Кирил Домусчиев излезе с остра позиция срещу фискалната политика на страната, като постави директна връзка между бюджетните дефицити, растящия държавен дълг и високата инфлация. Според него моделът е ясен – държавата тегли нови заеми, които не отиват в инвестиции и растеж, а се изливат в неефективен публичен сектор.
По думите му разходите на държавата изпреварват реалната икономика и това създава постоянен натиск върху бюджета. Вместо да се търси ефективност и резултат, публичните средства се разпределят без контрол върху възвръщаемостта. Резултатът е хроничен дефицит, който се покрива с нов дълг.
Домусчиев свързва тази политика пряко с инфлацията. Когато в икономиката се вливат пари без покритие в производителност, цените тръгват нагоре. Така, по неговата логика, инфлацията не е само външен фактор, а и вътрешно генериран проблем.
Критиките му не спират дотук. Той посочва, че паралелно с нарастващите разходи държавата увеличава регулаторния натиск върху бизнеса. Административните тежести се трупат, контролът често е наказателен, а не стимулиращ. Това директно удря производството и обезсърчава предприемачите.
Отделен акцент поставя върху пазара на труда. Според него държавният сектор изкривява средата чрез заплати, които не са обвързани с ефективност, и така изтегля кадри от частните компании, които реално създават добавена стойност.
В контекста на еврозоната позицията му е ясна – подкрепа, но при дисциплина. Дефицити и инфлация са спирачка за този процес и сигнал за нестабилност.
Като изход Домусчиев очертава класически мерки: ограничаване на разходите, реална реформа в администрацията и насърчаване на индустрията и износа. Според него без такава промяна моделът ще продължи да произвежда дълг, инфлация и бавен растеж.
