Протестите във Франция на 17 октомври не са само сблъсък между полиция и групи, които палят и грабят. Те показаха какво става, когато икономическото недоволство се трупа с години, а хората престанат да вярват, че властта чува гласа им.
По улиците излязоха между 550 000 души според властите и около 800 000 според организаторите. Поводът бяха поскъпването на живота и влошените условия в училищата. В редица градове мирните шествия бяха помрачени от палежи, грабежи и нападения над обществени сгради. До 18 октомври съобщенията за задържаните надхвърлиха 1800 души.
В обръщението си Еманюел Макрон говори за „гняв и срам“, осъди насилието и посочи „ултралеви“ групи и престъпници като виновници за погромите. Той обяви, че префектите ще могат, съгласувано с кметовете, да забраняват определени събрания. На следващия ден заминава на планирано посещение в страните от Персийския залив, където Франция търси доставки на петрол и дизел.
Палежите и грабежите заслужават осъждане. Те не отменят причината стотици хиляди да излязат на улицата. Когато властта говори предимно за ред, забрани и виновни групи, а хората продължават да се борят с цените и несигурността, основният въпрос остава без отговор: защо толкова много граждани смятат, че обичайният политически разговор вече не променя живота им?
Напрежението в обществото прилича на сеизмичното натрупване на енергия. Периодът на затишие не означава, че причината е изчезнала. Ако властта затвори клапана, без да облекчи натиска, следващият трус може да се окаже по-силен. Улиците може временно да опустеят. Недоволството обаче остава в сметките, наемите, цените на храните и усещането, че решенията се вземат далеч от ежедневието на хората.
Макрон заминава за Персийския залив, за да търси енергийни доставки, които да облекчат цените на горивата. Това е конкретна цел, но самото пътуване няма да отговори на по-големия въпрос: какво ще промени управлението за хората, чието недоволство вече е избухнало по улиците? Събирането на студенти и местни представители също няма да има тежест, ако завърши с поредни разговори и доклади, без осезаема промяна.
Франция не е изолиран случай. В различни европейски държави се трупат сходни причини за гняв: високи разходи, несигурни доходи, отслабващи публични услуги и недоверие към политическите елити. Не значи, че навсякъде ще се повторят едни и същи сцени. Значи, че ако властите навсякъде отговорят само със забрани и обвинения, те ще оставят същите причини да растат.
Събитията във Франция са предупреждение за цяла Европа. Напрежението не изчезва, когато бъде заглушено за ден. То се натрупва. И рано или късно отново намира изход.
