Няма как да не сте чували това прозрение на Пеньо Пенев, отдавна придобило статут на клише фаворит.
Пенев обаче със сигурност не е имал предвид човека, който се опитва да стигне до морето посред лято. Пътешествието с автобус до Бургас и обратно през август по-скоро убива човешкото в човека и го превръща в същество без воля, размазано, изпълнено с досада и отегчение, на което накрая му остава само една мисъл, която търпи няколко вариации: Кога ще стигнем? Ще стигнем ли въобще? Дано някога да стигнем.
На пръв поглед Магистралата (така ще наричам магистрала „Тракия“ поради нейната уникалност и неповторимост) – тази най-голяма гордост на съвременна България, чутовно постижение, чиито дири се простират в два века и без което живота на Бойко Борисов нямаше да има смисъл, трябва да скъси пътя от София до Бургас и морето. И да го направи по-лесен и приятен.
Ако се придвижвате с кола – несъмнено. Ако обаче имате "удоволствието" да пътувате с автобус, който изглежда най-леснодостъпния начин, се натъквате на парадокс - колкото повече Магистрала, толкова по-бавно е пътуването. Въпреки обещанията и разписанията, които оказва се винаги са условни и пожелателни, пътуването София-Бургас (или Бургас-София) отнема в най-добрия случай 5 часа и половина. Ако пристигнете за толкова, вие сте късметлия. А в едни по-далечни времена, в които магистралата свършваше далеч от Стара Загора, пътуването пак отнемаше толкова.
В по-честия случай обаче сега се кандилкате в автобуса по шест-шест часа и половина. Най-очевидното обяснение е, че от няколко години по закон автобусите не могат да карат с повече от 100 км в час на магистрала, имат ограничител за скоростта.
Дори и така сметката не излиза. Защото в повечето случаи шофьорите не се движат с повече от 80 км/ ч – било по-икономично, твърдят запознати. Костенурската скорост обаче би била приемлива, ако не беше съпроводена с всевъзможни екстри, насочени винаги в една посока: да направят пътуването ви, колкото е възможно по-незабравимо. Онази незабравимост, от която се будите, потънали в студена лепкава пот.
Пот ли казах? Потта е почти задължителен аксесоар за качественото пътуване, защото климатиците често работят на „ми толкова могат“, което означава лек полъх при голямо въображение. Все пак какви българи сме, ако не се потим и не понамирисваме?
Сред екстрите са надута чалга музика, пушенето на шофьора, говоренето му по джиесема почти през целия път, неясните почивки, спиранията насред нищото, мръсотията в автобуса…
Всичко започва обаче с едно хубаво, голямо първоначално закъснение. Две истории за пътувания с две различни фирми от София и от Бургас. За да не кажете, че „така се е случило“
Автобус, който тръгва в 17,30 ч от Централната автогара в София
В 17,20 ч автобусът не е на определения сектор №23. Никой от очакващите го пътници не изглежда притеснен. В 17,30 ч продължава да няма и помен от него. Няма и съобщение от уредбата на автогарата за закъснение. Един от пътниците съвсем спокойно отбелязва: „Закъснява си както винаги“.
В 17,42 ч возилото най-накрая се появява на бариерата. След като паркира, оттам изскача корпулентен шофьор, който бърше с морна длан стичащата се по лицето му пот, разгърден, с риза, небрежно измъкната от колана. Ако е казал „извинявайте“, то никой не го разбра. Но едва ли. Запилява се нанякъде за още 10 минути. Когато отваря вратите на автобуса вътре температурата е около 50 градуса, започва бавно настаняване на пътниците. Закъде да бързаме, закъснението на автобуса е едва половин час.
Докато напуснем потъналата в ремонти София (най-вече Цариградското море, което може би след този нов опит ще се сдобие с нормален невълнист асфалт) вече сме един час назад от „разписанието“.
Автобусът се води „експресен“, т.е. спестява ни се влизането във всеки град по пътя срещу 2 лв. отгоре към цената на билета. Влизане няма, движим само по магистралата, но за това пък амбициозно спираме на всяка керемида. В нашия случай на всяка бензиностанция. Буквално. За да правим почивки, които се точат във времето и постепенно започваш да свикваш с шофьорския жаргон. „20 минути“ означава „40 минути“, „спиране за по цигара“ е равно на „20 минути“.
Времето е наше. Когато пристигнем, тогава.
Освен почивките, спираме по другите бензиностанции, за да издирваме пътници, които чакат да се качат в автобуса по маршрута. Някои откриваме, други – не. След като се носим със закъснение от час и половина, вероятността част от тях да се обезсърчили или да са решили, че нещо са сбъркали не е за подценяване. В такива моменти изпитвам известна благодарност – все пак се качвам и тръгвам от начални спирки. Междинните са повече от рискови.
Позната ми е разказвала как, докато чакала в Поморие да се качи на автобус на същата фирма заедно с още десетина души, возилото ги подминало и запрашило към Бургас. След 40 минути се върнало да ги прибере като шофьорът им се накрещял любезно, че са идиоти, които не са застанали на правилното място.
В нашето пътуване шофьорът е съвестен. Издирва пътниците по бензиностанциите като ловно куче трюфели. На едно място обаче работата се закучва. Това предизвиква някакъв душевен срив у него, защото започва да обикаля в тръст с телефона на ухото си и с нездрав блясък в очите бензиностанцията. Един път, два пъти, три пъти… на четиринайсетия път спирам да броя. Почти съм хипнотизирана от гледката на щуращия се шофьор и не намирам сили да сляза и до го попитам дали не е време да звъня на 112, пожарната или направо в психодиспансера.
Докато наблюдаваме зигзагите на шофьора, убиваме още 20-итина минути. Един от пътниците вдига скандал по телефона на централата на фирмата, собственик на депутат от ДПС. Пита: „Това ли според вас е експресен автобус?" Наивник. Отговорът е нещо в стил „Ми (никога не се пропуска „ми“-то) ние какво може да направим. Ми, оплачете се (на арменския поп, се подразбира)“.
Най-накрая шофьорът се връща победен в автобуса и потегляме. В Бургас пристигаме за 7 часа, с около 2 часа закъснение от „разписанието“. Благодарни, че автобусът, който изглежда пред разпад, със скъсани тапицерии и засъхнала мръсотия по пластмасовите дръжки, се е държал геройски и ни е докарал без инциденти.
Целият материал четете в Клуб "Z" ТУК Парадоксът „Тракия“: Защо автобусите стигат по-бавно до Бургас
Няма как да не сте чували това прозрение на Пеньо Пенев, отдавна придобило статут на клише фаворит.
Пенев обаче със сигурност не е имал предвид човека, който се опитва да стигне до морето посред лято. Пътешествието с автобус до Бургас и обратно през август по-скоро убива човешкото в човека и го превръща в същество без воля, размазано, изпълнено с досада и отегчение, на което накрая му остава само една мисъл, която търпи няколко вариации: Кога ще стигнем? Ще стигнем ли въобще? Дано някога да стигнем.
На пръв поглед Магистралата (така ще наричам магистрала „Тракия“ поради нейната уникалност и неповторимост) – тази най-голяма гордост на съвременна България, чутовно постижение, чиито дири се простират в два века и без което живота на Бойко Борисов нямаше да има смисъл, трябва да скъси пътя от София до Бургас и морето. И да го направи по-лесен и приятен.
Ако се придвижвате с кола – несъмнено. Ако обаче имате "удоволствието" да пътувате с автобус, който изглежда най-леснодостъпния начин, се натъквате на парадокс - колкото повече Магистрала, толкова по-бавно е пътуването. Въпреки обещанията и разписанията, които оказва се винаги са условни и пожелателни, пътуването София-Бургас (или Бургас-София) отнема в най-добрия случай 5 часа и половина. Ако пристигнете за толкова, вие сте късметлия. А в едни по-далечни времена, в които магистралата свършваше далеч от Стара Загора, пътуването пак отнемаше толкова.
В по-честия случай обаче сега се кандилкате в автобуса по шест-шест часа и половина. Най-очевидното обяснение е, че от няколко години по закон автобусите не могат да карат с повече от 100 км в час на магистрала, имат ограничител за скоростта.
Дори и така сметката не излиза. Защото в повечето случаи шофьорите не се движат с повече от 80 км/ ч – било по-икономично, твърдят запознати. Костенурската скорост обаче би била приемлива, ако не беше съпроводена с всевъзможни екстри, насочени винаги в една посока: да направят пътуването ви, колкото е възможно по-незабравимо. Онази незабравимост, от която се будите, потънали в студена лепкава пот.
Пот ли казах? Потта е почти задължителен аксесоар за качественото пътуване, защото климатиците често работят на „ми толкова могат“, което означава лек полъх при голямо въображение. Все пак какви българи сме, ако не се потим и не понамирисваме?
Сред екстрите са надута чалга музика, пушенето на шофьора, говоренето му по джиесема почти през целия път, неясните почивки, спиранията насред нищото, мръсотията в автобуса…
Всичко започва обаче с едно хубаво, голямо първоначално закъснение. Две истории за пътувания с две различни фирми от София и от Бургас. За да не кажете, че „така се е случило“
Автобус, който тръгва в 17,30 ч от Централната автогара в София
В 17,20 ч автобусът не е на определения сектор №23. Никой от очакващите го пътници не изглежда притеснен. В 17,30 ч продължава да няма и помен от него. Няма и съобщение от уредбата на автогарата за закъснение. Един от пътниците съвсем спокойно отбелязва: „Закъснява си както винаги“.
В 17,42 ч возилото най-накрая се появява на бариерата. След като паркира, оттам изскача корпулентен шофьор, който бърше с морна длан стичащата се по лицето му пот, разгърден, с риза, небрежно измъкната от колана. Ако е казал „извинявайте“, то никой не го разбра. Но едва ли. Запилява се нанякъде за още 10 минути. Когато отваря вратите на автобуса вътре температурата е около 50 градуса, започва бавно настаняване на пътниците. Закъде да бързаме, закъснението на автобуса е едва половин час.
Докато напуснем потъналата в ремонти София (най-вече Цариградското море, което може би след този нов опит ще се сдобие с нормален невълнист асфалт) вече сме един час назад от „разписанието“.
Автобусът се води „експресен“, т.е. спестява ни се влизането във всеки град по пътя срещу 2 лв. отгоре към цената на билета. Влизане няма, движим само по магистралата, но за това пък амбициозно спираме на всяка керемида. В нашия случай на всяка бензиностанция. Буквално. За да правим почивки, които се точат във времето и постепенно започваш да свикваш с шофьорския жаргон. „20 минути“ означава „40 минути“, „спиране за по цигара“ е равно на „20 минути“.
Времето е наше. Когато пристигнем, тогава.
Освен почивките, спираме по другите бензиностанции, за да издирваме пътници, които чакат да се качат в автобуса по маршрута. Някои откриваме, други – не. След като се носим със закъснение от час и половина, вероятността част от тях да се обезсърчили или да са решили, че нещо са сбъркали не е за подценяване. В такива моменти изпитвам известна благодарност – все пак се качвам и тръгвам от начални спирки. Междинните са повече от рискови.
Позната ми е разказвала как, докато чакала в Поморие да се качи на автобус на същата фирма заедно с още десетина души, возилото ги подминало и запрашило към Бургас. След 40 минути се върнало да ги прибере като шофьорът им се накрещял любезно, че са идиоти, които не са застанали на правилното място.
В нашето пътуване шофьорът е съвестен. Издирва пътниците по бензиностанциите като ловно куче трюфели. На едно място обаче работата се закучва. Това предизвиква някакъв душевен срив у него, защото започва да обикаля в тръст с телефона на ухото си и с нездрав блясък в очите бензиностанцията. Един път, два пъти, три пъти… на четиринайсетия път спирам да броя. Почти съм хипнотизирана от гледката на щуращия се шофьор и не намирам сили да сляза и до го попитам дали не е време да звъня на 112, пожарната или направо в психодиспансера.
Докато наблюдаваме зигзагите на шофьора, убиваме още 20-итина минути. Един от пътниците вдига скандал по телефона на централата на фирмата, собственик на депутат от ДПС. Пита: „Това ли според вас е експресен автобус?" Наивник. Отговорът е нещо в стил „Ми (никога не се пропуска „ми“-то) ние какво може да направим. Ми, оплачете се (на арменския поп, се подразбира)“.
Най-накрая шофьорът се връща победен в автобуса и потегляме. В Бургас пристигаме за 7 часа, с около 2 часа закъснение от „разписанието“. Благодарни, че автобусът, който изглежда пред разпад, със скъсани тапицерии и засъхнала мръсотия по пластмасовите дръжки, се е държал геройски и ни е докарал без инциденти.
Целият материал четете в Клуб "Z" ТУК Още от последните новини
Водещи новини
