Елена Сашева: Там, където са децата ми, българските закони не важат! Там в пълна сила действа законът на джунглата!
Историята, която ще ви разкажем сега е идентична с историята на много майки. Тя се казва Елена Сашева, на 32 години от Бургас. В нейното положение са много българки, които се блъскат с бездушието и най-вече с бездействието на институциите. Тя се бори все едно с вятърни мелници, нищо, че на хартия законът е на нейна страна.
Елена от месеци живее в кошмар. Бившият й съпруг отвлича двамата й сина през юли и от тогава до сега, жената не може да си ги върне. Нищо, че тя самата знае къде са децата й, нищо, че е сигнализирала правоохранителните органи. Върти се в омагьосан кръг и няма сила , която може да й помогне.
Елена е разведена от няколко месеца. Съпругът й е от мездренското село Зверино. Според съдебното решение, Елена е законният настойник на синовете си- Илия(10г.) и Сашко(7г). Пак според същото решение, бащата Марин може да вижда децата при определен режим. Той има право да взима момчетата всяка първа и трета седмица от месеца, от петък до неделя и 40 дни през лятната ваканция, когато майката не е в годишен отпуск.
Това лято Елена води децата си при баща им. След две седмици отива да ги прибира в родния Бургас. Но на уречената среща, мъжът й Марин не се появява. Тогава започва адът за младата жена. Тя звъни първо на бащата, а след това и на синовете си. Марин не вдига телефона, а тези на момчетата са изключени. „Какво ли не ми мина през главата, помислих дори, че може да са катастрофирали. Часове се опитвах да се свържа с тях, без успех. Обадих се на 112 и с полицаите, които се отзоваха, отидохме в селото“, разказва през сълзи Елена.
Там се оказва, че Марин и момчетата изобщо не са тръгвали за срещата. Бащата отказва да върне децата, под предлог, че те не искат. А служителите на реда обясняват на жената, че нямат правомощия и не могат да й съдействат. Оказва се, че в Мездра нито една институция не е в състояние да й помогне, дори от Закрила на детето отказват съдействие. Тогава Елена се принуждава да се обърне към съдия-изпълнител. Но и тук тя се сблъсква в стена от бюрокращина и неразбиране. "Оказа се обаче, че в цялата община има един, единствен съдебен изпълнител, който излиза в платен годишен отпуск до 1-и септември, което означава, че той няма как да образува изпълнителното дело до 1-ви септември. Обясниха ми, че ако искам да стане по-бързо трябва да се командирова такъв от Окръжен съд-Враца. Подадох молба за командироване, но в същото време разбрах, че частните съдебни изпълнители също могат да извършат това предаване. На територията на Враца са трима частни изпълнители. По цели дни съм им стояла пред канторите, нито един не се съгласи да ми съдейства. По думите им материята била много сложна и деликатна, защото ставало въпрос за деца. Обиколих ги втори път. Тогава един от частните се съгласи и образува изпълнителното дело. През това време и той излезе в отпуск, но преди това пусна документ за доброволно предаване на 1-ви септември, ако не на 2-ри септември се минава към принудително вземане“-казва Елена и очите й се пълнят със сълзи.
До посочената дата обаче бащата отново не предава децата. Така на 2-ри септември Елена и съдебният изпълнител отиват на адреса на Марин. Ужасът е пълен – бащата не пуска никой в къщата, децата плачат. Съдебното лице решава, че трябва да спре изпълнението по предаването, а децата да бъдат консултирани от психолог. "Не мога да ви опиша ужасът, който изживях. Когато чух дечицата ми да плачат за мен, бях полужива. Чувах ги, а не можех нищо да направя. Нищо. Съдебният изпълнител и той нищо не направи." -едва продумва Елена, тъй като сълзите са стегнали гърлото й.
От Бургас майката за пореден път се отправя към Мездра. От местното звено на „Закрила на детето“ ги препращат в Центъра за обществена подкрепа във Враца, тъй като само там разполагат с психолози. От въпросния център обаче обясняват, че не могат да им помогнат, тъй като Елена, като законен настойник на децата, както и децата са с постоянен адрес в Бургас.
И тук абсурдът става все по-голям. „Пратиха ме в Центъра за обществена подкрепа в Бургас, но за тази цел трябвало да пусна молба до областния управител на Враца, като разрешение щяло да излезе след един месец“, обяснява Елена.
През това време започва и учебната година. Майката разбира, че децата са записани в селското училище и се диви на българската действителност. "Как е възможно, без мен, която съм законният настойник, децата да бъдат записани на училище. Това е повече от престъпление."-казва Елена. 
Междувременно Прокуратурата в Мездра образува досъдебно производство срещу бащата по чл. 182 от НК. Но децата продължават да са при него, а институциите да бездействат. Свързахме се по телефона с бившия съпруг на Елена. "Аз не съм престъпник. Какво като има съдебно решение, децата са мои. И няма да ги върна"-каза в телефонен разговор с нас бащата Марин. Малко трудно проведохме разговора с него, тъй като трудно му се разбираше какво говори и завалваше думите.
Елена е писала до редица институции. Отговори няма от никъде. Затова се надява на медиите. Случаят да бъде огласен и в крайна сметка и те да помогнат.
Елена е преподавател в бургаската руска гимназия, уважаван педагог и никога не си е представяла, че ще изживее такъв кошмар. "Всеки ден гледам учениците, всеки ден сърцето ми се свива, че не мога да погаля моите две момчета, че не мога да ги изпратя на училище, че не мога да ги прегърна"-ридаейки казва Елена. Тя вече е предала случая на адвокат Евгений Мосинов и искрено се надява историята й да има щастлив край. И скоро кошмарът й да свърши.
Историята, която ще ви разкажем сега е идентична с историята на много майки. Тя се казва Елена Сашева, на 32 години от Бургас. В нейното положение са много българки, които се блъскат с бездушието и най-вече с бездействието на институциите. Тя се бори все едно с вятърни мелници, нищо, че на хартия законът е на нейна страна.
Елена от месеци живее в кошмар. Бившият й съпруг отвлича двамата й сина през юли и от тогава до сега, жената не може да си ги върне. Нищо, че тя самата знае къде са децата й, нищо, че е сигнализирала правоохранителните органи. Върти се в омагьосан кръг и няма сила , която може да й помогне.
Елена е разведена от няколко месеца. Съпругът й е от мездренското село Зверино. Според съдебното решение, Елена е законният настойник на синовете си- Илия(10г.) и Сашко(7г). Пак според същото решение, бащата Марин може да вижда децата при определен режим. Той има право да взима момчетата всяка първа и трета седмица от месеца, от петък до неделя и 40 дни през лятната ваканция, когато майката не е в годишен отпуск.
Това лято Елена води децата си при баща им. След две седмици отива да ги прибира в родния Бургас. Но на уречената среща, мъжът й Марин не се появява. Тогава започва адът за младата жена. Тя звъни първо на бащата, а след това и на синовете си. Марин не вдига телефона, а тези на момчетата са изключени. „Какво ли не ми мина през главата, помислих дори, че може да са катастрофирали. Часове се опитвах да се свържа с тях, без успех. Обадих се на 112 и с полицаите, които се отзоваха, отидохме в селото“, разказва през сълзи Елена.
Там се оказва, че Марин и момчетата изобщо не са тръгвали за срещата. Бащата отказва да върне децата, под предлог, че те не искат. А служителите на реда обясняват на жената, че нямат правомощия и не могат да й съдействат. Оказва се, че в Мездра нито една институция не е в състояние да й помогне, дори от Закрила на детето отказват съдействие. Тогава Елена се принуждава да се обърне към съдия-изпълнител. Но и тук тя се сблъсква в стена от бюрокращина и неразбиране. "Оказа се обаче, че в цялата община има един, единствен съдебен изпълнител, който излиза в платен годишен отпуск до 1-и септември, което означава, че той няма как да образува изпълнителното дело до 1-ви септември. Обясниха ми, че ако искам да стане по-бързо трябва да се командирова такъв от Окръжен съд-Враца. Подадох молба за командироване, но в същото време разбрах, че частните съдебни изпълнители също могат да извършат това предаване. На територията на Враца са трима частни изпълнители. По цели дни съм им стояла пред канторите, нито един не се съгласи да ми съдейства. По думите им материята била много сложна и деликатна, защото ставало въпрос за деца. Обиколих ги втори път. Тогава един от частните се съгласи и образува изпълнителното дело. През това време и той излезе в отпуск, но преди това пусна документ за доброволно предаване на 1-ви септември, ако не на 2-ри септември се минава към принудително вземане“-казва Елена и очите й се пълнят със сълзи.
До посочената дата обаче бащата отново не предава децата. Така на 2-ри септември Елена и съдебният изпълнител отиват на адреса на Марин. Ужасът е пълен – бащата не пуска никой в къщата, децата плачат. Съдебното лице решава, че трябва да спре изпълнението по предаването, а децата да бъдат консултирани от психолог. "Не мога да ви опиша ужасът, който изживях. Когато чух дечицата ми да плачат за мен, бях полужива. Чувах ги, а не можех нищо да направя. Нищо. Съдебният изпълнител и той нищо не направи." -едва продумва Елена, тъй като сълзите са стегнали гърлото й.
От Бургас майката за пореден път се отправя към Мездра. От местното звено на „Закрила на детето“ ги препращат в Центъра за обществена подкрепа във Враца, тъй като само там разполагат с психолози. От въпросния център обаче обясняват, че не могат да им помогнат, тъй като Елена, като законен настойник на децата, както и децата са с постоянен адрес в Бургас.
И тук абсурдът става все по-голям. „Пратиха ме в Центъра за обществена подкрепа в Бургас, но за тази цел трябвало да пусна молба до областния управител на Враца, като разрешение щяло да излезе след един месец“, обяснява Елена.
През това време започва и учебната година. Майката разбира, че децата са записани в селското училище и се диви на българската действителност. "Как е възможно, без мен, която съм законният настойник, децата да бъдат записани на училище. Това е повече от престъпление."-казва Елена. Междувременно Прокуратурата в Мездра образува досъдебно производство срещу бащата по чл. 182 от НК. Но децата продължават да са при него, а институциите да бездействат. Свързахме се по телефона с бившия съпруг на Елена. "Аз не съм престъпник. Какво като има съдебно решение, децата са мои. И няма да ги върна"-каза в телефонен разговор с нас бащата Марин. Малко трудно проведохме разговора с него, тъй като трудно му се разбираше какво говори и завалваше думите.
Елена е писала до редица институции. Отговори няма от никъде. Затова се надява на медиите. Случаят да бъде огласен и в крайна сметка и те да помогнат.
Елена е преподавател в бургаската руска гимназия, уважаван педагог и никога не си е представяла, че ще изживее такъв кошмар. "Всеки ден гледам учениците, всеки ден сърцето ми се свива, че не мога да погаля моите две момчета, че не мога да ги изпратя на училище, че не мога да ги прегърна"-ридаейки казва Елена. Тя вече е предала случая на адвокат Евгений Мосинов и искрено се надява историята й да има щастлив край. И скоро кошмарът й да свърши.
