За дините в Жигулата и водата в ушите!
Някога почивките не бяха бленуван мираж нито дълго планувано събитие. Нямаше и такива лиготии като уикенд на плажа. Просто товарехме багажника на Жигулата, събирахме почти цялата покъщнина, няколко торбички за повръщане по пътя и потегляхме към вълните. А, който нямаше Жигула, с нощния до Бургас… И море поне 20-тина дена.
Някога нямаше купища ресторанти с кухни от цял свят. Мажехме филиите на плажа, пиехмелимонада и стискахме палци за вечеря в столовата да не сервират пак пълнени чушки.
В морето трябваше да влизаме под час. Стане ли 10, чак тогава идваше отривистата команда – къпането разрешено. Голяма мъка беше да издържим до тогава, но кой смееше да се опълчи на бащиния авторитет!
Хапехме си устните, за да скрием пред нашите посиняването, иначе – марш навън. Веднага се „надушвахме“ с останалите деца от плажа и бандата се сформираше за по-малко от един следобед. Вечер, докато възрастните гледаха Шатовалон, ние се впускахме в безкрайни игри и бели, които продължаваха почти до полунощ.
Даа, такива бяха почивките на море от детството – дълги, мокри, бедни в материален план, но много богати в емоционален!
