Това са притчи. Дали всяка дума в тях е исторически точна, не знам. Но смисълът им е болезнено точен.
Разказват, че когато Че Гевара бил предаден, един от войниците попитал човека, който го издал, как е способен да предаде човек, борил се за него и за правата му. Отговорът бил прост:
„Битките му уплашиха овцете ми.“
В тази реплика има повече политика, отколкото в половината партийни програми у нас. Защото тя описва човека, който не иска свобода, ако свободата му нарушава удобството. Не иска справедливост, ако справедливостта му разваля дребната сметка. Не иска промяна, ако промяната го кара да стане от масата, от дивана или от навика си да мълчи.
Подобна е и историята за Мохамед Карим, защитника на Александрия срещу Наполеон. Осъден на смърт, той получава шанс да откупи живота си. Отива при онези, за които се е борил, при търговците, които му дължат пари. Очаква поне малко достойнство. Получава обвинения. Те не виждат защитник. Виждат човек, който им е развалил търговията.
И тук вече притчата спира да бъде за Египет, Франция или някаква далечна история. Тя става за България.
Защото и тук често най-много мразят не онзи, който ги краде, а онзи, който им казва, че ги крадат. Не онзи, който ги унижава, а онзи, който им напомня, че са унижени. Не онзи, който ги държи бедни и зависими, а онзи, който ги кара да поемат отговорност.
Затова у нас всеки, който се опита да излезе от стадото, първо бива обявен за луд, после за опасен, после за виновен. Ако говори срещу беззаконието, значи „си търси белята“. Ако настоява за ред, значи „се прави на голям“. Ако иска промяна, значи „има интерес“. Ако не мълчи, значи „разваля спокойствието“.
Това е голямата българска трагедия. Не липсата на спасители. Липсата на общество, което да иска да бъде спасено.
Навремето един политик, когото мнозина не уважават, каза грубо, че „материалът е лош“. Изречението беше арогантно, обидно и политически цинично. Но реакцията беше още по-показателна. Същият този „материал“ се обиди, но не си зададе въпроса защо изобщо някой е посмял да го каже.
Защото проблемът не е в думата. Проблемът е в огледалото.
Ние обичаме да се възмущаваме от корупцията, докато търсим връзка. Мразим беззаконието, докато питаме „не може ли някак да мине“. Искаме чисти улици, но хвърляме фасове. Искаме силна държава, но не искаме правила, когато правилата стигнат до нас. Искаме герои, но само ако не ни създават неудобство.
И така всяка битка у нас свършва по един и същи начин. Някой тръгва да се бори, а отстрани му викат да не шуми, защото плаши овцете.
После се чудим защо ни управляват посредствени хора. Защо наглите успяват. Защо почтените се отказват. Защо умните заминават. Защо нормалните мълчат.
Отговорът не е сложен. Свободата иска гръбнак. А удобството иска само наведена глава.
И докато народът предпочита спокойните овце пред трудната свобода, всеки Че ще бъде предаван, всеки Карим ще бъде оставян сам, а всеки, който дръзне да каже истината, ще бъде обявяван за проблем.
Не защото е проблем.
А защото разваля тишината.
