Църковната кория край Айтос е вековна гора, чийто произход не е ясен. Намира се на около 5 км. югоизточно от града, вдясно от шосето за Бургас. Знае се, че е изкуствено засадена преди повече от 500 години.
Но от кого и защо – никой не може да каже със сигурност. В нея растат дървета от вида летен дъб, който не се среща никъде другаде в района. Доказано е, че растенията произхождат от Северен Анадол, Турция. Но това е единствената сигурна информация, даваща конкретни данни. Според една легенда гората била засадена от жълъди, донесени от Анадола. Айтоски паша я създал по молба на жена си. Тя тъжала за родния си край и любящия съпруг се опитал да смекчи мъката й, създавайки място, което да напомня на жена му за бащините земи. Според друго сказание, дъбовете били засадени от турски султан, който създал гората, изпълнявайки желание на красива местна девойка, в която бил безнадеждно влюбен. Много изследователи считат, че в тези легенди едва ли има голяма доза истина. Но не можем да отречем, че историите са хубави.
И създават една мистичност, която по – скоро привлича интереса ни към темата, отколкото обратното. Може би затова местните хора разказват преданията с удоволствие и дори добавят към широко известните версии на легендите по нещо свое. Най – старите жители на района помнят, че за съществуването на гората говорят 4 – 5 поколения. Анализите, направени от специалисти сочат, че възрастта на дърветата е от 200 до 500 години. Има данни, че те са се простирали на 700 декара. Сега растат на не повече от 400 декара. Старинни документи и предания сочат, че на мястото е имало параклис и църковен обор. При връщането на земи в наше време, гората и земята около нея са възстановени на църквата и сега са притежание на храма “Св. Мчн. Димитрий” в Айтос. Мастото е исторически и природен паметник и през 1972 г. е обявена за природна забележителност. Обитава се от множество птици. Там живеят различни видове защитени животни, срещат се редки растения, които биха загинали сред полето, ако дърветата изчезнат. Въпреки, че защитен от закона обект, бъдещето на Айтоската Кория е несигурно. През последните десетилетия тя неколкократно е горяла. За последно преди четири години – през август 1999, когато пожарникарите, заедно с местните хора едва успели да я спасят. Няколко от огромните дървета обаче не се възстановили след щетите, нанесени им от пожара и загинали още през следващото лято. Често се случва тука да идват хора, чиято цел не е да се полюбуват на внушителните колоси, а да се опитат да отсекат част от клоните им, а дори и цяло дърво.
Църковното настоятелсто, на което е поверена гората, се опитва да осъществява охраната й доколкото е възможно. Съществува идея вековната Кория да бъде превърната в резерват или в парк, който да може да се посещава от туристи. Тази идея обаче е отдавнашна, а индикации за нейното осъществяване напоследък няма. Местните хора и любителите на природата изразяват надеждата си, че този уникален природен паметник ще се запази от посегателства и от човешка небрежност. За да могат да му се възхищават и хората след нас.
Автор: Татяна Байкушева 
Църковната кория край Айтос е вековна гора, чийто произход не е ясен. Намира се на около 5 км. югоизточно от града, вдясно от шосето за Бургас. Знае се, че е изкуствено засадена преди повече от 500 години.
Но от кого и защо – никой не може да каже със сигурност. В нея растат дървета от вида летен дъб, който не се среща никъде другаде в района. Доказано е, че растенията произхождат от Северен Анадол, Турция. Но това е единствената сигурна информация, даваща конкретни данни. Според една легенда гората била засадена от жълъди, донесени от Анадола. Айтоски паша я създал по молба на жена си. Тя тъжала за родния си край и любящия съпруг се опитал да смекчи мъката й, създавайки място, което да напомня на жена му за бащините земи. Според друго сказание, дъбовете били засадени от турски султан, който създал гората, изпълнявайки желание на красива местна девойка, в която бил безнадеждно влюбен. Много изследователи считат, че в тези легенди едва ли има голяма доза истина. Но не можем да отречем, че историите са хубави.
И създават една мистичност, която по – скоро привлича интереса ни към темата, отколкото обратното. Може би затова местните хора разказват преданията с удоволствие и дори добавят към широко известните версии на легендите по нещо свое. Най – старите жители на района помнят, че за съществуването на гората говорят 4 – 5 поколения. Анализите, направени от специалисти сочат, че възрастта на дърветата е от 200 до 500 години. Има данни, че те са се простирали на 700 декара. Сега растат на не повече от 400 декара. Старинни документи и предания сочат, че на мястото е имало параклис и църковен обор. При връщането на земи в наше време, гората и земята около нея са възстановени на църквата и сега са притежание на храма “Св. Мчн. Димитрий” в Айтос. Мастото е исторически и природен паметник и през 1972 г. е обявена за природна забележителност. Обитава се от множество птици. Там живеят различни видове защитени животни, срещат се редки растения, които биха загинали сред полето, ако дърветата изчезнат. Въпреки, че защитен от закона обект, бъдещето на Айтоската Кория е несигурно. През последните десетилетия тя неколкократно е горяла. За последно преди четири години – през август 1999, когато пожарникарите, заедно с местните хора едва успели да я спасят. Няколко от огромните дървета обаче не се възстановили след щетите, нанесени им от пожара и загинали още през следващото лято. Често се случва тука да идват хора, чиято цел не е да се полюбуват на внушителните колоси, а да се опитат да отсекат част от клоните им, а дори и цяло дърво.
Църковното настоятелсто, на което е поверена гората, се опитва да осъществява охраната й доколкото е възможно. Съществува идея вековната Кория да бъде превърната в резерват или в парк, който да може да се посещава от туристи. Тази идея обаче е отдавнашна, а индикации за нейното осъществяване напоследък няма. Местните хора и любителите на природата изразяват надеждата си, че този уникален природен паметник ще се запази от посегателства и от човешка небрежност. За да могат да му се възхищават и хората след нас.
Автор: Татяна Байкушева 
