Бургас отново влезе в познатия августовски ритъм. По бул. „Тодор Александров“, край езерото Вая и входа откъм Созопол, движението се превърна в дълга колона от автомобили, камиони и нерви на бавен огън.
Регистрациите по пътя казваха повече от всяка статистика. София, София-област, Сливен, Ямбол, Стара Загора и още куп вътрешни направления се изнизваха от морето към страната. След уикенд, почивка или цяла седмица край брега, България тръгна да се прибира навътре. А Бургас остана там, където си е бил винаги: до морето, до езерото, до пристанището и в центъра на лятната суматоха.
Картината се допълваше от десетки тежкотоварни камиони. Част от тях вероятно са свързани със зърнената кампания, защото жътвата върви, пристанището работи, а пътят през Бургас поема едновременно туристическия поток, местния трафик и тежкия транспорт. Резултатът е ясен: няколко километра бавно придвижване и усещането, че градът в един момент носи на гърба си половин България.
И тук идва онази стара морска закачка, често приписвана на Ърнест Хемингуей: „Всичко, което е далеч от морето, е провинция.“ Дали го е казал точно той, спорът остава за литературните архиви. Но днес край Вая фразата звучеше напълно на място. Защото всички идват към морето, после всички си тръгват от него, а Бургас остава да гледа колоната с леко иронично спокойствие.
Морето не се прибира никъде. Само гостите му се прибират.
