От няколко седмици насам България си има един основен проблем: цунамито от сирийски бежанци, което щяло да залее страната. Хитреците във властта обичат този проблем - защото отклонява вниманието от истинските беди, констатира Георги Папакочев в анализ за dw.de.
На стотния ден от спорното управление на кабинета „Орешарски”, в началото на бурния есенно-зимен политически сезон на 42-то Народно събрание и след настойчиви 83-дневни протести срещу властта - познайте коя е най-важната тема в българското обществено пространство! Най-важната тема тези дни не е затъващата икономика на България. Не е и безработицата, нито пък престъпността, корупцията или социалната драма на младите и пенсионерите с мизерни доходи, на които предстои поредната страховита зима. Съвсем не!
Главен проблем на българите днес е вероятността от евентуален удар срещу режима на Асад и предполагаемото бежанско цунами, което заплашва да залее България. Публичното говорене за „опасните пришълци” от Близкия Изток претърпя бърза еволюция през последните няколко седмици и придоби истерични нотки. Неколцината „говорещи глави”, които обикновено забавляват публиката в електронните медии с тълкувания на местни проблеми, изведнъж се преквалифицираха в геополитици, военни експерти и познавачи на Близкия Изток и започнаха да вещаят страхотии и небивалици. Към тях незабавно се присъединиха хитреците от властта, които бързо осъзнаха, че изкуствено подклажданата военна психоза може да се окаже онази „манна небесна”, която да отклони общественото внимание в друга посока и да осигури на обърканата власт така необходимата глътка въздух.
Почти апокалиптично
До края на годината броят на сирийските бежанци в България щял да набъбне до 10 хиляди човека
Тъй като военните (не)способности на България да участва в бойни действия са известни дори на децата, голямата заплаха за националната сигурност беше локализирана в очакванията за бежанска вълна от Сирия и почти сигурната хуманитарна криза, която тя ще предизвика в България. Темата всъщност далеч не е нова. Още в края на миналата година президентът Росен Плевнелиев предупреди за „сериозна опасност” от наплив на бягащи от войната сирийци. Тогавашният външен министър Младенов категорично отрече да има опасност от „огромна” бежанска вълна, а вътрешният министър Цветанов успокои българите с думите, че институциите внимателно следели процеса. Тогава, според данни на Държавната агенция за бежанците, бегълците от Сирия са били едва 450 човека. След като през първото полугодие на 2013-та техният брой се удвои, новият външен министър Вигенин посочи, че потокът през границата се бил увеличил, но изрично увери, че бежанска вълна няма.
Само месец по-късно вицепремиерът и вътрешен министър Йовчев заговори за цели 1 400 сирийски бежанци и прогнозира апокалиптично, че до края на годината броят им щял да набъбне до 10 хиляди човека. След спешно свиканото заседание на правителствения Съвет по сигурността, в медийната суматоха се включи и военният министър Найденов, който противно на своя колега Йовчев обяви, че в страната вече са влезли 3 000 сирийци и дори представи предварителни разчети за бъдещите разходи около тези хора, които щели да надхвърлят сумата от 5 милиона евро. След това беше съобщено, че всички институции са се разтичали да издирват в пограничните райони изоставени казарми и училища, където евентуално да бъдат подслонени всички онези сирийци, за които няма да има място в съществуващите три бежански центъра.
Известен реализъм в пропагандната психоза внесе еврокомисарката Кристалина Георгиева. Тя поясни, че България далеч не е в категорията на най-силно засегнатите от бежанската вълна държави и дори подсказа на управляващите откъде биха могли да получат финансово съдействие в случай на евентуална хуманитарна криза. Известната българска етноложка Антонина Желязкова също се опита да внесе разум и морал в този дебат, като припомни, че всеки втори или трети българин има прародители бежанци. Днешните българи знаят за съпричастието, с което страната е посрещала арменците, руските емигранти след революцията, своите собствени сънародници, избягали от Беломорска Тракия и Македония, а в по-ново време - гръцките и палестинските политически емигранти, посочи Желязкова и отправи към властите следния призив: „Да следваме поне тази хуманна традиция!”.
Въпроси, въпроси, въпроси...
Темата за влизащите в България сирийци е явно по-интересна от тази за стотиците хиляди българи, които напускат родината си
Но сегашните управници едва ли са разбрали призива ?. За тях най-важно сега е удържането на властта, а за постигането на тази цел те използват всички средства, в това число и пропагандата. Защото ако следваха пътя на разума и на националната отговорност, те би трябвало да отговорят най-напред на простичкия въпрос: защо се занимаваме толкова настървено с влизащите в страната сирийски бежанци, а не говорим за стотиците хиляди българи, които бягат от немотията, политическия хаос и безперспективността в родината си? Или защо не се обръща внимание на младите хора от селата и малките градчета, които масово напускат родните си места, за да се превърнат в един вид вътрешни бежанци в столицата и останалите големи градове? И защо не се говори за евентуалните ползи от образованите бежанци, които биха могли да запълнят вакуума на трудовия пазар, възникнал след като десетки хиляди кадърни млади хора обърнаха гръб на България?
Всъщност, излишно е да задаваме подобни въпроси точно на това управление. Поради простата причина, че от самото си идване на власт то има съвършено други грижи. Чисто екзистенциални. 
От няколко седмици насам България си има един основен проблем: цунамито от сирийски бежанци, което щяло да залее страната. Хитреците във властта обичат този проблем - защото отклонява вниманието от истинските беди, констатира Георги Папакочев в анализ за dw.de.
На стотния ден от спорното управление на кабинета „Орешарски”, в началото на бурния есенно-зимен политически сезон на 42-то Народно събрание и след настойчиви 83-дневни протести срещу властта - познайте коя е най-важната тема в българското обществено пространство! Най-важната тема тези дни не е затъващата икономика на България. Не е и безработицата, нито пък престъпността, корупцията или социалната драма на младите и пенсионерите с мизерни доходи, на които предстои поредната страховита зима. Съвсем не!
Главен проблем на българите днес е вероятността от евентуален удар срещу режима на Асад и предполагаемото бежанско цунами, което заплашва да залее България. Публичното говорене за „опасните пришълци” от Близкия Изток претърпя бърза еволюция през последните няколко седмици и придоби истерични нотки. Неколцината „говорещи глави”, които обикновено забавляват публиката в електронните медии с тълкувания на местни проблеми, изведнъж се преквалифицираха в геополитици, военни експерти и познавачи на Близкия Изток и започнаха да вещаят страхотии и небивалици. Към тях незабавно се присъединиха хитреците от властта, които бързо осъзнаха, че изкуствено подклажданата военна психоза може да се окаже онази „манна небесна”, която да отклони общественото внимание в друга посока и да осигури на обърканата власт така необходимата глътка въздух.
Почти апокалиптично
До края на годината броят на сирийските бежанци в България щял да набъбне до 10 хиляди човека
Тъй като военните (не)способности на България да участва в бойни действия са известни дори на децата, голямата заплаха за националната сигурност беше локализирана в очакванията за бежанска вълна от Сирия и почти сигурната хуманитарна криза, която тя ще предизвика в България. Темата всъщност далеч не е нова. Още в края на миналата година президентът Росен Плевнелиев предупреди за „сериозна опасност” от наплив на бягащи от войната сирийци. Тогавашният външен министър Младенов категорично отрече да има опасност от „огромна” бежанска вълна, а вътрешният министър Цветанов успокои българите с думите, че институциите внимателно следели процеса. Тогава, според данни на Държавната агенция за бежанците, бегълците от Сирия са били едва 450 човека. След като през първото полугодие на 2013-та техният брой се удвои, новият външен министър Вигенин посочи, че потокът през границата се бил увеличил, но изрично увери, че бежанска вълна няма.
Само месец по-късно вицепремиерът и вътрешен министър Йовчев заговори за цели 1 400 сирийски бежанци и прогнозира апокалиптично, че до края на годината броят им щял да набъбне до 10 хиляди човека. След спешно свиканото заседание на правителствения Съвет по сигурността, в медийната суматоха се включи и военният министър Найденов, който противно на своя колега Йовчев обяви, че в страната вече са влезли 3 000 сирийци и дори представи предварителни разчети за бъдещите разходи около тези хора, които щели да надхвърлят сумата от 5 милиона евро. След това беше съобщено, че всички институции са се разтичали да издирват в пограничните райони изоставени казарми и училища, където евентуално да бъдат подслонени всички онези сирийци, за които няма да има място в съществуващите три бежански центъра.
Известен реализъм в пропагандната психоза внесе еврокомисарката Кристалина Георгиева. Тя поясни, че България далеч не е в категорията на най-силно засегнатите от бежанската вълна държави и дори подсказа на управляващите откъде биха могли да получат финансово съдействие в случай на евентуална хуманитарна криза. Известната българска етноложка Антонина Желязкова също се опита да внесе разум и морал в този дебат, като припомни, че всеки втори или трети българин има прародители бежанци. Днешните българи знаят за съпричастието, с което страната е посрещала арменците, руските емигранти след революцията, своите собствени сънародници, избягали от Беломорска Тракия и Македония, а в по-ново време - гръцките и палестинските политически емигранти, посочи Желязкова и отправи към властите следния призив: „Да следваме поне тази хуманна традиция!”.
Въпроси, въпроси, въпроси...
Темата за влизащите в България сирийци е явно по-интересна от тази за стотиците хиляди българи, които напускат родината си
Но сегашните управници едва ли са разбрали призива ?. За тях най-важно сега е удържането на властта, а за постигането на тази цел те използват всички средства, в това число и пропагандата. Защото ако следваха пътя на разума и на националната отговорност, те би трябвало да отговорят най-напред на простичкия въпрос: защо се занимаваме толкова настървено с влизащите в страната сирийски бежанци, а не говорим за стотиците хиляди българи, които бягат от немотията, политическия хаос и безперспективността в родината си? Или защо не се обръща внимание на младите хора от селата и малките градчета, които масово напускат родните си места, за да се превърнат в един вид вътрешни бежанци в столицата и останалите големи градове? И защо не се говори за евентуалните ползи от образованите бежанци, които биха могли да запълнят вакуума на трудовия пазар, възникнал след като десетки хиляди кадърни млади хора обърнаха гръб на България?
Всъщност, излишно е да задаваме подобни въпроси точно на това управление. Поради простата причина, че от самото си идване на власт то има съвършено други грижи. Чисто екзистенциални. 
