„Спрете, защото „Кауфланд“ е много голям и ако тръгне по бобслея надолу, фалитът на КТБ ще ви се стори като пролетен бриз. „Кауфланд“ има много кредити, има 8800 служители“, заяви изпълнителният директор на веригата Михаил Петров.
Нека приемем думите му като повод за хипотетичен въпрос. Ако голяма търговска верига изпадне в тежки финансови затруднения, какво става с банките, които са ѝ отпуснали кредити? А ако причината е пожар, земетресение или друго бедствие, което прекъсне работата на магазини и складове, кой поема загубите? Ще се разклати ли само компанията, или проблемът ще стигне и до нейните кредитори?
Отговорът зависи от размера на кредитите, обезпеченията, застраховките и дела на този длъжник в портфейла на всяка банка. Фалитът на един търговец не води автоматично до фалит на банка. Но колкото по-голяма е експозицията, толкова по-сериозен става рискът за кредитора. Именно затова банките трябва да оценяват внимателно на кого отпускат средства, при какви условия и какво ще стане, ако бизнесът изпадне в криза.
Ако ръководството на „Кауфланд“ смята, че евентуалното пропадане на компанията би имало последици, сравними с фалита на КТБ, това е сериозен сигнал и за банките, които финансират подобен бизнес. Те трябва сами да си зададат въпроса дали са оценили риска правилно. Не защото думите на един директор доказват, че банките са застрашени, а защото самият той изтъква мащаба на кредитите и възможните последици от падането на веригата.
Това е хипотеза, не прогноза. Никой не твърди, че „Кауфланд“ ще фалира, че предстои бедствие или че някоя банка е пред срив. Но след като шефът на компанията сам поставя фалита на КТБ като мярка за сравнение, обществото има право да попита какво точно иска да каже с това. Че веригата е толкова голяма, че държавата трябва да внимава? Че последиците от нейното пропадане ще бъдат значителни? Тогава нека банките, регулаторите и клиентите преценят какво означава подобна заявка.
Едно е ясно: големината на компанията не може да служи като щит срещу законова проверка. А кредиторите ѝ не бива да разчитат на внушения и успокоения. Те трябва да знаят собствения си риск и да го управляват.
