Когато времето е съвършено, а улиците — съвършено празни
Събота вечер. 23:30.
Бургас мълчи.
Времето е меко като пролетна прегръдка — 20 градуса, тихо, ясно, въздухът чист. Няма вятър, няма буря, няма причина хората да не са навън.
И все пак улиците са пусти.
Заведенията – отворени, но почти празни.
Столовете — подредени като за спектакъл, който така и не започва.
Къде са младите? Къде е ритъмът?
Въпрос, който виси над Морската градина като забравена песен.
Може би са пред екраните, скрити зад слушалки и дигитална самота.
Може би са далеч – в София, в Берлин, в Амстердам.
А може би просто градският нощен живот се е променил – по-тих, по-частен, по-вътрешен.
Преди години събота вечер в Бургас имаше свой ритъм – хаотичен, но жив. Смях по „Богориди“, танци до зори, гласове, китари по пейките, неочаквани срещи.
Сега – само отекващи стъпки и светлината на лампите, която рисува сенки върху празния асфалт.
Нощният живот – в пауза или в трансформация?
Не е просто липса на хора. Това е липса на желание. Или може би на вдъхновение.
Някои от старите барове са затворили. Други се превърнаха в ресторанти с монотонна музика.
Спонтанността изчезна, заменена от уговорки, резервации и бърза умора.
И все пак… Бургас е град с душа. Душа, която знае как да притихне, но и как да се събуди.
Може би това е само временно затишие. Може би е тишина пред ново начало.
Докато чакаме нещо да се промени, остава само да вървим из празните улици и да слушаме как градът диша — бавно, равномерно, като в сън, от който рано или късно ще се събуди.
