е важно за оросяването, има си начин на седене, така че кръвта да циркулира по вени и аретрии и да не ти изтръпват краката или пръстите, ние сме карали по 10 и 12 часа на рали без прекъсване. А не, да се качиш в движение да търкаш изпотеното стъкло, което вече създава предпоставка да си отвличаш вниманието. На тези лекции аз забелязвах, че когато говори инструкторът, момчетата си поглеждаха часовника, нямаха търпение да свърши лекцията и да си тръгнат. Когато им говорех аз, заставаха на банките ме гледаха с интерес. Моята материя е много по-различна от това да им се каже да карат с 50 км/ч, да намалят на светофара и т.н.. Хубаво е тази инициатива отново да се възобнови от такива като нас, аз лично безкористно бих помагал. Това нещо съм го правил дори в офиса ми.
[caption id="attachment_93816" align="alignnone" width="800"] "Субаруту" на Колин Макрий е собственост на бургазлията[/caption]
Споменахте пешеходците, защо се получава война между тях и шофьорите?
В случая трябва да разсъждаваме компромисно. Винаги един водач на автомобил може да си позволи да спре, после да потегли, каквото и да е времето. Докато един пешеходец, ако го накараш да спре на улицата, в студа, за да минеш и той да продължи, това е неуважение към човека. По-добре да го пропуснеш да мине, създай му комфорт, той ще ти е благодарен. Трябва да има компромис в тази война, за която говорите. Затова казвам, че винаги, на всяка цена пешеходецът, трябва да има предимство, дори и когато пресича неправилно. Не трябва да го ругаем и да му свирим, той сам ще си вземе поука и ще се засрами, когато забележи че спираме за да мине, дори да няма пешеходна пътека. Това един шофьор ще го разбере след това, когато подмине и види жеста на вдигнатата от благодарност ръка. Това поражда топлината между двете страни и ти оправя настроението за целия ден.
Кога ще спре порочната практика в България за фиктивно минаване на технически преглед, срещу 5-10 лв. например?
Тази практика може да се предотврати само при по-високо ниво на културата при тези, които провеждат прегледите и тези, които управляват превозните средства. Бил съм много години в чужбина, натрупал съм много опит. Там дори един малък сервиз, само от една клетка, може да получи право да минава преглед на автомобила. Но той е заслужил, защото не прави компромис. Собственикът му гледа да си свърши работата, за да е сигурен, че въпросният господин ще управлява автомобила си безпроблемно. Така че, когато всеки си свърши работата, тогава няма да ги има опасните моменти – падна ми колелото, потъна ми педала на спирачката, колата ми зави наляво, незнам как… Просто е нужно по-голямо съзнание и дисциплина. Скоро ми се обади един господин и ме попита дали съм нямал приятел да мине преглед, не му държали спирачките. Казах му: „Да, мога да ти помогна, докарай колата ще ги оправим”! Ама не той искал по „бързия начин”, защото бързал за Сливен. Аз такава услуга не мога да направя, колкото и да ми е приятел, макар че нямам такива приятели. Че нали ще му подпиша смъртна присъда, както и на някои невинен. През 90-те години магазинът ми беше в центъра на града и антирадарите бяха на мода. Струваха по 100 долара. Веднъж влезе едно циганче в магазина и дойде да ми говори на ухо, като бизнесмен. Каза ми, че сакът му бил пълен с радари, за мен специално по 10 лв. Хванах го за яката и го изхвърлих навън. Нали като ги купя, той ще открадне още 100. И то ги крадяха по безобразен начин – чупеха прозорците и ги взимаха.
Така че ако всички не помагаме за бързото минаване на техническия преглед, защото хората бързали, ще помогнем много. И трябва да го правим.
[caption id="attachment_93817" align="alignnone" width="800"] Нови части за новия сезон[/caption]
Но една птичка пролет не прави…
Аз не мисля, че съм една птичка, мисля че имам много последователи. Особено моето обкръжение, което малко или много аз го възпитавам с моето си мислене. Самият клиент както има доверие на мен, така трябва да вярва и на работниците ми в сервиза. Преди даже имаше период, когато идваха на преглед и в един чувал си опразваха автомобила от страх да не им вземем нещо. Слава Богу, вече не е така. Имах дори един комичен случай от 90-те, когато се върнах от чужбина, там никой не си сваля чистачките. Още първия ден като се прибрах отседнах в един хотел на Витоша, защото заваля сняг. На сутринта ставам и едната ми чистачка я няма. На другата имаше една бележка „Извинявай колега, на мен ми откраднаха и двете”. Ето как започнаха да се възпитават хората, можеше и двете да ми открадне (смее се).
[caption id="attachment_93818" align="alignnone" width="800"] С формулата, с която никога няма да се раздели[/caption]
С какви други неща се занимавате?
Понякога тренирам при дъщеря ми Гергана в залата, там поддържам физическа подготовка. Някой друг спорт също не му е чужд от време на време. Наскоро участвах в един турнир по тенис на маса. Карам и кросов мотор на едно старо трасе край Меден рудник. Мотокросът ми помага както за рефлексите, така и за физиеската подготовка. При половин час каране цялото тяло вече е тонизирано. Така че моят съвет към всички водачи на превозни средства, независимо дали са състезатели или не, ако предварително са си направили малко гимнастика или малко джогинг на плажа, ще са много по-свежи и по-лесно ще преодолеят разстоянието, което трябва да изминат. Така че е много полезно да се тренират и други видове спортове, успоредно с карането на автомобил. 
