Ники Николов откровено за Иран, волейбола и жените

Карнобатлията си го изкарал на топката след раздяла с бивша, противников отбор скандирал името му в най-модерната зала

17 април, ден след Великден, около 20:45 ч бургаската зала „Младост“ е претъпкана и стотици хора в нея ликуват. Нефтохимик току-що е спечелил шампионската титла, а колоритна „зелена“ агитка скандира името на един от виновниците. И това не е случайно, защото същият този човек повтори събитията отпреди 10 години, когато Нефтохимик пак спечели титлата.

Каквото и да се каже за Ники Николов нито ще е ново, нито непознато. Едно скромно момче от Карнобат, отдавна изкачило висините във волейбола. Възможно най-кратката ретроспекция на кариерата му би изглеждала така: Започва от Нефтохимик, все пак в Карнобат волейбол няма. Тук е играл от 2000 до 2009, като е преминал всички възрастови гарнитури. Има дубъл (шампионска титла и Купа на България б.а.) през 2007, а през 2008 печели само Купата. Следва половин сезон в ЦСКА, където добавя нов дубъл в колекцията си.Оттам заминава за Италия, за да защитава цветовете на Тонно Карибо във Вибо Валентия, за да се отзове в Иран, където достига върхът в кариерата му, печелейки титла с новосформиран отбор в лигата, и където прекарва 4 години.

Именно тези четири години в Азия, на границата на войната, при строгата религия, напълно сам, далеч от близки и приятели, са изпълнени с различни емоции от едната крайност до другата. Всичко това звучи страшно, но далеч не се оказало така що се отнася до война, стрелби или бомби. Животът в Иран бил много по-спокоен отколкото в България, а престъпност почти няма. За карнобатлията много по-тежко се оказало липсата на възможности за каквито и да е развлечения във Варамин, където играел първите две години. Но в отбора се чувствал прекрасно, той бил новосформиран в Първата лига, играли финал, но го загубили. Втората година обаче пощада нямало – Ники и компания завоювали титлата и това е топ годината на престоя му в чужбина. Има финал и с тим от друг град – Орумие, което показва, че където и да играе финалите са минималното му достижение.

Четвъртата година вече бил в столицата Техеран, където начинът на живот му паснал, все пак е и най-развитият град в държавата. Всъщност там завързал и страхотни приятелства с хора, за които казва, че може да разчита винаги, и с които се чува и днес. Дори наскоро се срещнали на почивка в България. Иран ще остане незабравим спомен за Николов и поради факта, че за тези 4 години той се превръща в една от най-уважаваните личности в държавата. „Харесвам ги като хора и мога спокойно да кажа, че в Иран ме уважаваха повече отколкото в България. Статутът ми бе много по-сериозен“, категоричен е днес блокировачът на Петър Дочев. И ето най-нагледния пример – в Орумие е една от най-модерните спортни зали, побиращи 5-6 хиляди души, които създават неповторима атмосфера. В последната година той играл отново там, но вече като гост срещу тях. Цялата зала, обаче, скандирала името му известно време, ръкопляскали на всяко негово отиграване. След мача бивш съотборник от Орумие му казва, че това не се е случвало никога.

При всички тези успехи, ще си каже някой, защо му е трябвало да се върне тук, макар и да стане шампион. След такъв голям престой в чужбина обаче, има моменти, когато сантиментите взимат връх. Той не се връща от Иран, а от Красноярск (Русия), където игра последно за кратко, но контузия в кръста го вади от строя за около месец. Човек като него може да си позволи да се върне у дома докато се възстановява и да реши накъде да тръгне след това кариерата му. Имал и варианти за чужбина, разбира се, но не го удовлетворили. Николай не е приятел с компромисите и не прави такива, върши ли нещо го прави както трябва. Това е причината да реши да остане тук, близо до родителите и приятелите, защото те са хората, които най-много страдат в тази професия. „За мен е страхотно удоволствие родителите ми да имат възможността да дойдат и да гледат мачовете ми на живо и да изживеят емоцията с мен“, са първите му думи за решението да заиграе в Нефтохимик преди три месеца.

В България Ники се е установил в София, там е жилището му и голяма част от личните му ангажименти. Но в момента живее в Бургас, тук играе и тренира, а в Карнобат, при родителите си отскача при всяка възможност. След 10 години отсъствие от Бургас, твърди, че вижда града доста по-модернизиран отпреди и с европейски облик. „Миналата година, когато се върнах за Купата, исках да се разходя по центъра. Беше тъмно и си спомням, че като излязох на „Тройката“, като се огледах, признавам си, че за секунди се почувствах някъде в чужбина. Това беше много приятно чувство“, си спомня.

Когато е в чужбина времето му минава много по-бавно, защото е сам. Все още е ерген и това понякога му натежава, когато е зад граница. Но такава му е професията, и както твърди не е нито първия, нито последния.

Всъщност разсъждава доста мъдро за жените. Добил е опит от връзките в младежките си години, в момента няма приятелка и това е определено, защото е предпазлив. ‚Ако си намерил точния човек със сигурност ще се получи така, че времето да ти минава по-леко и обратно. Аз не мога да кажа, понеже за момента не съм намерил човека. Отделно като съм бил в чужбина нямам опит в това, някой да бъде с мен. Имах за един кратък период, преди доста години, но не мога да направя някакво сравнение“, разсъждава шампионът.

Жените не му влияят, влезе ли в залата оставя всичко останало навън. Една от най-интересните му връзки е със спортистка в Иран. Връзка, която не била съпроводена с взаимно присъствие заради спорта. „Получиха се едни сериозни търкания между нас, беше ясно, че нещата приключват. От нея последва една доста сериозна словесна агресия – неприятни думи, коментари по мой адрес. Не знам дали целта беше да ми повлияе негативно или наистина го мисли, но такива неща дори ме мотивират. Ако съм имал някаква доза, ярост, злоба или каквото и да е, аз след това я излях на мача. Започна да ми праща умопомрачаващи съобщения, докато пътувахме за мач. Погледнах 2-3 от тях и си спрях телефона просто. Казах само на съотборника ми Валерио Вермильо - давай ми повече топки и само слушай звука от удара“, признава волейболистът. И точно тогава направил много силен мач. И допълва „Трудно ми повлиява по лош начин негативизмът на определени хора, точно обратно. Дори играта с противниковата публика я обичам. Сега в Монтана имаше една доста агресивна групичка срещу нас, на мен това, обаче, ми дава голям заряд, за да покажа на тези хора, че тяхната цел няма да се получи“.

Вече е почти на 31 и е много по-претенциозен и взискателен. Така че фенките нека знаят – за да го грабне една жена, първо трябва да има мозък в главата и второ да има реална представа за света, в който живеем. Ако притежава тези неща, а не живее в нейн си свят, логично ще бъде човек, с който може да седне и да си говори нормално за сериозни теми или глупости, когато се наложи, но в трудни моменти ще бъде близкият му човек. „Досега не съм имал приятелка, която да е била с мен заради пари или това, че съм известен. Дали ще разпозная една жена за това, ще е трудно, защото масовката не се славят с кой знае какъв ум и интелект, но има такива, които аз наричам играчи. Те знаят наистина как да го направят и така да ти замажат очите, че да се усетиш, когато вече е късно. Какво ще се се случи един ден не зная, но често общувам с различен тип жени и лесно разпознавам това, което не искам. Надявам се това, което искам в един момент да ми блесне в очите“, пожелава си той.

Наскоро го видяхме и като жури на конкурса „Мисис Бургас“, където имаше възможност да участва в избора на най-хубавата омъжена бургазлийка. За него това било интересно и ново предизвикателство, тъй като за пръв път участва в подобен формат.

Отстрани винаги изглежда, че животът на един успял спортист е луксозен, подреден и лесен. Какво се случва след тези два часа игра, на които се наслаждават хората по телевизията или в залата, когато осветлението угасне? Играчите са като един състезателен автомобил, който е форсирал на пълни обороти – всеки ден са в серивза. Свършва мачът или тренировката, оттам тръгват по медицински щабове, физиотерапевти, масажисти, доктори, терапии... Все травми, които трябва да се коригират. „В България много хора на нас ни броят парите и ни гледат колите, ама не се замислят, че ние нашите парите ще ги вадим 10-15 години и второ какво се случва със здравето ни? Аз например, имам 84 см желязо в краката, така че каквито и пари да ми дадат нищо не може да ми върне здравето. Нещо пипнато с нож никога не може да бъде както е било преди“, разкрива Ники.

Бъдещето на този т.нар. дрийм тийм на Петър Дочев със сигурност е въпросът, обаче, който най-много вълнува феновете. Ще останат ли братята Братоеви и Николов в тима, Краси Гайдарски и Жани Желязков, капитанът Мартин Пенев и изобщо всички момчета, който направиха така, че Нефтохимик да изглежда машина, която работи прекалено лесно? Реално и финансовите условия и изкушения от чужбина са несъвместими с тези от България и редовете по-горе дават някои отговори. Ники Николов смята поне до 35-36 години да играе. Казва, че желанието на всички по принцип е да са си у дома поради причините изброени по-горе. Освен това, където и да отидеш има един период на адаптация, който не е лек. Това са свикване на чужд манталитет, порядки, религии. Между Иран и България, както вече стана ясно разликата е фрапантна. Ако се разходиш с къси панталони, като нищо ще те арестуват. Или пък на мъжките мачове нямат право да присъстват жени и обратно – залата е табу за мъже, когато има женски срещи. Нормално е при тези неща човек да иска да си в вкъщи. Но финансовият фактор е важен.

„Ръководителите го разбират това със сигурност, но просто и на тях им е ясно, че е трудно в България да се предложат такива условия, каквито се предлагат в чужбина. Защото ако аз трябва да сравнявам с Иран, там съм играл централен блокировач –пост, който е най-слабо платен във волейбола. Ако трябва да сравня възнаграждението, което съм получавал там с това, което се дава в Европа, аз съм бил топ платен играч в съотношение с Европа. Ето братята Братоеви – те са семейни, имат деца, трябва да мислят за семействата. Откакто съществува светът ролята на мъжа е да издържа семейството, аз още нямам, но си пожелавам един ден да имам, искам още отсега да си подготвя нещата, за да мога да осигуря едно добро бъдеще на семейството си“, смята спортистът.

Каквото и да се говори истината е, че е прекалено рано да се знае със сигурност. А и предстоят мачове за Купата на България, които ще се проведат в Добрич. В момента мислите са им единствено там, защото едва ли някой не иска да запомни сезон 2016/2017 с дубъл...

Сподели новината:

Коментари