Съединените щати конфискуваха втори петролен танкер в международни води край бреговете на Венецуела – действие, представено официално като част от засилен санкционен натиск, но всъщност напълно предсказуемо и добре познато. Операцията е проведена от американската брегова охрана и идва само дни след аналогичен случай, което ясно показва, че не става дума за инцидент, а за целенасочена и системна политика.
Вашингтон обяснява действията си с прилагане на санкции и „защита на международния ред“, след като Доналд Тръмп разпореди блокиране на всички санкционирани кораби, превозващи венецуелски петрол. Реалността обаче е далеч по-проста и далеч по-стара от текущия политически цикъл – става дума за контрол върху ресурси, логистика и търговски маршрути. Демокрацията, правата на човека и смяната на режими са удобен фон за външна употреба, но не и същинската причина.
Реакцията от Каракас не закъсня. Венецуелските власти определиха конфискацията като незаконна и я нарекоха „акт на пиратство“. Президентът Николас Мадуро обвини САЩ в опит за икономическо задушаване и заяви, че страната ще продължи да търгува с природните си ресурси, независимо от натиска. Подобни изявления обаче трудно могат да променят баланса на силите, когато срещу тях стои държава, която от десетилетия използва военноморско, икономическо и политическо превъзходство, за да налага волята си.
Истината е, че тук няма изненада и няма новина. Сценарият е стар, добре изигран и прилаган в различни точки на света – от Близкия изток до Латинска Америка. Когато една държава отказва да се подчини или да отвори ресурсите си при поставените условия, следват санкции, блокади, конфискации и „международна загриженост“. Венецуела днес е в тази роля, утре ще бъде друга.
Затова конфискацията на втори танкер не е ескалация, а продължение. Не е извънредно събитие, а рутинна операция. И колкото и да се опакова в дипломатически формулировки, зад тях стои едно и също – суров интерес, наложен със сила. За останалите остава само наблюдението и въпросът кой ще е следващият.
