На електронната поща получихме писмо от наша читателка, която споделя с нас и с Вас своите съкровени мисли за любовта, разочарованието, щастието и болката. Публикуваме без редакторска намеса. И се надяваме, че някои ще открият себе си и съдбата си в това писмо. И ще се замислят колко сакрална е за тях любовта. Ние очакваме всяко ваше преживяване, да ни разкажете за сбъднатите и несбъднати любовни мечти, за приказката или кошмара...
Преди много години на отворената ми врата застана Дяволът. Тогава още не знаех, че е той. Помислих го за Купидон. Тогава срещнах един мъж. Не от онези измислените, а истински- от плът и кръв. Беше леко брадясъл, носеше костюм и една червена роза. И говореше за любов...
Розата беше само една и аз бях само една. Сигурно затова си помислих, че кървавочервеното цвете е за мен. Помислих си, че и любовта е за мен, но нито едно от двете не беше .
Дните се нижеха- като по ноти. Цветето от едно, започна да увеличава бройката си на повече нечетни цветя в опаковани букети. И любовта растеше ли растеше.Оказа се любов от разстояние- две далечни вселени, които се вълнуваха една от друга, привличаха се, привличат се и до днес.
Когато преди години отворих своята врата, не знаех, че предстои най- голямото гостуване в живота ми. Бях покаканена като гост в едната "вселена". Държаха се любезно с мен. Имаше и почерпка на масата- не шампанско и ягоди, нещо друго беше, не помня точно какво, но го имаше. Разговорите бяха приятни, споделяха ми съкровени истории. От там узнах и за тази история, любовната, със вселените. Споделих болката и радостта на тази любов. Разочарованието. Болезнената липса. Скъпите спомени. Нуждата. Надеждата. Стремежът. Копнежът. Страстта...Тогава думите "любов" и "обичам те" започнаха да си намират одежди. Не от моята премяна, а нечия друга, чужда, но толкова добре изречена, че чак и мен докосна. Може би точно в този момента някак си се заблудих. Дали тогава реших, че това касае мен, а не нечия друга съдба. Прииска ми се, може би, да е моята. Прииска ми се и цветята да бъдат за мен. Дори в един момент толкова много потънах в тези спомени и любовен зов, и повярвах, че всичко се пише наново, на бял лист и с цветни моливи- от мен, за мен, с мен. Заедно. Не беше така. Обърках се... И до днес се чудя как точно сгреших, но се случи. Още гостувам. Докога?! Защо?! Не знам. Изпих си горчивото кафе,май дойде време е да си тръгвам. Дори и да няма кой да ме изпрати и да ми каже "чао" пак ще трябва да си тръгна. Може би няма да се върна там, откъдето дойдох, но не трябва да оставам и тук. Никой не остава толкова дълго време на гости. Оказва се, че не е никак здравословно.
Идва 14- ти февруари. Много хора ще получат балончета, бонбончета цветя. Аз цветя не искам, отказвам да получавам чужди букети. Балоните не ме радват отдавна- не съм дете. Бонбони не ям, започнах нова диета. Обявявам Ден на отворени врати на чувствата в мен. Обещавам си да се влюбя отвоно в себе си. Да се обичам така, както само аз мога да обичам. Да разказвам собствената си история, дори само оная в огледалото да я сподели с мен.
П.П. Вече знам как почуква Дявола на врата- сигурна съм, няма да отворя!
