Докато Вашингтон притиска Индия да ограничи покупките на руски петрол, САЩ вече разрешиха внос на дизел с руски произход. Това е фактът, който поставя неудобния въпрос: става ли дума за принципна санкционна политика, или правилата важат само докато не започнат да пречат на американския интерес?
На 9 октомври Доналд Тръмп обяви, че Русия ще достави над 300 000 тона дизел незабавно, още 500 000 тона през ноември, 1 милион тона след това и допълнителни 3 милиона тона в кратък срок. По думите му горивото е предназначено за американския и световния пазар. Същия ден американското финансово министерство издаде Генерален лиценз №135, който разрешава сделки с руски дизел до 7 април 2027 г.
Така обявените количества достигат 4,8 милиона тона. Дали целият обем ще бъде доставен, каква част ще стигне до САЩ и кой точно ще купи горивото засега не е ясно. Но посоката е ясна: след като години наред Вашингтон настояваше други държави да ограничат руските енергийни доставки, сега самият той отваря пазар за руски дизел.
Точно тук се появява индийската връзка. През септември Путин се срещна с Нарендра Моди в Ню Делхи, а заключителната декларация на срещата не спомена войната в Украйна. Това не доказва тайна договорка за енергийни маршрути. Но на фона на американския натиск върху Индия и последвалото решение за руския дизел неизбежно възниква въпросът: дали Вашингтон не се опитва да измести индийските посредници и да поеме по-пряк контрол върху достъпа до руското гориво?
През последните години Индия купуваше руски суров петрол, преработваше го в рафинериите си и изнасяше готови горива към други пазари. Така страната се превърна във важен посредник в световната енергийна търговия. Сега Вашингтон заплашва купувачите на руска енергия с мита до 100%, а почти едновременно разрешава руски дизел да влиза на американския пазар. Дали това е опит Индия да бъде отстранена от веригата, не е доказано. Но съвпадението заслужава обяснение.
Има и още един детайл. На 9 октомври американският фонд Carlyle обяви, че вече не преследва сделката за международните активи на „Лукойл“. Същия ден Тръмп обяви договорката с Путин за руския дизел. Няма доказателство, че двете събития са координирани. Но когато американски инвеститор се оттегля от сделка за руски енергийни активи, а американската администрация отваря пазар за руско гориво, подозрението за по-голямо пренареждане на енергийните интереси не е лишено от основание.
Лиценз №135 не отменя всички санкции срещу Русия. Той обаче показва, че Вашингтон може да направи изключение, когато вътрешният натиск стане достатъчно силен. В случая става дума за високите цени на дизела преди изборите на 3 ноември. Според Reuters първоначално обявените количества са малки спрямо американското потребление, а доставките зависят от състоянието на руските рафинерии и наличието на подходящи танкери. Ползата за американските цени може да се окаже ограничена. Политическият сигнал обаче вече е изпратен.
За Индия посланието е още по-ясно. Ако Ню Делхи бъде притискан да се отказва от руски петрол, докато САЩ допускат руски дизел на своя пазар, тогава спорът не е само за санкции и морал. Става дума и за това кой ще контролира доставките, кой ще печели от преработката и кой ще определя цената.
Европа остава от другата страна на това пренареждане. Американският лиценз не важи за Европейския съюз и не променя европейските ограничения. Докато Вашингтон си оставя ход за отстъпление, европейските държави продължават да плащат цената на собствената си санкционна политика. А България отново слуша спорове кой е „русофил“ и кой „евроатлантик“, вместо да чуе простия въпрос: защо правилата се оказват различни за различните играчи?
Възможно е да няма никакъв таен план за изхвърляне на Индия. Възможно е Carlyle и дизеловата сделка да нямат общо. Но фактите подреждат картина, която не може да бъде заметена с лозунги: САЩ заплашват Индия заради руската енергия, а после разрешават руски дизел за американския пазар. Ако това не е двоен стандарт, Вашингтон дължи обяснение как точно нарича подобна политика.
