В една есенна утрин, в далечната 1923 година, Франц Кафка се разхождал из тихите алеи на берлински парк. Градът бил забързан, но в парка царяло спокойствие — място за размисъл и отдих, точно както го харесвал той. На тези алеи, сред листата, падащи беззвучно на земята, Кафка се почувствал за миг извън времето. И тогава забелязал нещо необичайно — малко момиче, което стояло само и плачело тихо. Очите му били червени, а в ръцете й липсвала детска играчка. Подхождайки внимателно, той се навел и попитал:
– Какво се е случило?
– Загубих куклата си – отвърнало момичето с треперещ глас. – Тя беше моята приятелка, но сега я няма.
Нещо дълбоко в сърцето на Кафка го накарало да се почувства отговорен за това дете и неговата болка. В този момент му дошла една необикновена идея. Куклата не е изгубена – тя е на приключение. Момичето го погледнало недоверчиво, но сълзите му спрели за миг, заменени от лека искрица на надежда.
– Искаш ли да я потърсим заедно? – предложил Кафка.
За съжаление, търсенето не дало резултат. Двамата се разделили със съгласието да се срещнат отново на следващия ден, за да продължат издирването. Но тази вечер, преди да заспи, Кафка седнал на бюрото си и написал писмо — писмо от куклата.
На следващата сутрин, той подал писмото на момичето и й обяснил, че това е послание от нейната кукла. Писмото гласяло: „Моля те, не плачи. Отидох на пътешествие, за да видя света. Ще ти пиша за моите приключения.“
Детето четяло с внимание и лицето му се озарило с усмивка. За него куклата не само че била жива, но и преживявала вълнуващи приключения. В следващите седмици Кафка носел нови писма от куклата, всяко от които разказвало за чудни страни, нови приятели и уроци, научени по пътя. Всеки ред бил изпълнен с въображение и любов, сякаш самата кукла наистина описвала своите пътешествия.
С времето тези срещи се превърнали в истинска приказка за момичето. Кафка съчинявал истории, а то ги поглъщало с интерес. Куклата била герой в собствения си свят, който се развивал с всяко ново писмо.
Един ден, Кафка донесъл на момичето нова кукла. Момичето я погледнало с учудване и леко разочарование.
– Тя е различна – прошепнало то.
Кафка, с топла усмивка, подал още едно писмо, в което пишело: „Пътешествията ме промениха. Аз вече не съм същата.“
Момичето приело куклата и я прегърнало, сякаш наистина държало своя стара приятелка, но в нова форма. Кафка й помахал за сбогом и си тръгнал. Това била последната им среща. След година той починал, оставяйки момичето с последния спомен за него и неговите думи.
Много години по-късно, вече като възрастна жена, момичето открило нещо скрито в куклата – малко, пожълтяло писмо. Почеркът бил същият, а в края стояло името на Франц Кафка. То гласяло:
„Всичко, което обичаш, някой ден ще бъде изгубено, но накрая любовта ще се върне по различен начин.“
Тези думи затрогнали жената до сълзи. Те били като заключение на една красива приказка, оставена от незабравим приятел, който й подарил не само утеха, но и мъдрост за цял живот.
