Атаката с дронове срещу обект, свързан с резиденцията на Владимир Путин, не е военен инцидент в класическия смисъл, а политико-стратегически сигнал с висока цена. Именно затова тезата, че Русия сама си е организирала провокацията, е логически слаба. Държава, която действително изпитва тежки затруднения на фронта и търси изход чрез преговори, няма интерес да атакува символа на собствената си власт, защото подобен акт втвърдява вътрешния фронт, легитимира ескалация и рязко стеснява дипломатическото поле.
Ако атаката не е инсценировка, нейният смисъл също не е военен. Дронов удар по такъв обект цели психологически и политически ефект – демонстрация, че няма напълно защитени места и че конфликтът може да бъде пренесен в символното ядро на руската държавност. Това обаче е качествена ескалация, особено когато става дума за ядрена сила, и неизбежно води до по-твърд отговор.
Реакцията на Москва потвърждава именно това. Изявлението на Сергей Лавров, че Русия ще преразгледа изцяло подхода си към евентуални мирни споразумения, не е емоционална реакция, а сигнал. Посланието е ясно: преминати са червени линии, цената на преговорите се повишава и форматът „натиск плюс дипломация“ вече не работи по стария начин.
Позицията на Володимир Зеленски разкрива вътрешно противоречие. От една страна той открито признава, че без американска подкрепа Украйна не може да спечели войната. От друга – отхвърля руски предложения и поставя условия, сякаш е в позиция на стратегическо надмощие. Когато заявява, че подобни инциденти затрудняват преговорите, той всъщност признава, че преговорите са жизнено необходими. Проблемът е, че губещата страна не диктува условия, а търси минимално приемлив изход.
Ключов остава и американският фактор. Акцентът върху разговорите с Доналд Тръмп показва, че Киев залага повече на промяна във външната подкрепа, отколкото на пробив на бойното поле. Москва също разбира това и затова не бърза – тя разширява времевия хоризонт и повишава залозите, вместо да търси бърза сделка.
В по-широк план атаката с дронове не приближава края на конфликта, а го отдалечава. За Русия тя оправдава по-твърд курс, за Украйна увеличава зависимостта от външна подкрепа, а за Запада стеснява възможностите за контролирана деескалация. Най-същественото е, че нито една от страните не действа като страна на ръба на капитулацията. Това само по себе си подкопава опростената теза, че Русия е в колапс и затова прибягва до театрални провокации. Реалността е по-опасна: конфликтът навлиза във фаза, в която символите и психологическият натиск изместват дипломацията, а бъдещи преговори ще се водят при значително по-тежки условия.
