Шумът около домашната ракия не тръгна от измислена новина. Тръгна от конкретен текст в проект за промени в Закона за акцизите и данъчните складове, публикуван за обществено обсъждане на 23 септември. В предложената редакция на чл. 100 се забранява държането на ракия, произведена в регистриран специализиран малък обект за дестилиране, от лице, което не е получателят по акцизния документ и не е член на неговото семейство. Формулировката не ограничава забраната само до магазин, склад, заведение или друго място за стопанска дейност. Именно оттук идва спорът за бутилката, подарена от приятел, съсед или колега.
Министерството на финансите обясни, че не посяга на домашната ракия и че целта е пресичане на незаконната търговия, сивия сектор и злоупотребите с по-ниско обложения домашен алкохол. Това е разбираема цел. Ако някой вари стотици литри под режима за лично потребление, а след това ги продава, държавата има основание да контролира тази дейност. Самото министерство заявява именно такава цел.
Проблемът е друг. Текстът не е написан така, както е обяснен след възникването на скандала.
Ако целта е незаконната търговия, законът трябва да атакува продажбата, търговското съхранение, системното разпространение и количествата, които очевидно надхвърлят личната употреба. Вместо това проектът поставя акцент върху това кой физически държи бутилката. В една алинея се регулират помещенията, свързани със стопанска дейност. В следващата вече няма подобно ограничение и забраната е формулирана спрямо лицето, което държи ракията. Това е причината юридическият спор да не е измислен от опозицията или от медиите. Той произтича от самата конструкция на текста.
Тук стигаме до първия сериозен въпрос. Ако Министерството е искало да накаже нелегалния търговец, защо законодателят не е написал именно това?
Има огромна разлика между човек, който държи 400 литра алкохол и го продава, и човек, който има в мазето две бутилки ракия от тъста си. Тази разлика е очевидна за всеки извън нормативния текст. В проекта тя не е достатъчно ясно очертана.
Вторият проблем е размерът на санкцията. Публично обсъжданите текстове предвиждат минимална глоба от 1000 евро, а при повторно нарушение сумата се увеличава. Така възниква въпросът за съразмерността. Една и съща правна конструкция би могла да обхване човек, който участва в нелегална търговия, и човек, който държи подарена бутилка. Това не доказва, че именно така ще действат контролните органи. Но добрият закон не трябва да разчита на обещанието, че администрацията ще проявява здрав разум. Той трябва сам да поставя ясни граници.
Третият въпрос е контролът. Ако забраната действително се отнася и до частни лица извън търговска дейност, логично следва въпросът как държавата ще установява нарушението. Как се доказва коя бутилка от кого е произведена? Как собственикът доказва, че е член на съответното семейство? Как се идентифицира съдържанието на бутилка без етикет? Как се установява дали тя е подарък, остатък от семейно събиране или част от нелегална продажба?
Колкото повече подобни въпроси се появяват, толкова по-ясно става, че един текст, насочен към нелегалната търговия, е стигнал твърде близо до регулирането на битовия живот.
Има и икономическа линия, която заслужава внимание. Големите лицензирани производители имат естествен интерес нелегалният алкохол да бъде ограничаван. Те плащат пълен акциз, поддържат производствени стандарти и се конкурират с продукт, част от който излиза на пазара през режима за лично потребление. Това е реален икономически конфликт.
Икономическият ефект е друг въпрос. Колкото по-рисково и административно тежко става разпространението на домашно произведен алкохол, толкова повече потребление естествено се насочва към бутилираната търговска продукция. Това би било благоприятно за индустриалните производители независимо дали те са участвали в писането на закона или изобщо не са били питани.
Оттук идва и най-интересното противоречие. Министерството казва: не засягаме домашната ракия. Критиците отговарят: текстът, който сте написали, допуска точно това. И двете твърдения могат да съществуват едновременно, ако проблемът е в самата нормативна редакция. Министерството може действително да няма намерение да глобява човек за бутилка от съседа, но ако законът не казва ясно същото, намерението на министъра няма правна стойност след приемането му.
Още по-показателно е, че след обществената реакция се наложи Министерството на финансите да обяснява какво текстът „всъщност“ означава. Когато една законова разпоредба изисква министърът да излиза пред медиите и да уверява хората, че написаното няма да се прилага така, както звучи, това е поне сериозен сигнал за проблем в законодателната формулировка.
Случаят не е спор дали държавата трябва да преследва незаконната продажба на алкохол. Трябва. Въпросът е защо за постигането на тази цел се предлага инструмент, който не прави достатъчно ясно разграничение между търговеца и човека с една чужда бутилка в мазето.
И тук всички линии се събират на едно място. Декларираната цел е ограничаване на сивата икономика. Текстът създава по-широка забрана. Санкцията е висока. Механизмът за контрол поражда практически въпроси. След скандала се налага публично разяснение, че гражданите не бива да разбират закона така, както той на пръв прочит позволява да бъде разбран.
Това са конкретните основания критиците да определят предложението като непрецизно, несъразмерно и лошо подготвено. Дали ще остане такова, ще се види след общественото обсъждане. Проектът още не е действащ закон и текстът може да бъде променен преди приемането му.
