Арестът на Славчо Мегеров в София се превърна в телевизионно събитие. Камерите показваха мъжа с белезници, разговорите му с полицаите и продължилия с часове оглед на автомобила му. Криминалисти със защитни облекла вземаха проби от колата, включително от лявата врата и волана, докато национални телевизии излъчваха кадри на живо. Така публиката видя не само задържането, а и част от работата по събирането на доказателства.
Това повдига въпрос, който не се изчерпва с правото на медиите да отразяват полицейска операция. Кой реши камерите да останат толкова близо до автомобил, който се проверява като част от разследване на убийство? Разполагаха ли журналистите с разрешение да снимат действията на криминалистите? И какво точно беше показано на живо, преди експертите да приключат работата си?
НПК предвижда, че материалите по разследването не се разгласяват без разрешение на прокурор. Самият факт, че телевизионна камера е заснела действия на публично място, не доказва автоматично нарушение. Но кадрите поставят основателен въпрос дали е била опазена следствената тайна и дали публичността не е засегнала събирането и защитата на доказателствата. Отговорът зависи от това какво е било разрешено, какво е заснето и как е разпространено.
Има видима разлика между ограниченията около местопрестъплението в Пловдив и свободния достъп на камерите до огледа на автомобила в София. При убийството районът е бил отцепен с часове. При задържането обаче телевизионните кадри показаха отблизо как експертите работят по колата. Не е нужно човек да обвинява някого в режисура, за да попита защо в единия случай публиката остава зад кордона, а в другия получава почти непосредствен достъп до криминалистичната работа.
Самото поведение на Мегеров също стана тема. На кадрите той изглежда спокоен, говори с полицаите и не показва видимо притеснение. За зрителя това създава впечатление. За разследването обаче езикът на тялото не доказва вина, както и спокойствието не доказва невиновност. Журналисти, присъствали на ареста, също описаха поведението му като необичайно спокойно, но посочиха, че то допуска различни обяснения.
По-сериозният проблем е начинът, по който държавата говори за задържания. На 1 октомври вътрешният министър Иван Демерджиев заяви пред парламента: „Нямаме съмнения, че сме задържали физическия извършител на убийството“. Това е категорична формулировка от ръководителя на МВР, произнесена преди съдът да се е произнесъл по вината. Ден по-късно прокуратурата вече беше повдигнала на Мегеров обвинение за предумишлено убийство и обяви личен мотив, свързан с неуредени финансови отношения. Обвинението е тежко, но то не е присъда.
Презумпцията за невиновност не забранява на МВР да съобщава за задържането или да обяснява какви данни проверява. Тя изисква властите да не представят обвиняемия като виновен преди съдебното решение. Съветът на Европа припомня, че Европейският съд по правата на човека вече е установявал нарушения от страна на български длъжностни лица заради публични изявления, които са нарушили това право. Това не означава, че всяка силна реплика автоматично води до осъждане на държавата. Означава, че думите на министър, прокурор или полицейски ръководител имат правна тежест и не са обикновен коментар в студио.
В публичното пространство бързо беше извадено и криминалното минало на Мегеров. По данни, представени от прокуратурата, той е осъждан за престъпления, сред които убийство като непълнолетен, кражби и участие в организирана престъпна група, но е бил реабилитиран. Това минало е част от биографията му и може да има значение в рамките на закона. То обаче не доказва кой е извършил сегашното убийство. Когато на един човек се залепи етикетът „рецидивист“, публиката лесно започва да приема обвинението като доказан факт.
Ако след месеци обвинението се разпадне и Мегеров бъде освободен, обществото ще попита кой носи отговорност за категоричните думи на министъра и за представянето на задържания като убиец още преди делото да е стигнало до съда. А ако държавата допусне нарушение на правата му, сметката отново ще платят данъкоплатците. Точно затова презумпцията за невиновност не е формалност, а граница, която властта няма право да прекрачва.
Обществото има право да пита дали разследването е прозрачно, дали доказателствата са събрани законосъобразно и защо министърът говори за „физически извършител“, преди съдът да е установил вината. Но отговорите не идват от кадри с белезници, от спокойното поведение на задържания или от дебелината на полицейското му досие. Те трябва да дойдат от доказателствата, които прокуратурата ще представи, и от съда, който ще ги оцени.
Държавата има право да отчете бързото задържане като успех на полицията. Тя няма право да превърне този успех в присъда пред телевизионните камери.
