Най-наивното нещо, което може да се каже в България през 2026 г., е „чакайте да видим какво ще установи разследването“. Това е реплика от друга държава. Тук първо се пише сценарият, после се събират доказателствата, които да паснат на него. Останалото изчезва.
Случаят „Петрохан“ вече се движи по добре позната схема. Имаме шест трупа, имаме група хора със специфична дейност и контакти, имаме връзки с политически среди, имаме и удобно затворена версия: един човек е извършил всичко. Класика. Винаги, когато има риск нишката да стигне по-високо, се появява „самотният извършител“, който удобно умира и затваря делото.
В България това не е теория. Това е практика от десетилетия.
Когато службите работят по поръчка, първо се подреждат хората. Назначават се правилните наблюдаващи прокурори, правилните следователи, правилните експерти. След това започва вторият етап – управление на доказателствата. Не е нужно да се измислят нови. Достатъчно е едни да се подчертаят, други да се забавят, трети да изчезнат. И накрая се получава „чиста“ версия, която издържа формално, но не отговаря на всички въпроси.
Точно затова обществото не вярва. Не защото хората са конспиративни, а защото помнят. Помнят как знакови убийства от прехода се „разкриваха“ на хартия, а в съдебната зала се разпадаха. Помнят как ключови свидетели изчезваха. Помнят как експертизи се сменяха. Помнят как делата се проточваха, докато умрат.
Сега картината е сходна. Случай с потенциален политически заряд избухва точно преди избори. Веднага започва информационен хаос: секти, психични сривове, лични конфликти, драматични истории. Всичко това има една функция – да размие фокуса. Докато обществото спори дали жертвите са били герои или луди, никой не задава по-опасния въпрос: на кого е изгодна финалната версия.
В България службите отдавна не са самостоятелен играч. Те са инструмент. Който контролира политическата власт, контролира и оперативната рамка. И когато има случай, който може да се превърне в коз в предизборна ситуация, той се превръща точно в това – коз. Не непременно чрез самото престъпление, а чрез начина, по който се разказва.
Как изглежда този процес?
Първо – бързо се налага водеща версия.
После – излизат частични записи, но не всички.
След това – започват политически интерпретации, които разделят обществото.
И накрая – хората се уморяват и темата умира.
Въпросът не е дали институциите могат да скрият нещо. Въпросът е дали имат стимул. А стимул има винаги, когато случай с много жертви може да удари по конкретна политическа среда или да бъде използван срещу нея.
Никой не твърди, че непременно има организиран заговор около самото убийство. Възможно е механизмът да е по-прост. Но в България често се случва след престъплението да започне вторият акт – управлението на последствията. Там вече се включват интереси, зависимости и страхове.
Затова доверието е нулево. И затова всяка официална версия се приема със съмнение. Не защото хората обичат конспирации, а защото твърде много пъти са виждали как истината се оформя така, че да е удобна.
Накрая всичко опира до едно: ако доказателствата са ясни и непротиворечиви, те ще издържат на всякакви въпроси. Ако не са – колкото повече се бърза с финалната версия, толкова повече ще растат съмненията.
В България проблемът не е, че хората не вярват на институциите. Проблемът е, че институциите твърде често са доказвали, че могат да обслужват интереси. И когато се появи случай като „Петрохан“, никой вече не приема готовите отговори. Защото тук всеки знае: истината не винаги се крие в това, което се е случило, а в това как се разказва след това.
