След падането на правителството всичко по протокол е ясно. Президентът започва консултации, мандатите ще бъдат раздадени, никой няма да състави кабинет, ще се стигне до служебно правителство и нови избори. Това вече не е новина, а административна рутина. Интересното не е какво следва формално, а какво се случва под повърхността и каква е дълбоката логика на поредния срив.
На площада хората не викаха срещу абстрактна „система“. Викаха конкретно срещу Делян Пеевски и Бойко Борисов, наричайки ги в едно и също изречение „прасетата“. Това не беше метафора, а диагноза – символ на модела, който хората отхвърлят. И тук започва абсурдът. Единият – Пеевски – почти не се показа. Мълчалив, изчакващ, в сянка, където реално се чувства най-силен. Другият – Борисов – още преди кабинетът официално да бъде разпуснат, излезе на терен и стартира предизборна кампания, сякаш протестът не е бил срещу него, сякаш името му не е било скандирано, сякаш той е страничен наблюдател на процеса, а не негова централна фигура.
Това поведение не е грешка. То е стратегия. Борисов залага на късата памет, на умората, на това, че след всеки протест идва моментът, в който хората се прибират, а партиите остават. Той играе ролята на човек, който „не се е случило нищо“, защото знае, че българската политическа система е изградена така, че дори когато бъде отхвърлена морално, тя се възпроизвежда механично на избори.
И тук стигаме до същинския въпрос: каква е идеята да свалиш едно правителство, ако след това осем пъти избираш същото? В кавички „да го свалиш“, защото този път правителството дори не беше свалено – то се самоизвади от сцената, за да не носи отговорност за това, което предстои. Но логиката остава същата. Протестът казва „не искаме тези хора“, изборите отговарят „ето ги пак същите хора“. Това не е демократичен парадокс, това е народна шизофрения.
Проблемът не е само в политиците. Те действат рационално спрямо средата, която им позволява да оцелеят. Големият проблем е в очакването на обществото, че нещо магически ще се промени, без да се промени начинът, по който се гласува, по който се търпи и по който се забравя. Хората излизат на площада с ясни имена, но на изборите често гласуват абстрактно – „по-малкото зло“, „да не дойдат другите“, „щото поне ги знаем“. Така протестът и изборът започват да си противоречат, а не да се допълват.
Какво всъщност очаква народът да се случи в тази ситуация? Очаква промяна без цена. Очаква смяна на модел без смяна на носителите му. Очаква нов резултат от същото действие, повтаряно отново и отново. Това не е наивност, това е форма на колективно самозалъгване, подхранвана от страх – страх от неизвестното, страх от нови лица, страх от риск.
Пеевски и Борисов са симптом, не първопричина. Те съществуват, защото системата ги възпроизвежда, а системата съществува, защото обществото я търпи в изборния момент, дори когато я отхвърля на улицата. Докато този разрив между протестното поведение и изборното поведение не бъде осъзнат и преодолян, всяко „сваляне на правителство“ ще бъде просто смяна на декорите.
Истинският въпрос вече не е дали това правителство ще падне – то падна. Въпросът е дали обществото е готово да понесе последиците от собственото си недоволство и да го превърне в последователен избор, а не в еднократен изблик. Ако не е, следващият парламент ще бъде вариация на същия, следващото правителство – сглобка от познати лица, а следващият протест – още по-огорчен и още по-безсилен.
Това е момент на истина. Или протестът започва да има памет, или изборите ще продължат да обезсмислят всяка улица, всеки площад и всяко скандирано име. България не страда от липса на недоволство. Страда от липса на последователност. И докато това не се промени, „прасетата“ ще продължат да се връщат – не защото са непобедими, а защото системата им го позволява.
