През последните дни общественото внимание отново бе насочено към серия от украински удари по руски летища. Съобщенията за унищожени руски бомбардировачи бяха придружени от видеоклипове, снимки, шумно коментирани от анализатори, медии и социални мрежи. Пропагандната машина от всички страни работи на пълни обороти – заснети кадри от хеликоптери или дронове се използват, за да се внуши масивен удар, да се изградят образи на триумф и слабост, на победа и поражение. Но тук е моментът да си зададем един по-дълбок въпрос: има ли значение колко самолета са унищожени, когато става въпрос за война, в която вече са загинали милиони хора?
Символика срещу реалност
Унищожаването на няколко самолета – било то 5, 10 или 40 – се използва като символ на военно превъзходство, но в действителност това е само върхът на айсберга. Русия разполага с хиляди самолети. Украйна – с мрежа от международна логистика, доставки и западна поддръжка. Но нито един самолет, нито една ракета, нито един танк няма стойност, която да се мери с живота на човека, който умира на фронта, далеч от камерата, далеч от заглавията.
И тук започва истинската трагедия. Защото в този конфликт, както и във всяка война, технологиите получават повече внимание от живота. Показват ни кадри на горящи машини, но не и на разкъсани семейства. Разговаряме за ефективността на ударите, но не и за майките, които никога няма да видят синовете си отново. Цифрите, които би трябвало да предизвикват ужас – милиони загинали, осакатени, прогонени – вече звучат като статистика, а не като човешка трагедия.
Радост от разрушение?
Може би най-тревожното в реакциите на обществото е масовата радост от унищожението. Няколко взривени самолета предизвикват овации, мемета, патриотични възгласи. Не е ли това изкривяване на ценностите? Когато радостта идва от смърт и унищожение, дори и да е „от правилната страна“, обществото вече е загубило своята морална котва.
Това важи особено силно за България и Европа. Докато в социалните мрежи се обсъждат с ирония или гордост българските изтребители, никой не обръща внимание на истинската неподготвеност на континента за съвременна война. Един или два самолета, каквото и да значат символично, са абсолютно безполезни в свят, в който евтин дрон, купен от хоби-магазин, може да нанесе щети за милиони.
Войната на новото време
Войната вече не е онази от учебниците. Не е само с окопи и танкове, нито дори само с изтребители и ракети. Тя е информационна, технологична, асиметрична. Използват се хибридни методи, електронни атаки, психологически операции, кибератаки и евтини, но ефективни дронове. В този нов свят армията с най-скъпи играчки не винаги побеждава. А държави, които вярват, че две модернизирани машини ще ги спасят, са не просто наивни – те са застрашени.
А ако утре Украйна реши да нападне?
Това, разбира се, е хипотетичен сценарий. Но е важно да го зададем като въпрос. Защото ако една държава като Украйна – подложена на жестока инвазия, със съсипана икономика, но с опит в съвременната война – реши да обърне своя опит навън, има ли реална защита Европа, включително и България? И какво би станало, ако такъв противник използва знанията си в хибридната, мобилна, дрон-базирана война?
Тъжната истина е, че Европа в по-голямата си част е морализираща, но неготова. България – още по-малко. Докато гражданите се усмихват на новините за два нови самолета, врагът – който и да е той – се учи, адаптира се и действа.
Войната не е състезание по PR.
Истинският въпрос не е колко бомбардировача са поразени, а колко живота ще бъдат спасени или загубени утре. Колко общества ще останат хора, а не просто публика в арена на разрушение. Докато броим самолети, не забравяйте да броим хората. Защото в края на деня не машините водят войните. Те само ги изпълняват. Войните се водят от хора – и се губят от човечеството.
