Една дума от изказването на лидера на ГЕРБ постави неудобен въпрос за цялото българско политическо управление. Думата е „докрай“. И тя заслужава далеч повече внимание от поредната размяна на обвинения между управляващи и опозиция.

На 12 ноември Бойко Борисов направи изказване, което заслужава внимателен прочит. В кулоарите на Народното събрание той обяви:

„Това правителство трябва да стои колкото може по-дълго, за да ви оберат докрай. Кризата да е тотална.“

На пръв поглед това е поредната политическа атака срещу кабинета на Румен Радев. Борисов обвини управляващите, че посягат на доходите на българите, увеличават финансовата тежест върху гражданите и водят страната към криза.

Но в цялото изказване има една дума, която заслужава специално внимание.

ДОКРАЙ!

Господин Борисов, какво точно означава „да ни оберат докрай“? Означава ли, според Вас, че ограбването вече е започнало и сега остава единствено да бъде довършено? И ако е така, кога започна то и кой носи отговорност за предишните години?

Тук неизбежно стигаме до политическата биография на самия Борисов. Той беше министър-председател три пъти между 2009 и 2021 година. ГЕРБ управляваше държавата в продължение на години, контролираше значителни публични ресурси, определяше бюджетните приоритети и носеше отговорност за обществените поръчки, инфраструктурата и държавната администрация.

Затова въпросът кой е довел България до състоянието, което Борисов днес описва, не започва от последното правителство.

Ако българите са системно ощетявани, както той твърди, обществото има право да получи отговор и за предишните управления.

Това не е юридическо признание за извършено престъпление. Това е политически въпрос, породен от собствените думи на човек, управлявал България през значителна част от последните две десетилетия.

И има още един тревожен момент.

Борисов заявява, че иска правителството да остане достатъчно дълго, за да стане кризата тотална.

Ако приемем думите му сериозно, излиза, че задълбочаването на кризата е желан политически сценарий. Не нейното предотвратяване, не защитата на гражданите, а достигането до такава степен на обществено недоволство, при която управляващите ще загубят властта.

Тук възниква въпросът дали политическата изгода не се поставя над обществения интерес.

Защото една тотална криза няма да удари само министрите и депутатите. Тя ще удари пенсионерите, работещите, малките предприятия, болниците, училищата и всички българи, които плащат сметката за политическите решения.

Нека припомним и нещо друго. България получи едва 40 от 100 точки в Индекса за възприятие на корупцията за 2025 година на „Трансперънси Интернешънъл“. Това е най-ниският резултат за страната от 2012 година насам. Индексът не доказва вина на конкретен политик, но показва колко дълбок остава проблемът с доверието в публичната власт.

И той не се е появил вчера.

Затова, когато политик с три премиерски мандата говори за ограбване на народа, обществото има пълното основание да поиска отчет за всички периоди на управление, включително неговите.

Не е достатъчно всеки следващ кабинет да обвинява предишния, а всеки предишен да обяснява как настоящият съсипва държавата. Тази размяна на обвинения не връща парите на данъкоплатците и не установява кой е отговорен за конкретните злоупотреби.

Българските граждани заслужават факти, документи, проверки и реална отговорност, а не непрекъснати политически спектакли.

И докато политиците спорят кой ограбва народа, остава един въпрос, на който никой не дава достатъчно убедителен отговор.

Кой носи отговорност за всичко, което се случи преди днешното „докрай“?

Защото Борисов е прав поне за едно: обществото има основание да се интересува кой посяга на парите му.

Но този въпрос трябва да се задава на всички управлявали, включително на самия Борисов.

А най-важното е да не позволяваме българската държава да се превърне в политическо състезание кой ще обвини другия в ограбване, докато гражданите продължават да плащат цената.