Държавата превърна контрола по пътищата в постоянен натиск върху шофьорите. Камери, триноги и санкции дебнат на всеки удобен участък. МВР представя това като борба за безопасност, но хората виждат друго: система, която наказва лесно и събира пари без видим резултат за обществото.
Камерата сама по себе си не превъзпитава. Тя не учи на преценка, не обяснява опасността и не изгражда отговорно поведение. Тя засича, изпраща глоба и затваря случая. Шофьорът плаща, а държавата отчита дейност. Така контролът се превръща в административна машина за санкции, вместо в политика за предотвратяване на катастрофи.
Най-силно възмущение будят местата, на които контролът изглежда избран заради лесното събиране на глоби, а не заради реален риск. Когато тринога стои на прав участък с добра видимост, без пешеходен поток и без очевидна опасност, МВР дължи обяснение. Къде са данните за катастрофите? Защо камерата е точно там? Какъв резултат е постигнала? Без ясни отговори хората основателно възприемат тези места като касички на пътя.
Тази политика тероризира шофьорите, но не ги прави по-внимателни. Тя ги кара да се оглеждат за камерата и да мислят за глобата, вместо да разчитат пътя и да преценяват реалната опасност. Това е контрол чрез страх, а не възпитание чрез разумни правила.
Ако след толкова камери, глоби и акции пътищата не стават осезаемо по-безопасни, резултатът за хората е нулев. Остава усещането за държава, която е намерила удобен начин да прибира пари от гражданите и го нарича пътна безопасност. Това не е превенция. Това е терор над шофьорите и касичка за събиране на глоби.
