Новината, че Веселин Велев поема под наем ресторант „Розе“ и планира да промени концепцията му, предизвика остра реакция. Част от критиките са насочени към самата идея заведението да се превърне в място за традиционна скара. Това е разбираем обществен спор. Всеки има право да харесва или да не харесва посоката, която новият наемател избира.
Под публикацията за „Розе“ обаче се появиха и коментари с обиди към Велев и нападки, свързани с личната му история и произхода му. Бургаска медия по-рано публикува негово интервю, в което той разказва, че е израснал без родители и е преминал през сиропиталище и домове. Това не го прави недосегаем за критика. Но не дава и основание някой да го унижава заради детството му.
Тук Бургас има причина да си спомни един от най-известните си благодетели. Александър Георгиев, останал в историята с прозвището Коджакафалията, е роден през 1830 г. в днешното село Зидарово. Историческите сведения разказват, че остава сирак още като дете. По-късно с упорит труд се утвърждава като влиятелен търговец в Източна България.
Коджакафалията насочва значителна част от имуществото си към хора и каузи в нужда. Дарява на бедни и безимотни семейства, бежанци, сираци, болници, училища и църкви. В завещанието му от 1911 г. са предвидени имоти и средства за благотворителни дружества и обществени институции. Умира през 1913 г., а Бургас го помни като „Бащата на града“.
Не твърдим, че Веселин Велев и Коджакафалията са еднакви, нито че животът им или делата им могат да се сравняват. Разликата между тях е огромна и всяко подобно приравняване би било исторически несериозно. Припомнянето на Коджакафалията има друг смисъл: Бургас знае историята на човек, започнал живота си без родителска опора и стигнал до място, което градът пази в паметта си.
В случая с Велев общественият интерес е напълно легитимен. Той поема известно заведение, обявява промяна на концепцията и около негови бизнес начинания вече има въпроси и спорове. Могат да се обсъждат договорът за наем, условията, бъдещото меню, цените и качеството на услугата. Това оставя място за въпроси, но не превръща слуховете и личните нападки във факти.
Едно е да оспорваш решение или да търсиш отчетност. Друго е да нападаш човек за това, че е израснал в домове, че е бил беден или че някога е изкарвал прехраната си с улична търговия. Никой не е длъжен да харесва новата идея за „Розе“. Но никой не заслужава обиди заради трудното си детство.
Бургас може да спори за ресторанта. Може да пита кой стои зад проектите, как са спечелени договорите и какво точно ще се случва с емблематичното заведение. Такива въпроси имат значение. Но когато критиката премине в унижение заради произхода и личната история на човек, тя вече не защитава обществения интерес. Тя показва единствено какво сме готови да причиняваме на другия, когато забравим, че зад името в новината стои човешки живот.
