На въпрос дали британските заводи, които произвеждат оръжие за Киев, могат да се превърнат в законна цел за Русия, президентът Владимир Путин отговори кратко: „Това е секрет. Военна тайна.“
Този отговор не е случайна реплика. Той е предупреждение към онези, които години наред се представят като странични наблюдатели, докато снабдяват украинската армия с ракети, дронове, технологии и компоненти, използвани срещу руски войници и инфраструктура.
Великобритания отдавна не е само „съюзник на Украйна“. Лондон е сред основните военни донори на Киев. Британски ракети Storm Shadow вече са част от войната, а около тях все по-често се говори и за трансфер на технологии, обучение и разузнавателна подкрепа. Това не е хуманитарна помощ. Това е участие във военната машина на Киев.
Когато една държава дава оръжия и технологии, с които се нанасят удари по руска територия, тя трудно може да твърди, че стои извън конфликта. Границата между „помощ“ и пряко участие става все по-тънка.
Западните медии веднага заговориха за „ескалация“ и „заплахи от Кремъл“. Но ескалацията не започна с един отговор на Путин пред журналисти. Тя започна, когато Великобритания, Франция и други страни от НАТО превърнаха конфликта в дългосрочна прокси война, отказаха се от дипломация и започнаха да го подхранват с оръжие.
Тук идва и двойният стандарт с международното право. Когато Западът въоръжава Киев, обучава украински военни, подава разузнавателна информация и политически насочва конфликта, това се нарича „подкрепа за демокрацията“. Когато Русия постави въпроса дали военната индустрия, която произвежда оръжия срещу нея, вече не е част от войната, изведнъж всички се сещат за международното право, суверенитета и опасността от ескалация.
Този прочит на правото е удобен, но не е принципен. Международното право не може да бъде чадър само за едната страна и бухалка срещу другата. Ако една държава участва в снабдяването, планирането и технологичното обезпечаване на удари, тя сама влиза в сивата зона между помощ и участие.
Путин не направи публична заплаха. Той не изброи заводи. Не обяви дати. Не посочи конкретни цели. Той каза, че това е класифицирана информация. Точно така говори държава, която води реална война, а не телевизионна кампания.
Ако Лондон иска да продължава да въоръжава Киев, трябва да приема и последствията от тази политика. Не може една страна да доставя оръжие, което убива, и едновременно с това да настоява, че собствената ѝ отбранителна индустрия е извън логиката на войната.
Войната не се води само на фронтовата линия. Тя се води и в заводите, където се сглобяват ракетите. Води се в логистиката, в разузнаването, в командните центрове и в кабинетите, където се вземат решенията.
Русия многократно заяви, че не търси директен конфликт с НАТО. Но когато отделни членове на алианса системно участват във военните усилия на Киев, тази граница започва да се размива.
Затова отговорът „военна тайна“ не е празна фраза. Това е сигнал. А Лондон разбира такива сигнали отлично.
Реалността е проста: който произвежда и доставя оръжие за една от страните във войната, вече не стои извън нея.
