Пет години след като се озовах в България и една седмица преди тридесетия ми рожден ден, искам да споделя петте най-важни урока, на които България ме научи. Споделям ги, защото вярвам, че може да дадат различен поглед към проблемите, инструментите и подхода за промяна в страната ни. Наблюденията са преки и идват от основната ми работата: създаване и реализиране на стратегии за проекти във всички сфери на бизнеса и обществото.
1. Не липсва талант, липсва изпълнение
Наистина има недостиг на талант в много ключови сфери. Този талант обаче не се появява магически от въздуха. Той се създава - на база опит, натрупан с години работа. Съответно не може да се появи талант, ако няма хора, готови да работят за неговата реализация.
Може би най-важният урок, който съм научил, е за личната отговорност. Преди години мислех, че идеите имат стойност и стига да имаш идеи, те все ще се реализират. Оказва се, че не е така. България ми показа че идеите сами по себе си нямат особена стойност. Те добиват стойност само когато започнат да бъдат реализирани. По-важното обаче е, че никой не е длъжен да реализира нашите идеи. Тази констатация има две страни - вътрешна и външна. Ако имате идея за промяна на вашия живот, например чрез образование, само и единствено вие носите отговорността да поемете инициативата. Но от друга страна, ако виждаме проблем с обществото ни или средата ни, отново ние носим отговорността да направим нещо по въпроса - не политиците, шефовете или съседите.
Способността ни да се оплакваме може да се обърне в голяма сила за промяна стига да се добави една стъпка: много хора идват при мен и казват "Х не работи, трябва да се промени".Имам един и същ съвет към всички - направи нещо по въпроса. Без опит в изпълнението е изключително лесно да се критикува. Когато се поеме отговорност и се тръгне към решаването на един проблем, много често се вижда защо той съществува.
За последните пет години съм имал щастието пряко да работя и наблюдавам десетки хора и екипи, които точно така са хванали "проблема за главата" и много от тях дори са докарали идеята си до резултат. Ако говорим за решаването на "дефицита на таланти" - няма по-добър подход от това да насърчаваме активност - дали ще е към лична промяна или към обществена полза (често двете са свързани).
2. Корупцията има цена
Думата корупция се споменава с голяма лекота тук. Чудя се дали се замисляме какво всъщност означава и как реално въздейства върху живота ни. Отново виждам две проявления - икономическата корупция и корупцията на обществото в по-абстрактен, нефизически аспект.
Първото е сравнително лесно да се обясни. Най-вредният резултат от икономическата корупция на макрониво е, че изкарва много по-малко пари, концентрирани в по-малко хора, отколкото същият ресурс оптимално би могъл да донесе. Един пример: кражбата на кабели може да изкара няколко лева от продажбата на металите за сметка на милионите от потока на информация, който би текъл по тези кабели.
Ясно е, че колкото повече корупция има, толкова по-неефективно използваме ресурсите, с които разполагаме. С времето това означава, че осакатяваме развитието на страната. Много държави са минали през този етап. Може да се нарече теория за нискорастящите плодове - в етап на преход има глад за оцеляване. Първите опити за набиране на капитал следва да са най-лесните за постигане – най-лесните, ниско висящи плодове за бране. След време обаче те се изчерпват и по естествен начин се вижда, че има значително повече плодове по-високо. Трябва да се вложи повече усилие, но реколтата може да е в пъти повече.
Проблемът е, ако се застоим в първата фаза прекалено дълго, и оттам идва вторият аспект - корупцията на съзнанието. Ако информацията, че тук може да се успее само и единствено чрез далавери, доминира, то постепенно хората приемат това за норма. Опасно е, защото определя пътя на страната ни за поколения напред. Този манталитет се предава и инфектира и хората след нас.
Трябва баланс. Имаме нужда от ролеви модели - не перфектни, недостижими примери, а хора като нас и около нас. Има много такива. Участвам в няколко проекта, които целят да ги открият. Искам да се наложи нуждата от ролеви модели. И то не само чужди личности, които се гледат в захлас по телевизията и пресата, а прогресивни хора, каквито има във всеки град в България. Да им се обърне малко внимание и да се покаже, че има и друг начин да се работи тук.
Виждал съм как този подход сменя амбициите на хора и смекчава силата на втория аспект на корупцията. Колкото по-бързо той се тушира, толкова по-кратка ще е фазата с икономическата и политическата корупция.
3. Свободата има цена
Виждам едно нетърпение, особено у младите хора. Искаме промяна и я искаме веднага. Чудим се как може голяма част от обществото да следва сляпо явно гнила реторика. Сякаш виждаме пътя към свободата и развитието и се дразним, че все още толкова малка част от народа е готова да го следва.
Какво обаче е свободата? Да можем да казваме каквото искаме, да можем да пътуваме където искаме, да следваме каквото искаме и т.н. Има обаче една често пренебрегната страна на свободата и това е сигурността.
Свободата има цена и това е едно минимално ниво на сигурност. Свободата е до голяма степен възможността да защитим нашата сигурност както ние решим. За да искаме едното, трябва да имаме другото и за съжаление прекалено много хора в България все още нямат това минимално ниво на сигурност. Трябва първо то да се адресира, преди да очакваме истински свободен избор.
Не говоря за повишаване на минимална заплата.
Единственият начин да се постигне тази сигурност е чрез значителен ръст на стандарта на живот в България. Това няма нищо общо с минималната заплата, а с три неща: образование, постоянство и приемственост.Трябва значителна промяна в образователната ни система. Тази промяна трябва да е на базата на дългогодишна стратегия, която търпи предаване през няколко мандата. Държавата не може да се промени за две или четири години. Нужно е време, за да се изгради опитът на всяко ниво от образователната ни система, за да произвежда кадри, способни да създават висока добавена стойност за самите тях и за страната ни.
За да се постигне това, трябва приемственост. Да се обединим около идеята, че реформата на образованието стои над политически интриги. Всяко предстоящо правителство трябва да изпълнява стратегията за реформа, без да обвинява предишните за грешките, и да трупа и предава опит. Това би се постигнало по-лесно, ако кадрите под министерско и замминистерско ниво се пазят и не се чистят с политически назначени лица без опит на всеки четири (или по-малко) години. Виждал съм, че има мотивирани хора в тази среда, които имат и опита и желанието да променят образованието тук. Трябва да им се даде поле за развитие.
4. Идеите, нужни за промяна, вече съществуват
България не е една държава. В страната съществуват хиляди острови от малки общества, които работят по собствено темпо и създават коренно различни резултати.
Работата ми докосва десетки различни компании, организации и институции. Виждам, че инструментите, нужни за фундаментална позитивна промяна, съществуват. Има впечатляващо кадърни хора у нас, които в някои случаи, са работили години по проекти, които водят до съществена промяна в тяхната среда. Става въпрос за инициативи във всяка сфера на обществото: от бизнес и предприемачество, през околната и градската среда до науката и дори политиката.
Важен урок, който научих, е, че не можем да очакваме другите да забележат нашите постижения, без да сме готови сами да разкажем за тях. Това, че една идея се реализира успешно и явно води до позитивна промяна в ограничена среда, не значи, че ще доведе до промяна на държавно ниво.
Като народ имаме склонност към скромност. Наследството ни е такова, че смятаме за важно да работим тихо в ъгъла и да не сме особено забележими. Това води до бариера, която трябва да се преодолее, ако искаме да видим значима промяна, задвижена от нас.
Виждам, че България дава несравнимо поле за развитие спрямо развитите страни. Тук има толкова много да се раздвижи, да се промени. Най-голямото удовлетворение в моята работа идва от това, че резултатите и стойността, която създава, са ясни, видими и измерими. В Англия работата ми водеше до много по-абстрактна стойност и смисълът не беше мигновено ясен.
Захващайки се с даден проект, реализация на идея, която ни вдъхновява, трябва да сме готови да разкажем за нея. Трябва да можем да вдъхновим други да пресъздадат страстта, която ние имаме към нашите проекти, в реализацията на техните. Само така можем да изнесем стойността, която създаваме в нашия остров, на държавно ниво.
Работата ми в националната телевизия показа, че има голямо желание да се подчертават позитивни примери, стига да бъдат представени на разбираем език.
Това е всъщност най-ценното нещо, на което телевизията ме научи - винаги трябва да мислим към кого говорим и защо дадена идея, даден проект е интересна на тези хора. Къде е връзката с техния живот? Къде е връзката с тяхната работа, тяхното ежедневие? Очакването някои да приеме идея просто защото на нас ни е интересно, е счупена логика - пренебрегва идеалите на тези срещу нас. Режисьорът ни, Наско, ми каза нещо, което ще остане за винаги с мен: никога не убивай мечтите на хората чрез това, което разказваш, показвай, че и техните мечти са важни.
5. Следващото поколение
България през изминалите пет години ме накара много да се замисля за бъдещето. Виждам как отношението, което носим в нас днес, се предава на следващото поколение. Освен знанието предаваме и нагласата ни: към другите, към средата, към себе си и към държавата.
Колкото по-скептично, негативно и смачкано гледаме на живота си, толкова по-силно предаваме този негативизъм към нашите деца. С годините това се превръща в самозахранващ се цикъл, от който все по-трудно може да се излезе.
Никой друг не носи отговорността да промени страната освен нас. Само и единствено ние с нашата нагласа и нашите усилия можем да осъществим промяна. Въпросът е, когато погледнете децата си, какво искате да им кажете. Че те могат да вземат следващата крачка към промяната, или че няма смисъл, защото всичко е прецакано и "не става"?
Не мога да си представя защо бихме казали второто, а всъщност чрез негативизма правим точно това. Не можем да си променим изгледа за една нощ, но това, което можем да направим, е да си отваряме очите към позитивните неща, които се случват тук. Да приемем, че не всичко е сиво и че може да има промяна към добро.
Следващите поколения Българи ще стъпват върху наследството, което им оставим. Нещо, което веднага можем да променим, е да махнем фразата "не става" от нашия речник. Дори ако ние не можем да измислим решение, да можем да си представим, че някой някъде може.
Заключение
Личната отговорност е много относително нещо. Можем да решим, че няма смисъл да взимаме активно участие в развитието на държавата ни. Можем да гласуваме от някакво морално или свойствено задължение. Или можем да помислим как ние самите да поемем отговорност и да направим нещо на нашия малък остров.
Мисълта, че не можеш да мрънкаш за проблемите в държавата си, ако не гласуваш, трябва да се разшири и да включи това, че не може да мрънкаш, ако поне веднъж не си се пробвал да направиш нещо по въпроса.
България ми показа, че това не са празни, клиширани думи. Опитът ми показва, че промяната не е далечна или абстрактна идея, а е съвсем реална сила.
Надявам се, че в следващите пет години все повече българи ще имат възможността да видят позитивната промяна, която имах щастието да видя през изминалите пет – и да се включат в нея.
Боян Бенев, Дневник 
Пет години след като се озовах в България и една седмица преди тридесетия ми рожден ден, искам да споделя петте най-важни урока, на които България ме научи. Споделям ги, защото вярвам, че може да дадат различен поглед към проблемите, инструментите и подхода за промяна в страната ни. Наблюденията са преки и идват от основната ми работата: създаване и реализиране на стратегии за проекти във всички сфери на бизнеса и обществото.
1. Не липсва талант, липсва изпълнение
Наистина има недостиг на талант в много ключови сфери. Този талант обаче не се появява магически от въздуха. Той се създава - на база опит, натрупан с години работа. Съответно не може да се появи талант, ако няма хора, готови да работят за неговата реализация.
Може би най-важният урок, който съм научил, е за личната отговорност. Преди години мислех, че идеите имат стойност и стига да имаш идеи, те все ще се реализират. Оказва се, че не е така. България ми показа че идеите сами по себе си нямат особена стойност. Те добиват стойност само когато започнат да бъдат реализирани. По-важното обаче е, че никой не е длъжен да реализира нашите идеи. Тази констатация има две страни - вътрешна и външна. Ако имате идея за промяна на вашия живот, например чрез образование, само и единствено вие носите отговорността да поемете инициативата. Но от друга страна, ако виждаме проблем с обществото ни или средата ни, отново ние носим отговорността да направим нещо по въпроса - не политиците, шефовете или съседите.
Способността ни да се оплакваме може да се обърне в голяма сила за промяна стига да се добави една стъпка: много хора идват при мен и казват "Х не работи, трябва да се промени".Имам един и същ съвет към всички - направи нещо по въпроса. Без опит в изпълнението е изключително лесно да се критикува. Когато се поеме отговорност и се тръгне към решаването на един проблем, много често се вижда защо той съществува.
За последните пет години съм имал щастието пряко да работя и наблюдавам десетки хора и екипи, които точно така са хванали "проблема за главата" и много от тях дори са докарали идеята си до резултат. Ако говорим за решаването на "дефицита на таланти" - няма по-добър подход от това да насърчаваме активност - дали ще е към лична промяна или към обществена полза (често двете са свързани).
2. Корупцията има цена
Думата корупция се споменава с голяма лекота тук. Чудя се дали се замисляме какво всъщност означава и как реално въздейства върху живота ни. Отново виждам две проявления - икономическата корупция и корупцията на обществото в по-абстрактен, нефизически аспект.
Първото е сравнително лесно да се обясни. Най-вредният резултат от икономическата корупция на макрониво е, че изкарва много по-малко пари, концентрирани в по-малко хора, отколкото същият ресурс оптимално би могъл да донесе. Един пример: кражбата на кабели може да изкара няколко лева от продажбата на металите за сметка на милионите от потока на информация, който би текъл по тези кабели.
Ясно е, че колкото повече корупция има, толкова по-неефективно използваме ресурсите, с които разполагаме. С времето това означава, че осакатяваме развитието на страната. Много държави са минали през този етап. Може да се нарече теория за нискорастящите плодове - в етап на преход има глад за оцеляване. Първите опити за набиране на капитал следва да са най-лесните за постигане – най-лесните, ниско висящи плодове за бране. След време обаче те се изчерпват и по естествен начин се вижда, че има значително повече плодове по-високо. Трябва да се вложи повече усилие, но реколтата може да е в пъти повече.
Проблемът е, ако се застоим в първата фаза прекалено дълго, и оттам идва вторият аспект - корупцията на съзнанието. Ако информацията, че тук може да се успее само и единствено чрез далавери, доминира, то постепенно хората приемат това за норма. Опасно е, защото определя пътя на страната ни за поколения напред. Този манталитет се предава и инфектира и хората след нас.
Трябва баланс. Имаме нужда от ролеви модели - не перфектни, недостижими примери, а хора като нас и около нас. Има много такива. Участвам в няколко проекта, които целят да ги открият. Искам да се наложи нуждата от ролеви модели. И то не само чужди личности, които се гледат в захлас по телевизията и пресата, а прогресивни хора, каквито има във всеки град в България. Да им се обърне малко внимание и да се покаже, че има и друг начин да се работи тук.
Виждал съм как този подход сменя амбициите на хора и смекчава силата на втория аспект на корупцията. Колкото по-бързо той се тушира, толкова по-кратка ще е фазата с икономическата и политическата корупция.
3. Свободата има цена
Виждам едно нетърпение, особено у младите хора. Искаме промяна и я искаме веднага. Чудим се как може голяма част от обществото да следва сляпо явно гнила реторика. Сякаш виждаме пътя към свободата и развитието и се дразним, че все още толкова малка част от народа е готова да го следва.
Какво обаче е свободата? Да можем да казваме каквото искаме, да можем да пътуваме където искаме, да следваме каквото искаме и т.н. Има обаче една често пренебрегната страна на свободата и това е сигурността.
Свободата има цена и това е едно минимално ниво на сигурност. Свободата е до голяма степен възможността да защитим нашата сигурност както ние решим. За да искаме едното, трябва да имаме другото и за съжаление прекалено много хора в България все още нямат това минимално ниво на сигурност. Трябва първо то да се адресира, преди да очакваме истински свободен избор.
Не говоря за повишаване на минимална заплата.
Единственият начин да се постигне тази сигурност е чрез значителен ръст на стандарта на живот в България. Това няма нищо общо с минималната заплата, а с три неща: образование, постоянство и приемственост.Трябва значителна промяна в образователната ни система. Тази промяна трябва да е на базата на дългогодишна стратегия, която търпи предаване през няколко мандата. Държавата не може да се промени за две или четири години. Нужно е време, за да се изгради опитът на всяко ниво от образователната ни система, за да произвежда кадри, способни да създават висока добавена стойност за самите тях и за страната ни.
За да се постигне това, трябва приемственост. Да се обединим около идеята, че реформата на образованието стои над политически интриги. Всяко предстоящо правителство трябва да изпълнява стратегията за реформа, без да обвинява предишните за грешките, и да трупа и предава опит. Това би се постигнало по-лесно, ако кадрите под министерско и замминистерско ниво се пазят и не се чистят с политически назначени лица без опит на всеки четири (или по-малко) години. Виждал съм, че има мотивирани хора в тази среда, които имат и опита и желанието да променят образованието тук. Трябва да им се даде поле за развитие.
4. Идеите, нужни за промяна, вече съществуват
България не е една държава. В страната съществуват хиляди острови от малки общества, които работят по собствено темпо и създават коренно различни резултати.
Работата ми докосва десетки различни компании, организации и институции. Виждам, че инструментите, нужни за фундаментална позитивна промяна, съществуват. Има впечатляващо кадърни хора у нас, които в някои случаи, са работили години по проекти, които водят до съществена промяна в тяхната среда. Става въпрос за инициативи във всяка сфера на обществото: от бизнес и предприемачество, през околната и градската среда до науката и дори политиката.
Важен урок, който научих, е, че не можем да очакваме другите да забележат нашите постижения, без да сме готови сами да разкажем за тях. Това, че една идея се реализира успешно и явно води до позитивна промяна в ограничена среда, не значи, че ще доведе до промяна на държавно ниво.
Като народ имаме склонност към скромност. Наследството ни е такова, че смятаме за важно да работим тихо в ъгъла и да не сме особено забележими. Това води до бариера, която трябва да се преодолее, ако искаме да видим значима промяна, задвижена от нас.
Виждам, че България дава несравнимо поле за развитие спрямо развитите страни. Тук има толкова много да се раздвижи, да се промени. Най-голямото удовлетворение в моята работа идва от това, че резултатите и стойността, която създава, са ясни, видими и измерими. В Англия работата ми водеше до много по-абстрактна стойност и смисълът не беше мигновено ясен.
Захващайки се с даден проект, реализация на идея, която ни вдъхновява, трябва да сме готови да разкажем за нея. Трябва да можем да вдъхновим други да пресъздадат страстта, която ние имаме към нашите проекти, в реализацията на техните. Само така можем да изнесем стойността, която създаваме в нашия остров, на държавно ниво.
Работата ми в националната телевизия показа, че има голямо желание да се подчертават позитивни примери, стига да бъдат представени на разбираем език.
Това е всъщност най-ценното нещо, на което телевизията ме научи - винаги трябва да мислим към кого говорим и защо дадена идея, даден проект е интересна на тези хора. Къде е връзката с техния живот? Къде е връзката с тяхната работа, тяхното ежедневие? Очакването някои да приеме идея просто защото на нас ни е интересно, е счупена логика - пренебрегва идеалите на тези срещу нас. Режисьорът ни, Наско, ми каза нещо, което ще остане за винаги с мен: никога не убивай мечтите на хората чрез това, което разказваш, показвай, че и техните мечти са важни.
5. Следващото поколение
България през изминалите пет години ме накара много да се замисля за бъдещето. Виждам как отношението, което носим в нас днес, се предава на следващото поколение. Освен знанието предаваме и нагласата ни: към другите, към средата, към себе си и към държавата.
Колкото по-скептично, негативно и смачкано гледаме на живота си, толкова по-силно предаваме този негативизъм към нашите деца. С годините това се превръща в самозахранващ се цикъл, от който все по-трудно може да се излезе.
Никой друг не носи отговорността да промени страната освен нас. Само и единствено ние с нашата нагласа и нашите усилия можем да осъществим промяна. Въпросът е, когато погледнете децата си, какво искате да им кажете. Че те могат да вземат следващата крачка към промяната, или че няма смисъл, защото всичко е прецакано и "не става"?
Не мога да си представя защо бихме казали второто, а всъщност чрез негативизма правим точно това. Не можем да си променим изгледа за една нощ, но това, което можем да направим, е да си отваряме очите към позитивните неща, които се случват тук. Да приемем, че не всичко е сиво и че може да има промяна към добро.
Следващите поколения Българи ще стъпват върху наследството, което им оставим. Нещо, което веднага можем да променим, е да махнем фразата "не става" от нашия речник. Дори ако ние не можем да измислим решение, да можем да си представим, че някой някъде може.
Заключение
Личната отговорност е много относително нещо. Можем да решим, че няма смисъл да взимаме активно участие в развитието на държавата ни. Можем да гласуваме от някакво морално или свойствено задължение. Или можем да помислим как ние самите да поемем отговорност и да направим нещо на нашия малък остров.
Мисълта, че не можеш да мрънкаш за проблемите в държавата си, ако не гласуваш, трябва да се разшири и да включи това, че не може да мрънкаш, ако поне веднъж не си се пробвал да направиш нещо по въпроса.
България ми показа, че това не са празни, клиширани думи. Опитът ми показва, че промяната не е далечна или абстрактна идея, а е съвсем реална сила.
Надявам се, че в следващите пет години все повече българи ще имат възможността да видят позитивната промяна, която имах щастието да видя през изминалите пет – и да се включат в нея.
Боян Бенев, Дневник 
