ФАЛИТЪТ, КОЙТО НИ ПОМОГНА ДА СЕ ОСВОБОДИМ

Ако дължиш някому пари, имаш проблем. Но ако си взел назаем страшно много пари, проблемът вече е на този, който ти ги е дал. Тази азбучна финансова истина важи с пълна сила за Османския фалит от 1875/1876 г. Причиненото от него изключително сътресение за европейските дългови пазари има съществена връзка с възстановяването на българската държавност, но по ред причини не е намерило подобаващо място в писаната история за Освобождението ни.

Кримската война с Русия е първият механизиран военен сблъсък на Турция и разходите по нея се оказват непосилни за хазната на султана. След много колебания през 1854 г. Високата порта тегли първия си външен заем, който е гарантиран от Лондон и Париж. Първоначалните 3 млн. паунда се оказват недостатъчни, западните банки отпускат още 5 милиона при отлични условия за длъжника. Само след 22 години Истанбул вече има да дава на Европа над 200 млн. паунда и отделя за изплащане на лихви и главници повече от половината от бюджетните си приходи. Плод едновременно на неопитност, безотговорност и корупция, фалитът на Турция отваря „стратегически прозорец” пред българското въжделение за свобода. И Априлското въстание, и последвалата Руско-турска война се развиват на фона на Османския фалит и черпят възможности от него.

Как болникът задлъжня

Британският историк и журналист Миша Глени нарича османския държавен дълг „един от най-успешните начини за сигурно и бързо забогатяване в световната история”. Това определение е оправдано: независимо че номиналните лихви са ниски, реалните надхвърлят 9%. Ако един инвеститор в Лондон е дал назаем на Турция 1000 паунда, след 10 години има да взима 2400. Този темп на забогатяване е нищо в сравнение с комисионите, които банкерите удържат, за да пласират османските облигации на пазара. За периода между първия си външен заем и първия си фалит  турското правителство натрупва чуждестранен дълг от над 228 млн. паунда (около 8 пъти БВП). Реално империята е получила 122 млн. паунда, тоест комисионите и таксите достигат 47% от общия размер на дълга.

	Външният дълг на Османската империя към 1876 надхвърля чудовищните 200 млн. паунда – 8 пъти годишния БВП на страната. За сравнение, преди фалита на Гърция държавният дълг не надхвърля 200% от БВП. Огромната част от външните кредити се изпарява безсмислено

Фамилията Ротшилд е сред най-активните кредитори на Турция, но рекордът принадлежи на прочутия строител на железници барон Хирш. През 1870 г. австриецът организира заем с номинал 32 млн. паунда, реално са получени малко над 10 млн. Впрочем лотарийният заем на Хирш е единственият, теглен с някаква инвестиционна цел. Огромната част от средствата, привлечени с общо 15 външни заема, са употребени за покриване на хроничните бюджетни дефицити, за военни цели (султан Абдул Азис е пристрастен към скъпите английски бойни кораби), за обслужване на предишни заеми – или просто за поредния пищен дворец на брега на Босфора.

Но как Високата порта е допуснала всичко това? Предвид балканските нрави, нормално е да подозираме турските чиновници, договаряли заемите, в извличане на лични облаги. Роля има и ориенталската инерция. Като същински наркоман държавният бюджет се пристрастява към паричните инжекции и много скоро вече не може без тях. Често са повдигани упреци, че Западът принуждава Турция да задлъжнява, за да я подчини на интересите си. Със сигурност Лондон и Париж са смятали, че длъжникът е по-лесен за управление, но всъщност Турция е активната страна в операциите по дълга (Yackley, 2013).

В средата на XIX век капиталът в утвърдените финансови центрове Лондон и Париж е изобилен и евтин благодарение на твърде изгодна търговия с колониите. Кредитирането на Османската империя е ценна възможност за по-висока доходност не само за банки, но и за многобройни дребни спестители. Ситуацията коренно се променя след паниката от 1873 г., когато финансовите потоци се пренасочват от периферията към центровете на западната цивилизация: за стопанския историк скорошният credit crunch не е нищо ново. Затягането на кредита води до фалит на десетина държави и Турция е само една от потърпевшите, макар и най-голямата.

Заради банкрута на великата империя, разточителният султан Абдул Азис губи трона, после и живота си

Когато България беше богата  

На фона на индустриализираща се Европа България през XIX в. е същински пущинак, но в рамките на Османската империя е доста развита провинция. Текстилните протофабрики, изникнали по протежение на Балкана, работят по големи поръчки за турската армия. Овцевъдството в Тракия и по Дунава се радва на несравнимо по-добри условия в сравнение с Анадола. Още през 30-те години на XIX век българските земи формират 1/5 от експорта на империята, макар че заемат едва 1/12 от площта й (Glenny, 2012). А през 1878 г. Турция губи заедно с България и 4.7 млн. паунда от данъци, ако се доверим на Корпорацията на чуждестранните притежатели на турски бонове. Това съответства на една пета от бюджетните приходи и на около 40% от годишните разходи по обслужване на външния дълг на Турция.

България рядко е описвана като икономически център, но мястото й в Османската империя всъщност е такова. Това от своя страна навежда на три фундаментални извода. Първо и най-важно - за кредитора е от огромно значение въпросните територии, изнасящи на гърба си половината от товара на държавния дълг, да останат в империята. Второ, стопанският възход по нашите земи обяснява усилията на новия български елит за освобождаване: не само национално, но и от данъчното бреме, наложено във връзка с обслужването на дълга. Трето - може да се очаква, че освободена от турския дълг, независима България бързо ще постигне благоденствие. Обаче ситуацията не се развива точно така.

Спорен въпрос е дали Западът умишлено поражда дълговата криза на Турция. Интересът е по-скоро друг. Османската империя действа като буфер срещу руската заплаха. Именно по тази причина Франция и Англия гарантират първите заеми на султана и организират доставки на модерни оръжия за турската армия. Но веднъж попаднала в дълговия капан, Турция  придобива ново значение - на брашнян чувал. Високата порта няма нищо против, поне в началото. В мемоарите си държавникът Али паша обяснява: „За да направим Европа директно и материално заинтересувана от запазването на страната ни, влязохме в много партньорски съглашения.” Ако дължиш наистина много пари, кредиторът има интерес да останеш жив...

Британската империя забранява търговията с роби през 1807 г. Оттук нататък тя превзема земи и сваля крале в Африка с мотива, че се бори с робството, но в същото време върти алъш-вериш с Турция и мълчи за поробените християнски народи. Уилям Гладстон надига глас за „българските ужаси” през 1876 г. – няколко месеца след като Турция спира да плаща, като в прочутия си памфлет не пропуска да отбележи, че „дадохме на султана 200 милиона за оръжия”.

Империята, превърната в колония          

Финансовият крах на Турция е предхождан от серия икономически „капитулации”, даващи търговски и ред други привилегии за западните държави. Договорът от Балта Лиман от 1838 г. на хартия е призван да насърчава свободната търговия и конкуренцията, но на практика означава стопанско самоубийство. Националните монополи са разтурени, вносните мита са понижени до 5%, износните – повишени до 12%. За вътрешните търговци е въведена и такса от 8%. Индустриална Европа си гарантира допълнителни предимства пред започналите да се зараждат нови отрасли в Турция.

Плащанията по външни и вътрешни дългове отнемат възможността за инвестиции. Учреденият още през 1844 г. валутен борд държи лирата скъпа, което допълнително спъва турския износ. С парите, които Европа дава на Турция, империята купува стоки от Европа – но не машини, а предмети на лукса и оръжия. Икономическият историк Шефкет Памук (брат на Нобеловия лауреат по литература Орхан Памук) твърди, че „европейският финансов контрол над Османската империя е една от най-поразителните форми на империалистическо проникване, де юре – почти колониализъм”.

Митническата капитулация е силен удар за зараждащата се индустрия по българските земи, коментира директорът на Националния исторически музей проф. Божидар Димитров. Вносът на евтини фабрични платове разорява много български производители и това обяснява недоволството им от османския стопански режим. Неслучайно нашата „текстилна буржоазия” е сред основните спонсори на Българския революционен централен комитет в Букурещ.

Истанбул в края на XIX век

Може да се открият още връзки между дълговата криза и българската свобода. Англия и Франция са традиционни крепители на Османската империя, но след банкрута през март 1876 г. те вече не стоят безусловно зад гърба на султана. Общественото мнение към Турция става негативно, изтъква доц. Росица Градева от Института по балканистика. Разочарование изпитват не само богатите банкери, но и широката прослойка на дребната буржоазия, купувала турски облигации, подмамена от добрите лихви. „Изгарят” гласоподавателите – хората, формиращи общественото мнение на Запад. Настроенията са такива, че Лондон и Париж не могат да окажат помощ на „болния човек на Европа” срещу Русия.

Потвърждава го следната публикация в лондонския вестник The Spectator  от 4 март 1876 г. „Пореден фалит на турското правителство. (Бел. авт. - фалитът протича на две части: през октомври 1875 и през март 1876 г.). Пашите просто отказаха да дадат парите и на турската хазна й е много добре от това. Тази случка може би най-сетне ще даде урок на инвеститорите. Банкрутът се промъкна по терлици, докато те си мислеха, че са си вързали гащите...”

Когато балонът се спука

Светът се удиви, когато през 2010 г. кредиторите принудиха Гърция да изкара на тезгяха пристанища, тръбопроводи, дори острови. Нищо ново под слънцето. Гневът на Лондон след Османския фалит е потушен със скъп подарък – остров Кипър. Още тогава финансистите са толкова влиятелни, че дневният ред на Берлинския конгрес, събрал светилата на дипломацията, се променя в крачка заради техните искания. Васалното княжество България, както и вече независимите Сърбия и Черна гора трябва да поемат част от дълга на Турция, включително сериозните задължения на железниците. Още с раждането си Нова България е обременена с чужди заеми, но в интерес на истината не се показва като добросъвестен платец.

Според икономическия историк Християн Атанасов, БВП не е достатъчен измерител на националния интерес. България губи пазари, освобождавайки се от Османската империя, но се спасява от съдбата на Армения

Що се касае до Турция, след 1875 г. върху старата империя пада зла прокоба. Първо въстава ключовата провинция Босна, включително поради данъчното бреме. След климатични катаклизми реколтата пропада и в Цариград избухва нечуван глад. После идва фалитът на 6 октомври 1875 г. Великият везир Недим паша обявява, че временно спира обслужването на половината държавен дълг. Кредитът секва, нуждата остава. Правителството печата все повече каймета, стойността им се срива, разразява се страшна инфлация. Войската и чиновниците не получават заплати с месеци. На трона се изреждат двама султани, след като Абдул Азис е самоубит. Малко преди това българите в Средна гора и Родопите надигат глава.

Макар да е най-героичен момент в българската история, за много западни автори Априлското въстание изглежда незначително на фона на трусовете в империята. Да добавим войната със Сърбия, трагичния инцидент в Солун, затрил консулите на Германия и Франция, твърдоглавието на новия султан Абдул Хамид II и най-вече търсещия реванш изконен враг от север. За Русия голямата причина за войната с Турция е Априлското въстание, коментира доц. Градева, но  другите европейски сили вероятно отдават по-голямо значение на банкрута.

Икономическият историк Християн Атанасов счита, че макар да не е подробно разработена в родната историография, връзката между Османския банкрут и българското освобождение е логична. Нашите революционери са използвали банкрута на Турция с пропагандна цел. Също логично е да спадне подкрепата към Турция в Европа, щом длъжникът спира да обслужва заемите си. Все пак според Атанасов са нужни още научни данни, които да докажат безспорно този факт. В сферата на предположенията е и това, че Турция се бави да изпрати редовна войска срещу Априлското въстание именно защото е парализирана след фалита.

Но да разкажем докрай историята на османския дълг. Той надживява империята - последните вноски сто години по-късно връща Република Турция. Ключов момент е декретът от Мухарем от 1881 г., с който султанът учредява Администрация по публичния дълг и плащанията. Империята трябва да отстъпи на западните сили събирането и разпореждането с по-голямата част от приходите си. И макар че финансите на страната се стабилизират - годишните плащания са сведени до поносимите 2.9 млн. паунда, диктатът на международните кредитори се възприема като унизителен. Опарила се жестоко заради опита си да се европеизира, Турция коренно променя отношението си към „западните партньори”.

Според Берлинския конгрес, васална България поема част от Османския дълг – но, в интерес на истината, е неизряден платец

За разлика от фалиралия също през 1876 г. Египет Турция привлича от Германия независими финансови експерти, които представляват интересите й пред френските и британските кредитори и поражението не е пълно. Според изчисление на проф. Памук за целия период 1854-1914 г. в Турция навлизат кредити за 180 млн. паунда, а са върнати 196 млн. паунда (Pamuk, 1987). Нетната печалба на кредиторите от операцията е само 15.818 млн. паунда - ако не броим огромните зависими пазари. И ако се чудим защо цялата тази история е слабо известна на неспециалистите, причината е същата, поради която фалитът на Гърция скоро ще потъне в забрава - 57.9% от чуждестранните заеми на Турция биват опростени.

Без дълг, без пазар

„Ако Европа и да е защитавала досега Турция, тоя укор на съвременното човечество (...то е, защото) нейните банкери и промишленици са извличали голяма материална полза от неспособността на полудивото азиатско племе. Но времената се измениха. Турция достигна до банкрут и заболя от болестта на своята естествена неподвижност.” Тези думи принадлежат на Христо Ботев, публикува ги във в. „Знаме” на 19 януари 1875 г. Още преди официалния банкрут будните български революционери използват назряващата неплатежоспособност на Турция като аргумент, че империята е обречена. Ботевото перо е оставило и по-остри следи по темата, особено след като поетът осъзнава, че отказът на Турция да обслужва външния си дълг не прави европейската политика по-съпричастна към поробените.

Призракът на дълга броди и из Руско-турската война от 1877 г. Турската войска не е получавала заплати от 1875 г. и разбираемо е деморализирана. Но руските главнокомандващи надценяват този факт, което в един момент поставя под въпрос изхода от войната.

След Освобождението милитаристичната външна политика ни отрежда същата съдба като на империята, от която се отскубнахме. В началото на XX век над една трета от държавния ни бюджет отива за военни цели, след което чуждите кредитори придобиват същия контрол над българските приходи и над централната банка, който унижи турците след 1881 г. За отбелязване е, че финансовата независимост - тогава, както и сега с режима на валутен борд, не буди патриотични чувства у българина.

Сп. „Пънч” взима на подбив султан Абдул Азис по време на визитата му в Лондон. Пословичният мистър Бул се радва: „Хей, болни човече, знаех си, че моите кримски доктори ще те вдигнат на крака”

По-съществено е, че княжеството не се възползва икономически от свободата си. Редица автори подобно на Майкъл Паларе твърдят, че „демонтирането на османската система в България води и до унищожаване на институциите, които дотогава са поддържали икономическия прогрес”. Британският икономически историк счита, че България чак в навечерието на Балканските войни се доближава до равнището на БВП на човек от населението от 1870-те. Тази гледна точка никак не е безспорна, от друга страна, затрудненията на освободеното княжество са логични: загуба на пазари, на пътища и партньори, липса на капитали, високи разходи за изграждане на държавна инфраструктура от нулата, и т.н.

Сходна загуба на просперитет сполетя България в края на XX в. с откъсването ни от поредната империя, към която принадлежахме. Търсенето на нови пазари и създаването на нови институции, нужни заради пренасочването от съветската към европейската сфера на влияние, изискваше огромни усилия и демографски разходи на българското общество. Този факт, разгледан в исторически контекст, силно повишава стойността на националната политика. Невинаги максималният икономически резултат съответства на националния интерес: да си спомним за Армения, „запазила пазарите си” в Османската империя и след XIX век.

Фалитът на Истанбул е предречен доста преди страната да тегли първия си външен заем. Наложеният от „концерта на Европа” режим на свободна търговия - тогава, както и през втората половина на XX век, дава преимущество на развитите икономики и силно ощетява изостаналите. Въпреки опита за държавни реформи Танзимат Османската империя не намира сили да се модернизира.

Османският банкрут без съмнение е свързан със свободата на България дори само защото той е съществен фактор в Голямата източна криза – твърди авторитетният историк проф. Пламен Митев. Опитите на кредиторите да погълнат длъжника са извечни. Затова онези правителства, които мислят за националния интерес, не позволяват загуба на финансова независимост.

Списание Тема