[caption id="attachment_78744" align="aligncenter" width="574"]
снимка: novinite.bg[/caption]
Бела?сишката битка, известна още като битката при Беласица, битката при Ключ или битката при Клидион, се състои на 29 юли 1014 г. в хода на българо-византийските войни от времето на цар Самуил. Тя е кулминация на двубоя между българския цар Самуил и византийския император Василий II, продължил десетилетия в края на Х и началото на XI век.
В началото на този двубой Самуил има превес, но от 1001 г. насетне, когато Византия се отърсва от вътрешните междуособици и от конфликта си с арабите, българите започват да губят надмощието си и са принудени да се борят за независимостта си. За да спрат вражеските нашествия, те изграждат широка укрепителна система, преграждаща планинските проходи и другите пътища към вътрешността на държавата. При поредния си поход през лятото на 1014 г. Василий II е спрян пред едно от тези укрепления – крепостта-дема, издигната от Самуил в Ключката клисура между планините Беласица и Огражден, край днешното село Ключ.
Българските войски отбиват многократните опити на византийците да превземат преградата с фронтално нападение, но на 29 юли са нападнати внезапно в гръб от отряда на Никифор Ксифий, който успява да обходи позициите им по планински пътеки. Битката завършва с тежко поражение на българите. Според свидетелствата на различни средновековни летописци броят на загиналите е значителен, а попадналите в плен са ослепени по заповед на Василий II, наречен по-късно “Българоубиец”. Цар Самуил избягва гибелта в самата битка, но умира два месеца по-късно - на 6 октомври 1014 г., след като получава сърдечен пристъп при вида на ослепените си бойци.
Макар и да не води непосредствено до края на Първата българска държава, Беласишката битка намалява съществено съпротивителните и? способности и предопределя до голяма степен изхода от борбата и? с Византия. Наследниците на Самуил не успяват да отразят византийския натиск и през 1018 година България губи независимостта си.
Предистория
Историята на конфликта, който води до Беласишката битка, може да бъде проследена назад във времето чак до края на VII век, когато Аспаруховите българи се установяват край долното течение на Дунав и започват да завоюват една по една балканските провинции на Източната Римска империя. Създадена върху територия, принадлежала на Византия, средновековната българска държава е принудена да утвърждава съществуването си в борба с византийците.
По-пряка връзка с битката през 1014 г. имат събития, случили се близо половин столетие преди нея. През 968 година България е нападната от киевския княз Светослав I. По това време българската държава, която при цар Симеон I (893-927) е поставила Византия в крайна опасност, вече е загубила голяма част от мощта си. Нейните източни предели, където е и столицата Велики Преслав, се превръщат в бойно поле на византийци и руси, защото, макар че идва на Дунава като византийски наемник, Светослав скоро насочва оръжието си срещу Константинопол. Развръзката от тези събития идва, когато руският княз е победен от византийския император Йоан Цимисхий и е принуден да се оттегли от България, чиито източни области попадат под византийска власт през 971 г. Внукът на Симеон, Борис II (969-971), е отведен от Цимисхий в Константинопол, където е принуден да се откаже публично от царската си титла.
С този акт Византия счита, че е сложила край на българската държава. Затова, когато пет години по-късно (непосредствено след смъртта на Цимисхий през януари 976 г.), в западните области на някогашното Преславско царство избухва въстание, в Константинопол възприемат водачите му, комитопулите Давид, Мойсей, Арон и Самуил, като «отстъпници» и «метежници» срещу законната власт на византийския император, които трябва да бъдат отново подчинени.
През 986 г. Василий II предприема първия си поход срещу българите. След безуспешна обсада на Средец императорът претърпява съкрушително поражение в битката при Траянови врата. Военните успехи на Самуил срещу византийците и гибелта на останалите комитопули водят до издигането му в едноличен управник (а от 997 г. - и владетел с царска титла) на държавата, чието средище е преместено в Преспа и Охрид.
В първите години на XI век Византия започва нова офанзива, в резултат на която Самуил губи значителни територии, в т. ч. земите между Дунав и Стара планина (отвоювани от българите след битката при Траянови врата) и Тесалия. Опитът му за контранастъпление е пресечен през 1009 г. с поражението в битката при Крета. Макар че византийците не успяват да извлекат съществена полза от успехите си, непрестанната война изтощава силите на България. Илюстрация на това е пасажът от историческото съчинение на византийския хронист Йоан Скилица, който пише: “Императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си. Самуил не можел да се противопостави на открито поле, нито да излезе на явно сражение срещу императора, а търпял отвсякъде поражения и започвал да губи силата си.”
Начало на войната през 1014 г.
Цар Самуил се подготвя да даде отпор на византийците през 1014 г. Решението да поеме риска за открит сблъсък с мощната византийска армия е продиктувано от обстоятелството, че военните поражения водят не само до разорение на България, но отслабват авторитета на владетеля сред подчинените му местни велможи. Така през 1005 г. управниците на Драч – ключово пристанище, разположено на Адриатическо море – го предават на Василий II. Девет години по-късно, непосредствено преди решителния сблъсък с византийците, Самуил събира значителна войска. Според един от историческите извори, Продължителя на Георги Монах, тя възлиза на 360 000 души. Тези данни са несъмнено преувеличени, а реалната численост на българската войска е поне десет пъти по-малка, при условие че към редовните отряди са били прибавени и местни опълчения от страната. За своя отбранителна база българският предводител избира Струмица – по това време силна крепост, разположена на пътен възел от Солун и Тракия към горното поречие на Вардар на север и Охрид на запад. Планинските проходи и просеките на юг и изток от нея са пресечени със система от землени валове и стени, които подсилват допълнително труднодостъпността на местния релеф и са подсигурени от стражи.
Стратегическият замисъл на Самуил проличава в края на юни 1014 г., когато Василий II потегля срещу българите. От Мосинопол, Беломорска Тракия, императорът преминава през Сяр и повежда армията си през Рупелския пролом, а оттам – на запад по долината на река Струмешница, както Самуил е предвидил. В местността Куфалница недалеч от днешното село Ключ, където реката прави завой, а планините Беласица и Огражден се сближават, Василий се натъква на “много широка стена” – едно от укрепленията, издигнати от българите. Опитът да превземе стената ходом завършва с несполука заради смелия отпор на защитниците.
Междувременно Самуил изпраща подчинения си военачалник Несторица със силна войска срещу Солун, главния византийски град на западните Балкани. Целта му е да отклони вниманието на Василий II и да го принуди да отстъпи от Ключката клисура. Начинанието обаче търпи пълен провал, защото недалеч от Солун армията на Несторица е сразена от силите на местния византийски управител Теофилакт Вотаниат. След победата си Вотаниат настъпва на север и се присъединява към войските на Василий II край Беласица.
Решителната битка
По същото време византийските пристъпи срещу демата при Ключ не спират. Резултатът от тях е обезсърчителен за Василий II, докато един от пълководците му – стратегът на Филипопол Никифор Ксифий – не открива обходен път. Ксифий успява да заобиколи българските позиции, без да бъде забелязан, и на 29 юли се явява внезапно с отряда си в тила им. Изненаданите защитници отстъпват. Василий II се възползва от благоприятния момент, за да настъпи и разруши стената.
Според едно предположение, основано на несигурни данни, по време на тези събития цар Самуил е край Струмица. За да предотврати гибелта на стражата в Ключката клисура, той излиза с наличните си сили от крепостта и се сблъсква с победоносните византийци недалеч от мястото на пробива. В завързалата се битка българите търпят ново поражение. В резултат на пробива на стената при Ключ и последвалия неуспешен опит за запушването му падат убити мнозина българи, а още повече, по думите на Скилица, попадат в плен. Цар Самуил е спасен от същата участ, благодарение на храбростта на сина си Гаврил Радомир, който отблъсква напиращите врагове и отвежда баща си в безопасност в крепостта Прилеп оттатък река Вардар.
снимка: novinite.bg[/caption]
Бела?сишката битка, известна още като битката при Беласица, битката при Ключ или битката при Клидион, се състои на 29 юли 1014 г. в хода на българо-византийските войни от времето на цар Самуил. Тя е кулминация на двубоя между българския цар Самуил и византийския император Василий II, продължил десетилетия в края на Х и началото на XI век.
В началото на този двубой Самуил има превес, но от 1001 г. насетне, когато Византия се отърсва от вътрешните междуособици и от конфликта си с арабите, българите започват да губят надмощието си и са принудени да се борят за независимостта си. За да спрат вражеските нашествия, те изграждат широка укрепителна система, преграждаща планинските проходи и другите пътища към вътрешността на държавата. При поредния си поход през лятото на 1014 г. Василий II е спрян пред едно от тези укрепления – крепостта-дема, издигната от Самуил в Ключката клисура между планините Беласица и Огражден, край днешното село Ключ.
Българските войски отбиват многократните опити на византийците да превземат преградата с фронтално нападение, но на 29 юли са нападнати внезапно в гръб от отряда на Никифор Ксифий, който успява да обходи позициите им по планински пътеки. Битката завършва с тежко поражение на българите. Според свидетелствата на различни средновековни летописци броят на загиналите е значителен, а попадналите в плен са ослепени по заповед на Василий II, наречен по-късно “Българоубиец”. Цар Самуил избягва гибелта в самата битка, но умира два месеца по-късно - на 6 октомври 1014 г., след като получава сърдечен пристъп при вида на ослепените си бойци.
Макар и да не води непосредствено до края на Първата българска държава, Беласишката битка намалява съществено съпротивителните и? способности и предопределя до голяма степен изхода от борбата и? с Византия. Наследниците на Самуил не успяват да отразят византийския натиск и през 1018 година България губи независимостта си.
Предистория
Историята на конфликта, който води до Беласишката битка, може да бъде проследена назад във времето чак до края на VII век, когато Аспаруховите българи се установяват край долното течение на Дунав и започват да завоюват една по една балканските провинции на Източната Римска империя. Създадена върху територия, принадлежала на Византия, средновековната българска държава е принудена да утвърждава съществуването си в борба с византийците.
По-пряка връзка с битката през 1014 г. имат събития, случили се близо половин столетие преди нея. През 968 година България е нападната от киевския княз Светослав I. По това време българската държава, която при цар Симеон I (893-927) е поставила Византия в крайна опасност, вече е загубила голяма част от мощта си. Нейните източни предели, където е и столицата Велики Преслав, се превръщат в бойно поле на византийци и руси, защото, макар че идва на Дунава като византийски наемник, Светослав скоро насочва оръжието си срещу Константинопол. Развръзката от тези събития идва, когато руският княз е победен от византийския император Йоан Цимисхий и е принуден да се оттегли от България, чиито източни области попадат под византийска власт през 971 г. Внукът на Симеон, Борис II (969-971), е отведен от Цимисхий в Константинопол, където е принуден да се откаже публично от царската си титла.
С този акт Византия счита, че е сложила край на българската държава. Затова, когато пет години по-късно (непосредствено след смъртта на Цимисхий през януари 976 г.), в западните области на някогашното Преславско царство избухва въстание, в Константинопол възприемат водачите му, комитопулите Давид, Мойсей, Арон и Самуил, като «отстъпници» и «метежници» срещу законната власт на византийския император, които трябва да бъдат отново подчинени.
През 986 г. Василий II предприема първия си поход срещу българите. След безуспешна обсада на Средец императорът претърпява съкрушително поражение в битката при Траянови врата. Военните успехи на Самуил срещу византийците и гибелта на останалите комитопули водят до издигането му в едноличен управник (а от 997 г. - и владетел с царска титла) на държавата, чието средище е преместено в Преспа и Охрид.
В първите години на XI век Византия започва нова офанзива, в резултат на която Самуил губи значителни територии, в т. ч. земите между Дунав и Стара планина (отвоювани от българите след битката при Траянови врата) и Тесалия. Опитът му за контранастъпление е пресечен през 1009 г. с поражението в битката при Крета. Макар че византийците не успяват да извлекат съществена полза от успехите си, непрестанната война изтощава силите на България. Илюстрация на това е пасажът от историческото съчинение на византийския хронист Йоан Скилица, който пише: “Императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си. Самуил не можел да се противопостави на открито поле, нито да излезе на явно сражение срещу императора, а търпял отвсякъде поражения и започвал да губи силата си.”
Начало на войната през 1014 г.
Цар Самуил се подготвя да даде отпор на византийците през 1014 г. Решението да поеме риска за открит сблъсък с мощната византийска армия е продиктувано от обстоятелството, че военните поражения водят не само до разорение на България, но отслабват авторитета на владетеля сред подчинените му местни велможи. Така през 1005 г. управниците на Драч – ключово пристанище, разположено на Адриатическо море – го предават на Василий II. Девет години по-късно, непосредствено преди решителния сблъсък с византийците, Самуил събира значителна войска. Според един от историческите извори, Продължителя на Георги Монах, тя възлиза на 360 000 души. Тези данни са несъмнено преувеличени, а реалната численост на българската войска е поне десет пъти по-малка, при условие че към редовните отряди са били прибавени и местни опълчения от страната. За своя отбранителна база българският предводител избира Струмица – по това време силна крепост, разположена на пътен възел от Солун и Тракия към горното поречие на Вардар на север и Охрид на запад. Планинските проходи и просеките на юг и изток от нея са пресечени със система от землени валове и стени, които подсилват допълнително труднодостъпността на местния релеф и са подсигурени от стражи.
Стратегическият замисъл на Самуил проличава в края на юни 1014 г., когато Василий II потегля срещу българите. От Мосинопол, Беломорска Тракия, императорът преминава през Сяр и повежда армията си през Рупелския пролом, а оттам – на запад по долината на река Струмешница, както Самуил е предвидил. В местността Куфалница недалеч от днешното село Ключ, където реката прави завой, а планините Беласица и Огражден се сближават, Василий се натъква на “много широка стена” – едно от укрепленията, издигнати от българите. Опитът да превземе стената ходом завършва с несполука заради смелия отпор на защитниците.
Междувременно Самуил изпраща подчинения си военачалник Несторица със силна войска срещу Солун, главния византийски град на западните Балкани. Целта му е да отклони вниманието на Василий II и да го принуди да отстъпи от Ключката клисура. Начинанието обаче търпи пълен провал, защото недалеч от Солун армията на Несторица е сразена от силите на местния византийски управител Теофилакт Вотаниат. След победата си Вотаниат настъпва на север и се присъединява към войските на Василий II край Беласица.
Решителната битка
По същото време византийските пристъпи срещу демата при Ключ не спират. Резултатът от тях е обезсърчителен за Василий II, докато един от пълководците му – стратегът на Филипопол Никифор Ксифий – не открива обходен път. Ксифий успява да заобиколи българските позиции, без да бъде забелязан, и на 29 юли се явява внезапно с отряда си в тила им. Изненаданите защитници отстъпват. Василий II се възползва от благоприятния момент, за да настъпи и разруши стената.
Според едно предположение, основано на несигурни данни, по време на тези събития цар Самуил е край Струмица. За да предотврати гибелта на стражата в Ключката клисура, той излиза с наличните си сили от крепостта и се сблъсква с победоносните византийци недалеч от мястото на пробива. В завързалата се битка българите търпят ново поражение. В резултат на пробива на стената при Ключ и последвалия неуспешен опит за запушването му падат убити мнозина българи, а още повече, по думите на Скилица, попадат в плен. Цар Самуил е спасен от същата участ, благодарение на храбростта на сина си Гаврил Радомир, който отблъсква напиращите врагове и отвежда баща си в безопасност в крепостта Прилеп оттатък река Вардар.
