Най-тежката противоепидемична мярка, предприета от министъра на здравеопазването за ограничаване разпространението на COVID-19, беше наложена чрез поставяне под карантина на болни, контактни и пристигащи от определени държави.
От началото на извънредното положение насам многократно отбелязвахме, че мярката "поставяне под карантина" по същество представлява лишаване от свобода по смисъла на Европейската конвенция за защита правата на човека, което трябва да отговаря на определени критерии.
Малко повече от 9 месеца по-късно, когато вече има постановени съдебни решения по дела за поставяне под карантина и нейното нарушаване, се оказва, че съдилищата в страната не са единодушни в мнението си по тези казуси. Предвид изключително неясната и хаотична уредба, това не е изненада, aнализира "Дневник".
След като разгледахме съдебната практика по жалбите за отмяна на глобите за разходка в парка, както и на глобите за неносене на маска, днес ще обърнем внимание и на най-спорната от всички противоепидемични мерки, а именно мярката "поставяне под карантина" на контактни лица и на граждани, пристигащи в страната от определени държави.
Анализът е базиран на достъпната в правно-информационните системи съдебна практика до момента, както и на дела, свързани с поставяне под карантина, спечелени от кантората.
Много от предписанията за поставяне под карантина бяха оспорени пред административните съдилища. Наличната до момента съдебна практика не показва отклонение от констатациите, свързани с отмяна на глобите за неносене на маски и на глобите за разходка в парка. Всички оспорени предписания за поставяне под карантина, за които има постановени и достъпни в правно-информационните системи съдебни решения, са отменени.
Според решението по едно от спечелените дела, водени от кантората, оспореното предписание за поставяне под карантина е издадено от инспектор в РЗИ. По делото няма твърдения и данни за овластяването му да изпълнява функциите на директор на РЗИ към момента на издаване на предписанието, нито да са му предоставени такива правомощия с нарочен акт от директора. Компетентност за него не е предвидена нито в заповедите на министъра на здравеопазването, нито в закона. След като предписанието не е издадено от директора на РЗИ или надлежно упълномощено от него лице, то се явява нищожно като постановено от некомпетентен орган.
В допълнение и с цел пълнота на съдебното решение съдът посочва, че предписанието на отговаря и на задължителните изисквания за форма на административния акт, които са посочени в закона, тъй като в него не са посочени никакви правни и фактически основания за поставяне под карантина на жалбоподателя. Съдът отбелязва, че липсата на мотиви препятства съдебния контрол за правилното прилагане на материалния закон и обуславя незаконосъобразност на акта.
С горните аргументи са обявени за нищожни повечето от оспорените предписания, включително и тези на граждани, пристигащи от територията на определени държави, главно от Великобритания.
Според публично обявените съдебни решения предписанията за поставяне под карантина на контактни лица на болни от COVID-19 също са отменени поради липса на доказателства поставените под карантина действително да са били (близки) контактни на заразен, кога е бил последният контакт и по какъв начин е установен той.
Макар че всички предписания за поставяне под карантина по публично достъпните дела и делата на кантората са отменени, по доста по-интересен начин стои ситуацията с наказанията за нарушаването на карантина. Истинският правен хаос се разкрива именно там.
За нарушаване на карантина в закона беше предвидено едновременно административно наказание "глоба" и наказание "лишаване от свобода", налагано по реда на Наказателния кодекс. В практиката, обаче, е недопустимо административнонаказателната и наказателната отговорност да се прилагат едновременно. Това доведе до сериозно объркване при приложението на отговорността, защото правоприлагащите органи бяха поставени пред "избор" кой вид отговорност да ангажират.
Така се стигна до случаи, в които за едно и също нарушение (излизане от дома след издадено предписание за поставяне под карантина) на едни лица бяха наложени глоби по административен ред, а срещу други бяха образувани наказателни дела. Излишно е да споменавам, че според публично достъпните решения за разглеждане законосъобразността на наложените глоби за нарушаване на карантина, те са отменени, поради допуснати съществени процесуални нарушения от страна на РЗИ.
Налагането на глоба за нарушаване на карантина обаче е по-редкият случай. В повечето случаи са образувани досъдебни производства. Голяма част от тях, включително и водените от кантората, са прекратени поради липса на субективната страна на престъплението. Такава субективна страна е налице само тогава, когато деецът знае, че за него съществува забрана да напуска дома си. Тя обаче не беше отбелязана в предписанията за поставяне под карантина.
Така, когато поставеният под карантина не знае, че има забрана за напускане на дома си за срока на карантината, не може да се приеме, че е извършил престъпление. Разбира се, за незаконно повдигнатите обвинения, на тези граждани се дължи обезщетение от държавата.
В много случаи обаче нарушителите на карантината, които не са ползвали правна помощ и са били притиснати от полиция и прокуратура (една често срещана порочна практика), са сключили споразумения въпреки липсата на субективна страна. За съжаление, голяма част от тези споразумения са одобрени от съдилищата в нарушение на задължението да не се одобрява споразумение, което противоречи на закона и на морала. С тях се налагат основно наказания "пробация", но по-сериозната последица е, че сключилият споразумението се води "осъждан" със съответните последици на осъждането.
По-малка част от тези споразумения са върнати на прокуратурата. Според мотивите на един от съдилищата, който е отказал да одобри споразумение за налагане на наказание по реда на Наказателния кодекс на нарушител на карантина, в хода на досъдебното производство липсват доказателства по отношение на субективната страна на обвинението. Установява се, че подсъдимият не е осъзнавал какво точно е нарушавал, какво поведение е изисквано от него и съответно с кои действия го е нарушил. Същият е влязъл на територията на страната от друга държава, като при влизането му е издадено предписание за поставяне под карантина, в което се сочат действия единствено спрямо членовете на неговото семейство (спазване на дистанция, неползване на общи прибори).
Липсата на субективна страна означава липса на престъпление, поради което одобрението на споразумението е отказано, предвид противоречието му със закона и морала.
Нарушение на принципа на равенството на гражданите пред закона и защита срещу него.
С различното третиране на едно и също деяние (нарушаване на карантина) по отношение на налагането на наказания, се допусна неравно третиране на гражданите пред закона.
В масовия случай на поставяне под карантина в предписанията изобщо не е изписано задължението да не се напуска дома и именно поради тази причина всички или почти всички сключени споразумения в рамките на досъдебните производства противоречат на закона и на морала, поради липса на престъпление. Законът постановява, че одобрените споразумения между обвиняемия и прокуратурата имат характер на влязла в сила присъда и не подлежат на оспорване.
Това обаче не означава, че осъдените с противоречащи на закона и морала споразумения нямат възможност за защита. Напротив. Всеки съд, както споменахме, има задължение да не одобрява такива споразумения. Те следва да бъдат върнати на прокуратурата. Нарушавайки това свое задължение, съдът допуска съществено нарушение на процесуалните правила и делото подлежи на възобновяване по искане на осъдения.
С цел уеднаквяване на практиката и отпадане на последиците от незаконосъобразните осъждания с одобрените в противоречие на закона и морала споразумения, препоръчително е всички осъдени на база на такива споразумения да поискат възобновяване на делата им.
Разбира се, осъдените въз основа на такива споразумения, ще имат право на сериозни обезщетения от страна на държавата.
Към момента съдебната практика по дела за поставяне под карантина и нейното нарушаване е оскъдна, но показателна - масово се издават незаконосъобразни предписания, които се отменят от съдилищата само на процедурно основание.
Предвид сериозната продължителност на извънредната епидемична обстановка в България и последователните законодателни и правоприлагащи грешки на държавните органи, съдебната практика по отмяна на наказанията за неспазване на противоепидемични мерки, тепърва ще се утвърждава.
