Европейските политици години наред обясняваха, че руският петрол и газ трябва да бъдат извадени от европейския пазар. После сключиха със САЩ рамка за американски енергийни покупки с очаквана стойност 750 милиарда долара до 2028 г. Сега Вашингтон разрешава вноса на руски дизел и Тръмп обявява договорка с Путин за доставки към американския и световния пазар.
Това е същата Америка, която представяше отказа от руска енергия като морален дълг на Европа. Когато обаче цените на дизела удариха американските потребители, моралният дълг отстъпи. На 9 октомври Министерството на финансите на САЩ разреши сделки с руски дизел до 7 април 2027 г. Тръмп обяви първа доставка от над 300 000 тона и посочи, че ще последват още.
Тогава защо на Европа се казваше, че руският петрол е недопустим, а за САЩ руският дизел вече е практично решение? Защо европейците трябва да плащат за по-скъпи и несигурни доставки, докато Вашингтон си запазва правото да купува от Москва, щом собствените му цени станат политически проблем?
Отговорът личи и в самото споразумение между ЕС и САЩ. Брюксел обяви намерение за американски енергийни покупки за 750 милиарда долара, но Европейската комисия уточнява, че няма гарантирани количества и държавни доставки по график. Покупките зависят от търговските решения на частните компании. На практика Европа прие политически ангажимент към американската енергетика, без да получи обещание, че тя ще осигури необходимото гориво при всяка криза.
Чува се и аргументът, че Европа просто ще купува от САЩ. Но американският пазар също внася петрол, докато изнася суров нефт и готови горива. Това не е противоречие: американските рафинерии преработват различни видове суровина, а страната търгува и в двете посоки. Проблемът е друг. Вашингтон изнася, когато това му носи полза, а при недостиг заплашва да ограничи износа и търси руски дизел. През октомври САЩ действително настояваха съюзниците им да освободят горивни запаси, докато Тръмп предупреди, че може да спре американския износ на дизел.
И казахстанският нефт не решава въпроса с независимостта от Русия. Казахстанският петрол си остава казахстански по произход, но над 80% от износа му минава по тръбопровода CPC през руска територия до Новоросийск. Русия държи важен транзитен лост върху тези доставки. Да посочиш Казахстан като доставчик, без да кажеш през чия територия и инфраструктура върви основният поток, е половин истина.
Не става дума да се твърди, че всеки барел от Казахстан е руски или че Европа изобщо няма други доставчици. Става дума за друго: санкционната политика се продаваше на европейците като принцип, а Вашингтон показа, че за него тя е условна. Когато енергийната криза удари Америка, САЩ отвориха руския кран. Когато същата логика се предложи за Европа, я нарекоха неприемлива.
Точно на това трябва да отговорят европейските привърженици на безусловното енергийно откъсване от Русия. Ако Вашингтон може да купува руски дизел, защо Европа трябва да отказва руски ресурси, дори когато те са по-близо и вече съществуват тръбопроводи и пристанищна инфраструктура? Ако отговорът е „сигурност“, тогава защо зависимостта от американски доставки се представя като гаранция, при положение че самите САЩ заплашват да ограничат износа, когато собствените им запаси се окажат под натиск?
Европа не получи енергийна независимост. Тя смени доставчиците, плати повече и прие американско обещание за покупки, което не гарантира нито конкретни количества, нито постоянна цена. А сега гледа как Вашингтон договаря руски дизел за себе си. Това не е стратегия. Това е двоен стандарт, платен от европейския потребител.
