Поредната картинка, разпространявана в социалните мрежи, поставя шофьорите пред наглед елементарен избор: при мъгла и видимост едва 30–40 метра с каква скорост бихте карали по магистралата? Предложените отговори са 30 и 140 км/ч. Единият е представен като отговор на разумния шофьор, а другият като поведение на безотговорен човек. Само че пътната безопасност не е анкета във Facebook и въпросът е далеч по-сериозен.

Подобни публикации събират одобрение, коментари и възмущение. Всеки бърза да демонстрира колко отговорен водач е, без изобщо да разгледа цялата ситуация. А точно тук се крие проблемът. Движението по автомагистрала е система, в която решенията на един водач непосредствено засягат десетки други. Особено при намалена видимост.

Нека първо изясним нещо съществено. При видимост от 30–40 метра движението със 140 км/ч е изключително опасно. При такава скорост автомобилът изминава близо 39 метра само за една секунда. Практически водачът няма достатъчно време дори да реагира на препятствие, появило се на границата на видимостта.

Но означава ли това, че всеки трябва самостоятелно, без предупреждение и без съобразяване с останалото движение, да намали до 30 км/ч? И тук отговорът не е толкова елементарен, колкото внушава картинката.

Законът не позволява произволно поведение, но не забранява ниската скорост при мъгла

В обществото съществува и друго погрешно разбиране, според което на автомагистрала има обща минимална скорост, под която автомобилите нямат право да се движат.

Българският Закон за движението по пътищата не определя такава универсална минимална скорост. Член 55 поставя изискване към конструктивната максимална скорост на превозните средства, допускани по автомагистрала, която трябва да надвишава 70 км/ч. Това не означава, че автомобилът е задължен постоянно да се движи с поне 70 км/ч.

Член 22 забранява движението с неоправдано ниска скорост, когато то пречи на останалите участници. Гъстата мъгла обаче представлява напълно основателна причина за сериозно намаляване на скоростта.

А член 20 задължава водачите да се съобразяват с конкретните условия на видимост и да поддържат скорост, която им позволява да спрат пред предвидимо препятствие.

Следователно нито разрешените 140 км/ч означават задължение да се движим с такава скорост, нито ограничената видимост оправдава рязко и непредвидимо поведение на пътя.

Рязкото намаляване също създава опасност

Представете си автомагистрала с интензивно движение, тежкотоварни автомобили и гъста мъгла. Една кола започва рязко да намалява, следващата реагира със закъснение, третата предприема аварийно спиране, а четвъртата вече няма достатъчно пространство за реакция.

Така започват част от верижните катастрофи. Опасността не идва единствено от високата скорост, а и от недостатъчната дистанция, различията в скоростите, закъснялата реакция и внезапните маневри.

Разбира се, отговорността за поддържане на безопасна дистанция остава на следващия водач. Именно затова намаляването трябва да бъде своевременно и плавно, когато обстановката го позволява. При непосредствена опасност законът изисква незабавна реакция, включително аварийно спиране, ако е необходимо.

Истинската безопасност не се измерва с това кой е избрал най-малкото число в една интернет анкета. Измерва се с правилното поведение на всички участници в движението.

Къде са електронните табла, които трябва да управляват движението?

Тук стигаме до големия въпрос, който авторите на подобни публикации обикновено пропускат.

Защо по българските магистрали не разполагаме с достатъчно ефективни системи за динамично управление на движението, които своевременно да предупреждават водачите за мъгла, заледяване, катастрофи и други опасности?

Съвременната автомагистрала не представлява само няколко ленти асфалт, мантинели и поставени ограничения. Тя трябва да разполага с организация, която реагира на променящите се условия.

При гъста мъгла електронните пътни знаци с променящи се съобщения трябва своевременно да предупреждават приближаващите автомобили и при необходимост да въвеждат по-ниски максимално разрешени скорости.

Например ограничението би могло последователно да премине от 140 на 120, 100, 80 и 60 км/ч, в зависимост от конкретната опасност и организацията на движението. Така всички водачи получават предварително предупреждение и правно определено ограничение, вместо да бъдат изненадани от внезапно възникнала опасност.

Когато електронен пътен знак въвежда ограничение от 60 км/ч, то става задължително за водачите, за които се отнася. Това е максимално допустима, а не задължителна скорост. Ако видимостта изисква движение с 30 км/ч, водачът трябва да намали допълнително.

При особено опасни условия правилното решение дори би могло да бъде временно затваряне на засегнатия участък.

Именно това е смисълът на управлението на трафика. Да предупреждаваш предварително, да регулираш движението и да намаляваш риска, вместо единствено да санкционираш водачите след нарушения или да преброяваш пострадалите след катастрофа.

Държавата трябва да осигури организация, а не само да изисква дисциплина

Българските шофьори непрекъснато слушат за несъобразена скорост, липса на дисциплина и недостатъчна отговорност. Това са реални проблеми. Но къде остава отговорността на институциите, които изграждат, поддържат и управляват пътищата?

Защо метеорологичните условия не водят навсякъде до своевременно предупреждение и адекватно управление на скоростта? Защо опасните участъци не разполагат с достатъчна система за наблюдение и динамична сигнализация? И защо след тежки произшествия дебатът толкова често се свежда единствено до поведението на шофьорите?

Българската нормативна уредба вече регламентира електронните пътни знаци с променящи се съобщения. Следователно въпросът не е дали подобна организация съществува като технология или правна възможност. Въпросът е доколко тя е изградена, къде функционира и дали се прилага ефективно.

Морализаторството във Facebook няма да предотврати следващата катастрофа

Особено неприятно е, когато сериозни въпроси на пътната безопасност се превръщат в състезание по морално превъзходство.

Най-лесно е да посочиш отговор „30 км/ч“, да обвиниш всички останали в безотговорност и да приемеш, че си решил проблема. Далеч по-трудно е да разбереш как действат спирачният път, времето за реакция, дистанцията и разликата в скоростите между автомобилите.

Водачът, който кара със 140 км/ч при видимост 30 метра, създава очевидна опасност. Но и този, който извършва ненужно рязко спиране, не следи движението около себе си или предприема непредвидими действия, също създава риск.

Отговорното поведение изисква повече от демонстративно бавна скорост. То изисква предвиждане, контрол, дистанция и съобразяване с обстановката.

А от държавата изисква нещо, за което рядко се говори с достатъчна настойчивост: безопасна инфраструктура и реално управление на движението.

Защото въпросът не е дали един шофьор ще избере 30 или 140 км/ч в социалните мрежи. Въпросът е защо при опасна мъгла движението по магистралата трябва да разчита единствено на индивидуалните реакции на водачите, вместо да бъде предварително предупредено и организирано чрез съвременни системи за управление на трафика.

Точно този въпрос трябва да бъде отправен към институциите, които носят отговорност за българските магистрали.