Родени:
Софроний Врачански (1739 – 1813) - български просветител-възрожденец
С
[caption id="attachment_66195" align="alignleft" width="226"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
вети Софроний Врачански, известен и със светското си име
поп Стойко Владиславов, а по-късно Врачански епископ, е български народен будител, духовник и пръв последовател на делото на Св. Паисий Хилендарски. В началото на 19 век той е приеман от руското и румънското правителство за основен представител на българската общност. Канонизиран е за светец от Българската православна църква с писмен акт на патриарх Кирил през 1964 г.
Стойко Владиславов е роден през 1739 година в Котел в семейството на заможен търговец на добитък. Самият той се венчава с Ганка Хаджиатанасова, с която има четири деца: Цонко, Владислав, Мария и Ганка. Цонко се оженил за Гана Хаджи Танасова и е бащата на княз Стефан Богориди (Стойко Цонков Стойков) и Атанас Богориди (Атанас Цонков Стойков). Мария е майка на бъдещия епископ Поликарп Патаролийски.
Софроний Врачански учи в килийно училище в родния си град по църковнославянски и гръцки църковни книги. Работи като абаджия, но се забелязва стремежът му към духовни занимания. През 1762 година е ръкоположен за свещеник, работи и като учител и книжовник в Котел. Голямо влияние върху дейността му оказва срещата му с Паисий Хилендарски през 1765 година в Котел. Отец Паисий му показва „История славянобългарска“, от която той прави препис, известен днес като Първи Софрониев препис. Самият Стойко Владиславов пътува до Света гора през 1770-1775 година.
През 1792 година напуска Котел, служи в енорията в Карнобат. Пътува до Цариград, Света гора, Анхиало, Арбанаси и през 1794 година става монах в Къпиновския манастир, а на 17 септември същата година е ръкоположен за епископ на Враца под името
Софроний. Там развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди, посещава и манастира „Седемте престола“ в Стара планина, който е във Врачанска епархия. След случилите се през 1797 година размирици във Враца с участието на войските на видинския паша Осман Пазвантоглу напуска града и пътува из Северозападна България. За три години се задържа във Видин, където по това време управлява като полунезависим владетел Пазвантоглу. Този период е важен за изясняване на целите му като писател.
През 1803 година Софроний Врачански заминава за Букурещ, където служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански. От 1806 до 1812 година е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване след Руско-турската война. През последните си години се оттегля в манастир край Букурещ.
Най-добрите свои творби Софроний Врачански пише в букурещкия си период. „Кириакодромион, сиреч Неделник“ е сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на църковнославянски и гръцки източници — единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански. Отпечатан е в град Ръмник-Вълча през 1806 година. Сборникът има историческо значение — поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримия език като книжовен. Книгата става широко популярна под името „Софроние“. Пише и друг сборник — „Неделное евангелское толкование“ (1805, Регионален исторически музей, Шумен). „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и „Възвание към българския народ“ превръщат Софроний в най-видния представител на българската литература от началото на 19 век.
Неизвестна е датата на смъртта на Софроний (датира се по последния подписан документ от 2 август 1813 година). Същата година Димитър Попски пише за него ода. Канонизиран е за светец на 31 декември 1964 година от Българската православна църква, а паметта му се чества на 11 март.
Стефан Попов (1872 – 1938) - български военен деец († 1938 г.)
Петър Кърпаров (1920 – 2013) - български тромпетист 2013
Калиник Врачански (1931) - врачански митрополит
Георги Кишкилов (1932 – 1999) - български актьор († 1999 г.)
Методи Димов (1938 – 2004) - български писател и общественик († 2004 г.)
Бисер Деянов (1949 ) - български балетист
Стела Банкова (1950) - български политик1950 г.
Здравко Митков (1952) - български режисьор
Йордан Петков (1976) - български футболист
Георги Пеев (1979) - български футболист
Соня Радева (1985) - българска фигуристка
Починали:
Йордан Варналиев (1883 – 1903) - български революционер
Димитър Петков (1858 – 1907) - министър-председател на България
Драган Цанков (1828 – 1911) - министър-председател на България
[caption id="attachment_61352" align="alignleft" width="216"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
Драган Киряков Цанков е български политик, почетен член на Българското книжовно дружество. Той е трети министър-председател на България, изпълнявал тази длъжност от 7 април до 10 декември 1880 г., и осми министър-председател на България от 19 септември 1883 г. до 11 юли 1884 г.
Той е народен представител в Учредителното, I Велико Народно събрание (1879 г.) и в I (1879 г.), II (1880-1881 г.), IV (1884-1886 г.), X (1899-1900 г.), XI (1901 г.) и XII (1902-1903 г.) Обикновено Народно събрание. Председател на XII Обикновено Народно събрание в периода 22 април 1902 г. — 21 август 1903 г.
Драган Цанков е роден на 9 ноември 1828 г. в град Свищов, Османска империя. Начално образование получава в родния си град, където учи при Христаки Павлович и Емануил Васкидович, а по-късно завършва създаденото от Васил Априлов Габровско училище. След 1845 г. продължава образованието си в Одеската семинария и в гимназия в Киев. От 1848 до 1850 г. е учител в Галац. По-късно учи във Виена, където се отдава на филологически изследвания и издава през 1852 г. българска граматика на немски език. Същата година Драган Цанков донася в родния си град Свищов печатарско оборудване с намерение да открие своя собствена печатница, но не получава разрешение от властите. Това го принуждава да замине за Цариград, където през 1855 г. с помощта на френското посолство се снабдява с разрешението. Настанява печатницата си в католическия манастир Сан-Бенуа в кв. Галата, където функционирал и католически колеж. Активното застъпничество на френското духовенство за българската просветна кауза е било основният мотив през 1855 г. Драган Цанков тайно да приеме католицизма.
В края на 1856 г. Драган Цанков е инициатор за създаването и пръв председател на „Община на българската книжнина“, която се счита за предшественик на образуваното през 1869 г. в Браила Българско книжовно дружество. На 1 януари 1858 г. това дружество започва да издава списание „Български книжици“, изиграло огромна роля за културното издигане на народа и за формиране на българската интелигенция. След като в редакционната политика на списанието надделяват идеите на по-консервативните кръгове, Драган Цанков се оттегля и създава вестник България (1859-1863 г.), чрез който проповядва своите идеи за разрешаване на българския църковен въпрос по пътя на униатството. През 1861 г. участва в посещението при папа Пий IX в Рим, при което архимандрит Йосиф Соколски е обявен за епископ.
След неуспеха на унията през 1863 г. Цанков се завръща в Свищов и става служител в османската администрация. По-късно е учител и съдия в Русе (1865-1867 г.) и помощник-управител на Нишкия (1868-1869 г.) и Видинския (1869-1872 г.) санджак. През следващите години е учител в Цариград. През 1876-1877 г., заедно с Марко Балабанов, е натоварен от Българската екзархия да пътува в Европа, за да информира общественото мнение за положението на българите след Априлското въстание.
След Освобождението Драган Цанков е един от водачите на Либералната партия в Учредителното събрание през 1879 г. Ярък радетел на конституционализма и русофилството. Трите национални идеала според него са
вярата,
славянството начело с Русия и
конституционализма. Противопоставя се на Режима на пълномощията и е интерниран във Враца, което предизвиква шумен политически скандал.
След възстановяването на Търновската конституция през септември 1883 г. князът възлага формирането на новия кабинет на Драган Цанков, който привлича в правителството някои дейци на Консервативната партия. Този акт предизвиква острото недоволство на т.нар. „непримирими“ либерали, водени от Петко Славейков и Петко Каравелов. Между двете течения в Либералната партия започва борба. През лятото на 1884 г. Драган Цанков заедно със своите поддръжници се отцепва от партията и поставя началото на нова проруска политическа формация. По време на кризата след абдикацията на Александър I Батенберг Драган Цанков е сред авторите на т.нар. „махзар“ - молба до формалния сюзерен на България - турския султан, в която се иска неговата намеса за уреждане на ситуацията чрез окупация.
През 1886 г. емигрира в Русия. Завръща се в България през 1895 г. след падането от власт на Стефан Стамболов и веднага се заема с възстановяване на своята партия. През 1897 г., поради напредналата си възраст, отстъпва лидерския пост на д-р Стоян Данев, който през 1899 г. преименува партията на Прогресивнолиберална. По време на самостоятелното управление на тази партия (1901 - 1903) е председател на Народното събрание. След като партията минава в опозиция, Драган Цанков се оттегля от политическия живот.
Драган Цанков е женен за Рада Цанкова.
Иван Евстратиев Гешов (1849 – 1924) - министър-председател на България
Иван Шкойнов (1874 – 1941) - български военен деец
Йоан Левиев (!934 – 1994) - български художник
Събития:
1835 г. — В Габрово приключва строеж на часовникова кула.
[caption id="attachment_66197" align="alignleft" width="300"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
1907 г. — В София е убит министър-председателят Димитър Петков.
Димитър Николов Петков е български политик, лидер на Народнолибералната партия. Той оглавява 27-ото правителство на България (1906 — 1907). Димитър Петков е баща на земеделските политици Никола Петков и Петко Петков.
Към 17 часа на 11 март (26 февруари стар стил) 1907 година Димитър Петков е прострелян с пистолет и умира близо до къщата на Сърмаджиев на булевард „Цар Освободител“ в София, като при атентата е ранен и придружаващият го министър на търговията и земеделието Никола Генадиев. Нападението е извършено от Александър Петров, наскоро уволнен чиновник от Българска земеделска банка, с подбудителството на хора от редакцията на свързания с Народната партия вестник „Балканска трибуна“. През юни Петров е осъден на смърт и обесен. Димитър Петков е погребан между гробовете на Стефан Стамболов, убит при подобни обстоятелства, и Димитър Греков.
1907 г. — Съставено е двадесет и осмото правителство на България, начело с Димитър Станчов.
1912 г. — Българското правителство на Иван Гешов взема решение за закупуване на първите два самолета за българската армия.
1913 г. — По време на Балканската война започва Одринската операция, при която Втора българска армия, заедно със сръбски войскови части, след щурмуване на източния сектор, превзема Одринската крепост.
1963 г. — На пленум на ЦК на БКП е възприета нова политическа линия на страната по Македонския въпрос.
1973 г. — Създаден е Институтът по психология на БАН.
1999 г. — България е приета за член на Европейския център за ядрени изследвания.
Източници: bg.wikipedia; events.
снимка: bg.wikipedia[/caption]
вети Софроний Врачански, известен и със светското си име поп Стойко Владиславов, а по-късно Врачански епископ, е български народен будител, духовник и пръв последовател на делото на Св. Паисий Хилендарски. В началото на 19 век той е приеман от руското и румънското правителство за основен представител на българската общност. Канонизиран е за светец от Българската православна църква с писмен акт на патриарх Кирил през 1964 г.
Стойко Владиславов е роден през 1739 година в Котел в семейството на заможен търговец на добитък. Самият той се венчава с Ганка Хаджиатанасова, с която има четири деца: Цонко, Владислав, Мария и Ганка. Цонко се оженил за Гана Хаджи Танасова и е бащата на княз Стефан Богориди (Стойко Цонков Стойков) и Атанас Богориди (Атанас Цонков Стойков). Мария е майка на бъдещия епископ Поликарп Патаролийски.
Софроний Врачански учи в килийно училище в родния си град по църковнославянски и гръцки църковни книги. Работи като абаджия, но се забелязва стремежът му към духовни занимания. През 1762 година е ръкоположен за свещеник, работи и като учител и книжовник в Котел. Голямо влияние върху дейността му оказва срещата му с Паисий Хилендарски през 1765 година в Котел. Отец Паисий му показва „История славянобългарска“, от която той прави препис, известен днес като Първи Софрониев препис. Самият Стойко Владиславов пътува до Света гора през 1770-1775 година.
През 1792 година напуска Котел, служи в енорията в Карнобат. Пътува до Цариград, Света гора, Анхиало, Арбанаси и през 1794 година става монах в Къпиновския манастир, а на 17 септември същата година е ръкоположен за епископ на Враца под името Софроний. Там развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди, посещава и манастира „Седемте престола“ в Стара планина, който е във Врачанска епархия. След случилите се през 1797 година размирици във Враца с участието на войските на видинския паша Осман Пазвантоглу напуска града и пътува из Северозападна България. За три години се задържа във Видин, където по това време управлява като полунезависим владетел Пазвантоглу. Този период е важен за изясняване на целите му като писател.
През 1803 година Софроний Врачански заминава за Букурещ, където служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански. От 1806 до 1812 година е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване след Руско-турската война. През последните си години се оттегля в манастир край Букурещ.
Най-добрите свои творби Софроний Врачански пише в букурещкия си период. „Кириакодромион, сиреч Неделник“ е сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на църковнославянски и гръцки източници — единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански. Отпечатан е в град Ръмник-Вълча през 1806 година. Сборникът има историческо значение — поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримия език като книжовен. Книгата става широко популярна под името „Софроние“. Пише и друг сборник — „Неделное евангелское толкование“ (1805, Регионален исторически музей, Шумен). „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и „Възвание към българския народ“ превръщат Софроний в най-видния представител на българската литература от началото на 19 век.
Неизвестна е датата на смъртта на Софроний (датира се по последния подписан документ от 2 август 1813 година). Същата година Димитър Попски пише за него ода. Канонизиран е за светец на 31 декември 1964 година от Българската православна църква, а паметта му се чества на 11 март.
Стефан Попов (1872 – 1938) - български военен деец († 1938 г.)
Петър Кърпаров (1920 – 2013) - български тромпетист 2013
Калиник Врачански (1931) - врачански митрополит
Георги Кишкилов (1932 – 1999) - български актьор († 1999 г.)
Методи Димов (1938 – 2004) - български писател и общественик († 2004 г.)
Бисер Деянов (1949 ) - български балетист
Стела Банкова (1950) - български политик1950 г.
Здравко Митков (1952) - български режисьор
Йордан Петков (1976) - български футболист
Георги Пеев (1979) - български футболист
Соня Радева (1985) - българска фигуристка
Починали:
Йордан Варналиев (1883 – 1903) - български революционер
Димитър Петков (1858 – 1907) - министър-председател на България
Драган Цанков (1828 – 1911) - министър-председател на България
[caption id="attachment_61352" align="alignleft" width="216"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
Драган Киряков Цанков е български политик, почетен член на Българското книжовно дружество. Той е трети министър-председател на България, изпълнявал тази длъжност от 7 април до 10 декември 1880 г., и осми министър-председател на България от 19 септември 1883 г. до 11 юли 1884 г.
Той е народен представител в Учредителното, I Велико Народно събрание (1879 г.) и в I (1879 г.), II (1880-1881 г.), IV (1884-1886 г.), X (1899-1900 г.), XI (1901 г.) и XII (1902-1903 г.) Обикновено Народно събрание. Председател на XII Обикновено Народно събрание в периода 22 април 1902 г. — 21 август 1903 г.
Драган Цанков е роден на 9 ноември 1828 г. в град Свищов, Османска империя. Начално образование получава в родния си град, където учи при Христаки Павлович и Емануил Васкидович, а по-късно завършва създаденото от Васил Априлов Габровско училище. След 1845 г. продължава образованието си в Одеската семинария и в гимназия в Киев. От 1848 до 1850 г. е учител в Галац. По-късно учи във Виена, където се отдава на филологически изследвания и издава през 1852 г. българска граматика на немски език. Същата година Драган Цанков донася в родния си град Свищов печатарско оборудване с намерение да открие своя собствена печатница, но не получава разрешение от властите. Това го принуждава да замине за Цариград, където през 1855 г. с помощта на френското посолство се снабдява с разрешението. Настанява печатницата си в католическия манастир Сан-Бенуа в кв. Галата, където функционирал и католически колеж. Активното застъпничество на френското духовенство за българската просветна кауза е било основният мотив през 1855 г. Драган Цанков тайно да приеме католицизма.
В края на 1856 г. Драган Цанков е инициатор за създаването и пръв председател на „Община на българската книжнина“, която се счита за предшественик на образуваното през 1869 г. в Браила Българско книжовно дружество. На 1 януари 1858 г. това дружество започва да издава списание „Български книжици“, изиграло огромна роля за културното издигане на народа и за формиране на българската интелигенция. След като в редакционната политика на списанието надделяват идеите на по-консервативните кръгове, Драган Цанков се оттегля и създава вестник България (1859-1863 г.), чрез който проповядва своите идеи за разрешаване на българския църковен въпрос по пътя на униатството. През 1861 г. участва в посещението при папа Пий IX в Рим, при което архимандрит Йосиф Соколски е обявен за епископ.
След неуспеха на унията през 1863 г. Цанков се завръща в Свищов и става служител в османската администрация. По-късно е учител и съдия в Русе (1865-1867 г.) и помощник-управител на Нишкия (1868-1869 г.) и Видинския (1869-1872 г.) санджак. През следващите години е учител в Цариград. През 1876-1877 г., заедно с Марко Балабанов, е натоварен от Българската екзархия да пътува в Европа, за да информира общественото мнение за положението на българите след Априлското въстание.
След Освобождението Драган Цанков е един от водачите на Либералната партия в Учредителното събрание през 1879 г. Ярък радетел на конституционализма и русофилството. Трите национални идеала според него са вярата, славянството начело с Русия и конституционализма. Противопоставя се на Режима на пълномощията и е интерниран във Враца, което предизвиква шумен политически скандал.
След възстановяването на Търновската конституция през септември 1883 г. князът възлага формирането на новия кабинет на Драган Цанков, който привлича в правителството някои дейци на Консервативната партия. Този акт предизвиква острото недоволство на т.нар. „непримирими“ либерали, водени от Петко Славейков и Петко Каравелов. Между двете течения в Либералната партия започва борба. През лятото на 1884 г. Драган Цанков заедно със своите поддръжници се отцепва от партията и поставя началото на нова проруска политическа формация. По време на кризата след абдикацията на Александър I Батенберг Драган Цанков е сред авторите на т.нар. „махзар“ - молба до формалния сюзерен на България - турския султан, в която се иска неговата намеса за уреждане на ситуацията чрез окупация.
През 1886 г. емигрира в Русия. Завръща се в България през 1895 г. след падането от власт на Стефан Стамболов и веднага се заема с възстановяване на своята партия. През 1897 г., поради напредналата си възраст, отстъпва лидерския пост на д-р Стоян Данев, който през 1899 г. преименува партията на Прогресивнолиберална. По време на самостоятелното управление на тази партия (1901 - 1903) е председател на Народното събрание. След като партията минава в опозиция, Драган Цанков се оттегля от политическия живот.
Драган Цанков е женен за Рада Цанкова.
Иван Евстратиев Гешов (1849 – 1924) - министър-председател на България
Иван Шкойнов (1874 – 1941) - български военен деец
Йоан Левиев (!934 – 1994) - български художник
Събития:
1835 г. — В Габрово приключва строеж на часовникова кула.
[caption id="attachment_66197" align="alignleft" width="300"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
1907 г. — В София е убит министър-председателят Димитър Петков.
Димитър Николов Петков е български политик, лидер на Народнолибералната партия. Той оглавява 27-ото правителство на България (1906 — 1907). Димитър Петков е баща на земеделските политици Никола Петков и Петко Петков.
Към 17 часа на 11 март (26 февруари стар стил) 1907 година Димитър Петков е прострелян с пистолет и умира близо до къщата на Сърмаджиев на булевард „Цар Освободител“ в София, като при атентата е ранен и придружаващият го министър на търговията и земеделието Никола Генадиев. Нападението е извършено от Александър Петров, наскоро уволнен чиновник от Българска земеделска банка, с подбудителството на хора от редакцията на свързания с Народната партия вестник „Балканска трибуна“. През юни Петров е осъден на смърт и обесен. Димитър Петков е погребан между гробовете на Стефан Стамболов, убит при подобни обстоятелства, и Димитър Греков.
1907 г. — Съставено е двадесет и осмото правителство на България, начело с Димитър Станчов.
1912 г. — Българското правителство на Иван Гешов взема решение за закупуване на първите два самолета за българската армия.
1913 г. — По време на Балканската война започва Одринската операция, при която Втора българска армия, заедно със сръбски войскови части, след щурмуване на източния сектор, превзема Одринската крепост.
1963 г. — На пленум на ЦК на БКП е възприета нова политическа линия на страната по Македонския въпрос.
1973 г. — Създаден е Институтът по психология на БАН.
1999 г. — България е приета за член на Европейския център за ядрени изследвания.
Източници: bg.wikipedia; events. 
