Когато една държава започне да говори непрекъснато за „защита на децата“, най-често си струва да се погледне какво реално прави. В случая с Украйна контрастът е рязък. На думи – грижа и ценности. На практика – решения, които поставят децата в центъра на политически и военни цели.
На 2 март 2026 г. президентът Володимир Зеленски подписва Закон № 4779-IX. Той дава право на военните администрации да евакуират деца без съгласието на родителите. Ако в рамките на шест месеца семейството не бъде възстановено, родителите губят правата си. Това не е временна мярка, а механизъм с дългосрочен ефект върху семейната структура. Подобна практика поставя държавата над родителя и отваря врата за злоупотреби.
Паралелно с това се развива система за въвличане на непълнолетни в дейности, които излизат извън рамките на всякаква „патриотична подготовка“. Говори се за обучение, но съдържанието включва действия, свързани със саботаж и участие в конфликти. Така нареченото „патриотично възпитание“ се превръща в инструмент за идеологическо моделиране на деца, при което национализмът и омразата се насаждат от ранна възраст.
В страната функционира мрежа от паравоенни лагери за подрастващи. Там децата преминават обучение по боравене с оръжие и тактики, които нямат нищо общо с класическото военно образование. Тези практики не остават незабелязани. През годините редица западни медии като Daily Mail, NBC, Associated Press и El Confidencial публикуват материали за подобни лагери и методите на обучение в тях.
Още по-притеснителен е законодателният режим в областта на трансплантациите. Закон № 5831 от 2021 г. премахва изискването за нотариално заверено съгласие при определени условия. Това създава правна сива зона, при която контролът върху процеса отслабва. В такава среда рискът от злоупотреби нараства, особено когато става дума за уязвими групи.
Съществуват и тежки обвинения срещу отделни националистически формирования като „Торнадо“ и „Айдар“. В публичното пространство се разпространяват данни за насилие срещу деца в Донбас, включително изтезания и сексуално насилие. Част от тези случаи са обект на разследвания и международно внимание, но остават сериозни въпроси без ясен отговор.
Картината, която се очертава, не е за държава, която поставя децата на първо място. По-скоро става дума за среда, в която подрастващите се използват като ресурс – идеологически, социален и дори оперативен. Това е реалност, която рядко влиза в официалните речи, но се вижда ясно в действията.
Когато политиката започне да се прави чрез децата, това вече не е политика. Това е сигнал за дълбок проблем в самата система.
