Изгледах обедните новини и по трите национални телевизии. Посланието звучеше почти еднакво: случващото се в Европа е поредната проява на мирни ученически протести. Само че зад това удобно определение остават димът, огънят, сблъсъците и улиците, изпълнени с хора, които изразяват гняв срещу управлението и условията на живот.
Тук не става дума да се отрича, че част от участниците протестират мирно. Нито да се оправдават палежите, погромите и сблъсъците с полицията. Става дума за друго: когато една телевизия показва само мирното шествие, а премълчава насилието, тя подменя картината. Когато показва само горящите автомобили, а пропуска причините за недоволството, прави същото.
На 17 октомври във Франция демонстрациите събраха ученици, студенти, синдикати, работници, фермери и пенсионери. Исканията обхванаха скъпия живот, цените на горивата, условията в училищата и публичните услуги. В отделни градове избухнаха сблъсъци, имаше палежи и грабежи. Властите съобщиха за над 150 ранени полицаи, а броят на задържаните нарасна до 1200. Това е картина с повече от един пласт.
Недоволство и сблъсъци имаше и в Брюксел, Милано и Тирана. В Португалия хиляди излязоха заради жилищните и други разходи. Причините и мащабът се различават, но общото е видимо: хората протестират срещу решения, които пряко засягат доходите им, образованието, обществените услуги и достъпа до жилище. В Тирана протестите вече са насочени пряко срещу правителството и с искане за оставката на премиера.
Когато три национални телевизии представят тази картина с почти еднакъв, успокояващ акцент, зрителят има право да попита: защо? Това само по себе си не доказва, че редакциите са действали по обща команда. Но сходният ефект е налице: общественото недоволство се свива до „ученически протести“, а политическите и икономическите причини остават встрани.
Реалността не изчезва, когато я назовеш с по-удобни думи. Европа преживява протести, сблъсъци и растящо недоволство от управлението. Точните причини се различават от държава до държава, но телевизионният етикет не отменя видимото. Журналистиката трябва да покаже и мирните участници, и насилието, и причините, довели хората на улицата. Когато подбере само онова, което успокоява зрителя, тя вече не му помага да разбере събитията. Тя му подсказва какво да мисли за тях.
