ПОД ПЕТРОХАН НЕ Е САМО ТУНЕЛ. ПОД ПЕТРОХАН ИМА ИСТОРИЯ
Под хижа „Петрохан“ не било просто тунел. Оказва се, че става дума за тунел с история още от 1965 г. История, която не присъства в туристическите брошури и рядко влиза в учебниците. И точно затова поражда въпроси.
Покрай последните разкази и видеа по темата вече се появиха и ентусиасти, готови едва ли не да купуват хижата и да превръщат района в поредната атракция. Само че алчността често изпреварва паметта. А тук паметта е важна.
Защото около Петрохан имената не свършват с туристи и хижари. Изникват генерали, партизани, хора от службите, стари политически конфликти, странни смърти и истории, които десетилетия наред стоят между официалната версия и мълвата.
Говори се, че първият хижар Вълчаковски е знаел за тунела. Само че никой не пита него. Или поне никой не иска да чуе какво е знаел. Разследващите рядко обичат тесни и тъмни пространства, особено когато в тях има повече история, отколкото бетон.
И естествено, без генерали няма как. В разказите около района изплуват имената на ген. Палин и ген. Кръстев. Хора, за които се твърди, че не просто са „стопанисвали“ района, а са държали ключ към далеч по-сериозни процеси. Същите генерали според различни свидетелства са били сред хората, предотвратили покушението срещу Тодор Живков, свързвано с Иван Тодоров – Горуня.
Това вече не е локална история за някакъв стар тунел. Това е сблъсък между политически линии в разгара на Студената война. От едната страна стои Живков и курсът към Москва. От другата – обвинения в прокитайски уклон и вътрешнопартийна битка, за която официалната история говори пестеливо.
След провала на заговора Горуня е обявен за самоубил се. През 1965 г. списание TIME публикува материала „Bulgaria: The Black Sheep“, в който България вече изглежда като държава с напрежение далеч отвъд фасадата на социалистическото спокойствие.
И нишката не свършва там.
Петрохан. Околчица. Враца. Монтана. Видин.
Места, в които постоянно се появяват истории за смърт, предателства, „самоубийства“, операции на служби и версии, които никога не стигат до край. Все едно Балканът пази архив, до който обществото няма достъп.
Същото усещане се появи и около случая с българските медици в Либия. Официалната версия беше една. Неофициалните версии бяха други. Години наред се говореше за цена от 600 милиона, за оръжейни сделки, за скрити договорки и за хора, които според някои не са били просто медици. Доказателства за подобни твърдения публично няма, но съмненията никога не изчезнаха напълно.
Странното е друго. Числото шест постоянно се повтаря. Шестима медици. Шест жертви. Шест имена. За едни това е случайност. За други – логистика. За трети – модел.
Ако се върнем още по-назад, стигаме до Околчица и Христо Ботев. И там историята не е еднозначна. Десетилетия наред се спори дали става дума за предателство, за грешка, за приятелски огън или за нещо друго. Версиите са много. Истината остава размита.
И точно когато всички тези теми отново започват да изплуват, идва още един детайл. Спешно посещение на висши представители на властта и МВР във Вашингтон малко преди смяна на управлението. Официално – рутинни срещи. Неофициално – въпросите започват веднага.
Последни задачи?
Последни инструкции?
Последни корекции по сценария?
Дали всичко това е свързано? Никой не може да докаже подобно нещо. Но когато твърде много истории започнат да се пресичат на едни и същи места, около едни и същи хора и едни и същи думи – тунели, служби, „самоубийства“, национална сигурност – обществото неизбежно започва да задава въпроси.
Истинският въпрос не е дали има тунел под Петрохан. Достатъчен е самият слух и тунелът вече съществува в общественото съзнание.
Истинският въпрос е кой контролира изходите му. И дали в края му изобщо има светлина.
линк към предаването Тук
