Родени:
Сава Филаретов (1825 – 1863) - български просветен деец
Марин Дринов (1838 – 1906) - български историк
Проф. Марин Стоянов Дринов е български възрожденски историк и филолог, работил през по-голямата част от живота си в Русия. Той е един от основоположниците на българската историография, член-съосновател и първи председател на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Брат на Найден Дринов.
Марин Дринов е роден през 1838 г. в Панагюрище. Той заминава в Русия, за да продължи образованието си. Там учи в Духовната семинария в Киев, а впоследствие - в Московския университет, където се дипломира през 1865 г. Между 1865 и 1871 пътува и работи в Австрия и Италия. През 1869 г. става един от съучредителите и активен член на Българското книжовно дружество. През 1872 получава докторска степен и от 1873 е доцент по славянска филология в Харковския университет. В края на 1876 г. е признат за редовен професор. Между 1878 и 1879 година Дринов завежда отдела за народното просвещение и духовните дела в рамките на Временното руско управление на България. В този период участва активно в изграждането на държавното устройство на Третата българска държава. Един от съставителите на Търновската конституция. Негово е предложението София да е новата столица на възстановената Българска държава. След 1881 г. живее в Харков и продължава своята научна и преподавателска дейност до края на живота си. През 1898 г. е избран за член-коренспондент на Императорската Санкт-Петербургска Академия на науките. Марин Дринов умира в Харков през 1906 г. след продължително боледуване от туберкулоза. На негово име е наречено издателството на БАН.Симеон Зографов (1874 – 1949) - български архитект
Ангел Тодоров (1906 – 1993) - български издател
Борислав Иванов (1916 – 2001) - български актьор
Костадин Дурев (1919 – 2011) - български певец
Ксенте Богоев (1919 – 2008) - български политик
Борис Димовски (1925 – 2007) - български художник
Сашко Гаврилов (1929) - български цигулар
Димитър Езекиев (1934 – 2008) - български журналист
Васил Вълков (1944) - български борец
Йордан Христосков (1951) - български икономист
Иван Гюргинчев (1956) - български учител
Енчо Данаилов (1957) - български актьор
Албена Врачанска-Петрович (1965) - български композитор
Виктор Калев (1969) - български актьор и шоумен
Димитър Косев (1992) - български пианист
Починали:
Иван Богоров (ок. 1820 – 1892) - български книжовник
Иван Николаев (? – 1912) - български учител
Иван Данчов (1888 – 1960) - български лексикограф
Димитър Талев (1898 – 1966) - български писател
Димитър Талев Петров-Палисламов е изтъкнат български писател и журналист, автор на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.
Димитър Талев е роден в град Прилеп, в областта Македония, тогава все още под османска власт, на 1 септември 1898 година. Расте в семейството на майстор железар и ковач, в чийто дом владее дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. Негов брат е революционерът от ВМОРО Георги Талев. На 9 г. остава без баща. Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война определят безсистемното му образование; учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора; завършва гимназия в Битоля през 1920 г. След гимназията Талев посещава лекции в чужбина по медицина и по философия. Следва по 1 семестър в Загреб и Виена през 1920–1921 г. Разбира, че това не го вълнува и точно в деня, в който почива Вазов, той се връща от Австрия и слиза на Видинското пристанище. После изучава и завършва българска филология в Софийски университет през 1925 г, където слуша лекции при професорите Иван Шишманов, Йордан Иванов, Боян Пенев, академик Михаил Арнаудов, Любомир Милетич и Стефан Младенов. Те искат да го привлекат като научен работник, но той решава, че неговото поприще е писателството. Издава книгата „Сълзите на мама“ — увлекателни и интересни разказчета за деца. „В тях има нещо много меко и нравствено“, споделя синът му Братислав Талев, „ за отношението към дома, към майка, към Бог.“ Талев не е бил много религиозен, но е споделял напълно моралните принципи на християнството. През 1927 е привлечен като коректор във вестник „Македония“, който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение (на Иван Михайлов). През 1929 поема поста редактор към изданието, а още на следващата година става главен редактор (1930–1931). Заради несигурността и неспокойствието през 30-те години работата му е изисквала проява на голяма отговорност и внимателност. Когато убиват директора на вестник „Македония“ през 1933 постът се заема от Димитър Талев. Братислав Талев разказва, че Димитър е приел новата длъжност „като дълг“. През 1934 са разпуснати всички партии, включително македонските дружества, поради което вестник „Македония“ също приключва издаване. След тези промени Димитър става сътрудник към вестник „Зора”. Заедно с Йордан Бадев води литературния отдел между 1938 и 1944. По това време „Зора“ е най-авторитетният вестник, вестникът на интелигенцията. През 1944 новият режим променя политиката на България по Македонския въпрос изцяло и започва активна македонизация на Пиринския край. Талев е обявен за националист и е изключен от Съюза на българските писатели. През октомври 1944 Димитър е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм“. Задържан е в Софийския централен затвор (до края на март 1945 г.) Той е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол (до края на август 1945). Талев отново е арестуван през октомври 1947. След тази случка здравословното състояние на Талев се влошава и той получава тежка язва. В изключително тежко състояние той е въдворен на работа в мина Перник, рудник „Куциян“ (до февруари 1948). Там Талев е трябвало да се храни с варени кочани зеле без никаква мазнина. В тежките условия е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му и сълагерниците/анархиста Христо Колев Йорданов-големия/. Синът му разказва как се е налагало семейството да се лишава от всякакви сладки храни, които жена му е затваряла в буркани и е изпращала в мините под предлог, че са лекарства.След 1948 семейството му е изселено от София в Луковит, където в условията на обществена изолация, през следващите 10 години Талев доработва романа „Железният светилник“, създава „Преспанските камбани“ и „Илинден“. В края на 50-те и началото на 60-те години комунистическият режим променя вижданията си по Македонския въпрос и постепенно застава на патриотични позиции. В резултат Талев е реабилитиран напълно, като се посвещава на свободна писателска практика. Преодоляно е и враждебното отношение от страна на властта. Талев е отличен със званията „Заслужил деятел на културата”, „Народен деятел на културата”, става лауреат на Димитровска награда за 1959 г. Избран е за народен представител в V-то (31-то) Народно събрание през 1966 г.Кирил Вапорджиев (1906 – 1986) - български виолончелист
Стефан Попов (1906 – 1989) - български писател
Александър Христов (1929 – 2005) - български журналист
Яким Якимов (1925 – 2009) - български режисьор
Събития:
1915 г. — В Божурище е открито първото училище за пилоти в България.
1951 г. — Издадена е Заповед № 53, с която се сформира българска национална доброволческа рота № 4093.
1955 г. — В София е учреден Съюз на българските журналисти.
Съюзът на българските журналисти (СБЖ) е доброволно сдружение на българските журналисти за защита на техните професионални, социални и синдикални права и интереси. Дейността на Съюза на българските журналисти е насочена към свободното упражняване на правото да се търси, получава и разпространява информация, на правото свободно да се изразява и разпространява мнение, както и към недопускането на цензура.
Първото журналистическо сдружение в България е Дружеството на столичните журналисти (1905). Сред неговите председатели са Йосиф Хербст (първи председател), проф. Никола Милев, Христо Силянов, Петко Пенчев, Димо Казасов и др. Дейността на Дружеството е насочена главно към професионалните въпроси и защита на моралните и материални интереси на журналистическата колегия в София - първата стъпка е направена още на 23 февруари 1908 г., когато са основани три фонда: „Пенсионен“, „Подпомагане“ и „Журналистически дом“. На 18 септември 1920 г. е открит и създаденият от Дружеството Журналистически клуб. Организацията издава „Вестник на вестниците“. През месец май 1924 година се създава още едно журналистическо сдружение - Съюзът на провинциалните професионални журналисти в България. Негов пръв председател е Стоян Никифоров. Целта на този съюз е да организира журналистите от провинцията и да подобри качеството на провинциалния печат. Дейността му е предимно взаимоспомагателна и просветна. Съюзът издава в продължение на две години първото в страната журналистическо списание „Български журналист“ (под редакцията на Лука Говедаров), организира изложби и беседи за печата. Заедно с Дружеството на столичните журналисти организира честване на Деня на печата. Дружеството на столичните журналисти и Съюзът на провинциалните професионални журналисти в България продължават да съществуват като самостоятелни организации до 24 декември 1944 година. Състоялите се на тази дата общи събрания на двете организации решават да се обединят в Съюз на журналистите в България. На проведеното съвместно заседание на двете организации са одобрени приетите от тях декларации за обединението и е утвърден устав на новата журналистическа организация. За председател на Управителния съвет е избран Петко Пенчев, а за почетен председател - Тодор Павлов. На 26 май 1948 г. Съюзът на журналистите, Съюзът на периодичния печат и Дружеството на журналистите се обединяват в единна обществена, културно-просветна и професионална организация на работниците от печата, изградена върху принципите на взаимното зачитане на равни права за всички нейни членове и осигуряване на техните професионални интереси - създава се единен Съюз на журналистите в България. За негов председател е избран Енчо Стайков. В края на 1950 г. Съюзът на журналистите преустановява своето самостоятелно съществуване и се влива в обединения Профсъюз на работниците от просветата, печата и политико-обществените учреждения. На мястото на Съюза на журналистите в България се създава Централен дом на журналистите, който продължава своята дейност до месец юни 1955 година. На 12 юни 1955 г. отново е учреден съюз на журналистите под наименованието Съюз на българските журналисти, който е продължител на Съюза на журналистите в България. Учредителното събрание приема устава на Съюза и избира Управителен съвет начело с проф. Владимир Топенчаров.Върховен орган на Съюза на българските журналисти е Общото събрание. Управителен орган на СБЖ е Управителният съвет. Към 2013 г. изпълняващ длъжността председател на УС на СБЖ и главен секретар на СБЖ е Снежана Тодорова.
