Родени:
[caption id="attachment_58892" align="alignleft" width="300"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
Петко Славейков (1827 – 1895) - български поет, писател и фолклорист
Петко Рачов Славейков е български поет, публицист, фолклорист и политик. Един от водачите на Либералната партия след Освобождението, той е председател на Народното събрание (1880) и министър в няколко кабинета (1880-1881, 1884-1885).
Петко Славейков е баща на общо осем деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков.
Роден е на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му, Пенка, умира при раждането, а детето е спасено по чудо. Дядото на Петко Славейков, Рачо Чехларя, е от Банско или Якоруда. Заради убийството на турчин, който го принуждавал да го пренася на гръб през река Глазне, е принуден да избяга и се преселва в Търново. Бащата на Петко също е наречен Рачо, но се заема с казанджийство. Той е слабо образован, но е с горд български дух. В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда славеи, които го впечатляват дотолкова, че променя фамилията си на Славейков.
П. Р. Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Независимо от това, усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. Първото му литературно произведение — „Акатист на три светители“ — е запазено.
През 1843 г. Славейков става учител във Велико Търново, но за написаното „Прославило се
Търново със славни гръцки владици
“ е изгонен. От 1844 до 1864 г. последователно става учител в други села и градове — Трявна, Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимоучителния метод. Работи като учител в първото класно училище в Елена и му дава името Даскалоливницата (подобно на свещоливница, място където се леят даскали).
Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. От 1852 година отпечатва първите си книги — „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853–1856) и много бунтовни песни. Участва в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в Търново (1856). Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен през 1864 г. да редактира българския превод на Библията (на източно българско наречие) от Българското библейско дружество, наред с Албърт Лонг, Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов, чийто цялостен превод бил отпечатан през 1871 г. в Цариград.
В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863–1867), вестник „Македония“ (1866–1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), списание „Читалище“ (1872–1873),
„Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873–1874), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в църковна борба и става един от ръководителите и?. По-късно е учител в българската екзархия. През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“.
За статията „Двете касти и власти“ (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.
След пътуване до Македония, през 1874 г. Петко Славейков участва в основаването на българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора, пише борчески стихотворения (1876), и за кратко отново е в затвора след Априлското въстание. След превземането на Стара Загора от руските войски през 1877 г. е назначен за председател на градската управа. При последвалото опожаряване на града загубва ръкописите си и събраните 15 000 пословици. През следващите месеци сътрудничи на руските войски, превежда през Стара планина отряда на генерал Михаил Скобелев, става свидетел на Шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.
И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Александър Сергеевич Пушкин, Афанасий Фет и Николай Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история — „Крумиада“, „Кралев Марко“, „Самуилка“). Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните пословици (17 000 на брой).
Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. Пише под множество псевдоними.
През 1875 година Славейков става дописен, а през 1884 година - почетен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.
След Освобождението Петко Славейков става един от водачите на новообразуваната Либерална партия. Става председател на Народното събрание (1880), министър на народното просвещение (1880) и министър на вътрешните работи (1880–1881) в правителството на Петко Каравелов. По време на Режима на пълномощията (1881-1883) заминава за Пловдив, където преподава в Пловдивската гимназия. След завръщането си в България отново е вътрешен министър (1884-1885) в новия кабинет на Каравелов. След Съединението е помощник-комисар в Южна България.
Издава вестниците „Остен“ (1879), „Целокупна България“ (1879), „Независимост“ (1880–1883), „Търновска конституция“ (1884), „Истина“ (1886), „Софийски дневник“ (1886) и „Правда“ (1888).
Георги Бошнаков (1862 - ?) - български военен деец
Луи Айер (1865 – 1916) - български педагог
Стефан Тасев (1866 - ?) - български военен деец
Георги Попов (1887 – 1953) - български военен деец
Кирил Преславски (1895 – 1945) - български княз и регент
Тодор Ташев (1928) - български писател
Панчо Панчев (1933) - български актьор
Добри Добрев (1938) - български актьор
Йордан Мутафчиев (1940) - български политик и дипломат
Александър Димитров (1947) - български политик
Пламен Петков (1970) - български журналист и сценарист
Кирил Бояджиев (1976) - български актьор
Починали:
[caption id="attachment_58889" align="alignleft" width="200"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
Поп Грую Бански (1836 – 1908) - български духовник и революционер
Грую Тренчов, по-известен като Поп Грую Бански, е български революционер, участник в Априлското въстание, в IV-ти Революционен окръг, войвода на чета и заклинател на участниците в Оборищенското събрание.
Роден е в семейство на мутафчия и учи в местното килийно училище. По късно, с помощта на чичо си, заминава да учи за свещеник в мъжкия метох в Самоков. Връща се в село Баня през 1854 година и става учител в килийното училище. Учителства и в селата Овчеполци и Тополи дол. През 1858 година е ръкоположен за свещеник в горните села, а през 1863 година се връща като свещеник в родното си село.
След посещение на Васил Левски в селото, поп Грую става пламенен обществен деец и революционер. След пристигането на Георги Бенковски в Панагюрско, двамата стават много близки съратници. На 8 февруари 1876 година, заедно със Стоян Каролеев и други банчани, образуват местен революционен комитет.
Поп Грую участва като представител на селото си на събранието в местността Оборище и подвежда под тържествена клетва останалите участници. По време на въстанието се сражава като войвода на чета.
След потушаване на въстанието се укрива, но - за да спаси съселяните си от репресии - се предава доброволно. След общата амнистия бива освободен, но по време на Руско-турската освободителна война отново бива арестуван и хвърлен в Цариградската тъмница, а оттам - и в Мала Азия - Коня. След Освобождението бива амнистиран и се завръща в селото си с тържествено посрещане.
До смъртта си през 1908 година, продължава да служи като свещеник и общественик в родното си село Баня.
Христо Юрданов (1924 - 1924), български офицер
Георги Атанасов (1882 – 1931) - български композитор
Анастас Бендерев (1859 – 1946) - български военен деец
Сребрен Поппетров (1869 – 1950) - български революционер
Петър Панчевски (1902 – 1982) - български и съветски генерал
Георги Петров (1916 – 1984) - български аграрен учен
Събития:
[caption id="attachment_58888" align="alignleft" width="300"]
снимка: archives[/caption]
1912 г. — Балканската война: Начало на Чаталджанската операция.
Битката при Чаталджа от 17-18 ноември (4-5 ноември стар стил) 1912 година, известна още като Чаталджанската операция, е едно от най-тежките сражения по време на Балканската война. Българските войски под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев правят опит да преодолеят защитната линия на османската Чаталджанска армия на подстъпите към столицата Константинопол, но след понесени тежки жертви са принудени да се откажат. Това е най-значителният военен успех на Османската империя в хода на Балканската война и първото голямо поражение на българската армия след създаването на Третата българска държава.
След разгрома на основните османски сили в Източна Тракия в Люлебургазко-Бунархисарската операция на 2 ноември (20 октомври стар стил) 1912 година българското командване не успява да проведе бързо преследване на дезорганизирания противник. Това дава възможност на османските части да се оттеглят към укрепената Чаталджанска позиция, която е разположена в най-тясната част на провлака, свързващ Константинопол с Източна Тракия, и има дължина около 28 км между езерата Теркос и Бююкчекмедже. Те са реорганизирани в Чаталджанска армия, включваща Първи, Втори и Трети низамски корпус и Първи, Втори и Трети редифски корпус. Общата им численост е около 190 000 души с 350 оръдия.
Българските Първа (командващ генерал-лейтенант Васил Кутинчев) и Трета армия (командващ генерал-лейтенант Радко Димитриев) също се реорганизирани след Люлебургазко-Бунархисарската операция. При Чаталджа Първа армия вече включва Първа (командващ генерал-майор Стефан Тошев), Шеста (командващ генерал-майор Православ Тенев) и Десета дивизия (командващ генерал-майор Стою Брадистилов), а Трета армия - Трета (командващ генерал-майор Иван Сарафов), Четвърта (командващ генерал-майор Климент Бояджиев), Пета (командващ генерал-майор Павел Христов) и Девета дивизия (командващ генерал-майор Радой Сираков). Общата численост на българските войски е около 118 000 души с 350 оръдия.
Сравнително тесният фронт принуждава и двете страни да оставят значителна част от силите си в резерв на втора линия. Османското командване разполага на предна линия от юг на север Първи, Втори и Трети низамски корпус, като трите редифски корпуса остават в резерв на около 8 км зад фронта. От българска страна на втора линия са оставени Четвърта и Пета дивизия, които понасят най-големи жертви в Люлебургазко-Бунархисарската и Лозенградската операция. От север на юг българското командване разполага Трета, Девета, Шеста и Първа дивизия. Десета сборна дивизия е разположена на брега на Мраморно море, срещу град Бююкчекмедже.
Първите български части достигат Чаталджанската позиция на 12 ноември (30 октомври) и веднага започват подготовка за нападение. Планът на българското командване предвижда нанасяне на главния удар по левия фланг при спомагателен удар в централния участък на фронта, като целта е разкъсване на отбранителната линия и притискане на противника към Мраморно море.
Настъплението по целия фронт започва рано сутринта на 17 (4) ноември 1912 година. Първоначално утринната мъгла подпомага придвижването на Първа и Шеста дивизия до реките Карасу и Катърчису, но когато тя се вдига те са подложени на тежък обстрел. Първа дивизия е принудена да спре настъплението, а Шеста дивизия с големи трудности успява да завземе укреплението Отлуктабия.
Късно вечерта на левия български фланг Двадесет и девети ямболски пехотен полк от Трета дивизия успява да превземе укреплението Илеритабия. Българското командване така и не разбира за този успех и на следващата сутрин укреплението е подложено на обстрел, както от османската, така и от българската артилерия. Около обед на 18 ноември Двадесет и девети полк се оттегля с тежки загуби от Илеритабия.
На 18 (5) ноември през целия ден османските сили контраатакуват по целия фронт. Българските части претърпяват тежки загуби и командването нарежда отстъпление до изходните позиции.
Поражението при Чаталджа елиминира възможността за сключване на бърз и изгоден за България мир. Българската армия губи инициативата в бойните действия. Претърпените загуби (1480 убити, 1400 безследно изчезнали, 13 000 ранени) и започналата по същото време епидемия от холера, отнела живота на други 1600 души, отслабват допълнително българските части, вече понесли значителни жертви от началото на войната. Деморализацията сред българските войски е съпътствана от втвърдяване на османската политика. Две седмици след сражението е сключено примирие, което трае не повече от два месеца. Бойните действия в района на Чаталджа продължават с прекъсвания до април 1913 г.
Действията на българското командване при Чаталджанската операция са силно критикувани в по-късната военна и историческа литература. Според повечето оценки атаката срещу Чаталджанската позиция не е оправдана от военна гледна точка, а цели главно пропаганден ефект от достигането на български войски до Константинопол. Превземането и окупирането на самия град е трудно постижимо при наличното съотношение на силите, а и Великите сили категорично се противопоставят на такова действие. Самата операция е започната прибързано, като е пренебрегнато основно правило на военната наука на епохата - укрепени позиции да се атакуват само при значително числено превъзходство. В направлението на главния удар не е осигурена необходимата концентрация на сили за пробив в противниковата отбрана. За неуспеха на българите допринасят недостатъчното разузнаване, слабата координация между настъпващите съединения и липсата на адекватна артилерийска поддръжка. Резервите остават далеч от полесражението и така половината от българската пехота не влиза в боя. Османският успех се отдава на решението на Назим паша, османския командир, да се откаже от офанзивната тактика, довела до пораженията при Лозенград и Бунархисар, и да заложи на отбрана в дълбочина с подобрено, централизирано командване на артилерията.
По материали от bg.wikipedia.
снимка: bg.wikipedia[/caption]
Петко Славейков (1827 – 1895) - български поет, писател и фолклорист
Петко Рачов Славейков е български поет, публицист, фолклорист и политик. Един от водачите на Либералната партия след Освобождението, той е председател на Народното събрание (1880) и министър в няколко кабинета (1880-1881, 1884-1885).
Петко Славейков е баща на общо осем деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков.
Роден е на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му, Пенка, умира при раждането, а детето е спасено по чудо. Дядото на Петко Славейков, Рачо Чехларя, е от Банско или Якоруда. Заради убийството на турчин, който го принуждавал да го пренася на гръб през река Глазне, е принуден да избяга и се преселва в Търново. Бащата на Петко също е наречен Рачо, но се заема с казанджийство. Той е слабо образован, но е с горд български дух. В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда славеи, които го впечатляват дотолкова, че променя фамилията си на Славейков.
П. Р. Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Независимо от това, усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. Първото му литературно произведение — „Акатист на три светители“ — е запазено.
През 1843 г. Славейков става учител във Велико Търново, но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ е изгонен. От 1844 до 1864 г. последователно става учител в други села и градове — Трявна, Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимоучителния метод. Работи като учител в първото класно училище в Елена и му дава името Даскалоливницата (подобно на свещоливница, място където се леят даскали).
Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. От 1852 година отпечатва първите си книги — „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853–1856) и много бунтовни песни. Участва в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в Търново (1856). Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен през 1864 г. да редактира българския превод на Библията (на източно българско наречие) от Българското библейско дружество, наред с Албърт Лонг, Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов, чийто цялостен превод бил отпечатан през 1871 г. в Цариград.
В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863–1867), вестник „Македония“ (1866–1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), списание „Читалище“ (1872–1873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873–1874), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в църковна борба и става един от ръководителите и?. По-късно е учител в българската екзархия. През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“.
За статията „Двете касти и власти“ (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.
След пътуване до Македония, през 1874 г. Петко Славейков участва в основаването на българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора, пише борчески стихотворения (1876), и за кратко отново е в затвора след Априлското въстание. След превземането на Стара Загора от руските войски през 1877 г. е назначен за председател на градската управа. При последвалото опожаряване на града загубва ръкописите си и събраните 15 000 пословици. През следващите месеци сътрудничи на руските войски, превежда през Стара планина отряда на генерал Михаил Скобелев, става свидетел на Шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.
И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Александър Сергеевич Пушкин, Афанасий Фет и Николай Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история — „Крумиада“, „Кралев Марко“, „Самуилка“). Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните пословици (17 000 на брой).
Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. Пише под множество псевдоними.
През 1875 година Славейков става дописен, а през 1884 година - почетен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.
След Освобождението Петко Славейков става един от водачите на новообразуваната Либерална партия. Става председател на Народното събрание (1880), министър на народното просвещение (1880) и министър на вътрешните работи (1880–1881) в правителството на Петко Каравелов. По време на Режима на пълномощията (1881-1883) заминава за Пловдив, където преподава в Пловдивската гимназия. След завръщането си в България отново е вътрешен министър (1884-1885) в новия кабинет на Каравелов. След Съединението е помощник-комисар в Южна България.
Издава вестниците „Остен“ (1879), „Целокупна България“ (1879), „Независимост“ (1880–1883), „Търновска конституция“ (1884), „Истина“ (1886), „Софийски дневник“ (1886) и „Правда“ (1888).
Георги Бошнаков (1862 - ?) - български военен деец
Луи Айер (1865 – 1916) - български педагог
Стефан Тасев (1866 - ?) - български военен деец
Георги Попов (1887 – 1953) - български военен деец
Кирил Преславски (1895 – 1945) - български княз и регент
Тодор Ташев (1928) - български писател
Панчо Панчев (1933) - български актьор
Добри Добрев (1938) - български актьор
Йордан Мутафчиев (1940) - български политик и дипломат
Александър Димитров (1947) - български политик
Пламен Петков (1970) - български журналист и сценарист
Кирил Бояджиев (1976) - български актьор
Починали:
[caption id="attachment_58889" align="alignleft" width="200"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
Поп Грую Бански (1836 – 1908) - български духовник и революционер
Грую Тренчов, по-известен като Поп Грую Бански, е български революционер, участник в Априлското въстание, в IV-ти Революционен окръг, войвода на чета и заклинател на участниците в Оборищенското събрание.
Роден е в семейство на мутафчия и учи в местното килийно училище. По късно, с помощта на чичо си, заминава да учи за свещеник в мъжкия метох в Самоков. Връща се в село Баня през 1854 година и става учител в килийното училище. Учителства и в селата Овчеполци и Тополи дол. През 1858 година е ръкоположен за свещеник в горните села, а през 1863 година се връща като свещеник в родното си село.
След посещение на Васил Левски в селото, поп Грую става пламенен обществен деец и революционер. След пристигането на Георги Бенковски в Панагюрско, двамата стават много близки съратници. На 8 февруари 1876 година, заедно със Стоян Каролеев и други банчани, образуват местен революционен комитет.
Поп Грую участва като представител на селото си на събранието в местността Оборище и подвежда под тържествена клетва останалите участници. По време на въстанието се сражава като войвода на чета.
След потушаване на въстанието се укрива, но - за да спаси съселяните си от репресии - се предава доброволно. След общата амнистия бива освободен, но по време на Руско-турската освободителна война отново бива арестуван и хвърлен в Цариградската тъмница, а оттам - и в Мала Азия - Коня. След Освобождението бива амнистиран и се завръща в селото си с тържествено посрещане.
До смъртта си през 1908 година, продължава да служи като свещеник и общественик в родното си село Баня.
Христо Юрданов (1924 - 1924), български офицер
Георги Атанасов (1882 – 1931) - български композитор
Анастас Бендерев (1859 – 1946) - български военен деец
Сребрен Поппетров (1869 – 1950) - български революционер
Петър Панчевски (1902 – 1982) - български и съветски генерал
Георги Петров (1916 – 1984) - български аграрен учен
Събития:
[caption id="attachment_58888" align="alignleft" width="300"]
снимка: archives[/caption]
1912 г. — Балканската война: Начало на Чаталджанската операция.
Битката при Чаталджа от 17-18 ноември (4-5 ноември стар стил) 1912 година, известна още като Чаталджанската операция, е едно от най-тежките сражения по време на Балканската война. Българските войски под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев правят опит да преодолеят защитната линия на османската Чаталджанска армия на подстъпите към столицата Константинопол, но след понесени тежки жертви са принудени да се откажат. Това е най-значителният военен успех на Османската империя в хода на Балканската война и първото голямо поражение на българската армия след създаването на Третата българска държава.
След разгрома на основните османски сили в Източна Тракия в Люлебургазко-Бунархисарската операция на 2 ноември (20 октомври стар стил) 1912 година българското командване не успява да проведе бързо преследване на дезорганизирания противник. Това дава възможност на османските части да се оттеглят към укрепената Чаталджанска позиция, която е разположена в най-тясната част на провлака, свързващ Константинопол с Източна Тракия, и има дължина около 28 км между езерата Теркос и Бююкчекмедже. Те са реорганизирани в Чаталджанска армия, включваща Първи, Втори и Трети низамски корпус и Първи, Втори и Трети редифски корпус. Общата им численост е около 190 000 души с 350 оръдия.
Българските Първа (командващ генерал-лейтенант Васил Кутинчев) и Трета армия (командващ генерал-лейтенант Радко Димитриев) също се реорганизирани след Люлебургазко-Бунархисарската операция. При Чаталджа Първа армия вече включва Първа (командващ генерал-майор Стефан Тошев), Шеста (командващ генерал-майор Православ Тенев) и Десета дивизия (командващ генерал-майор Стою Брадистилов), а Трета армия - Трета (командващ генерал-майор Иван Сарафов), Четвърта (командващ генерал-майор Климент Бояджиев), Пета (командващ генерал-майор Павел Христов) и Девета дивизия (командващ генерал-майор Радой Сираков). Общата численост на българските войски е около 118 000 души с 350 оръдия.
Сравнително тесният фронт принуждава и двете страни да оставят значителна част от силите си в резерв на втора линия. Османското командване разполага на предна линия от юг на север Първи, Втори и Трети низамски корпус, като трите редифски корпуса остават в резерв на около 8 км зад фронта. От българска страна на втора линия са оставени Четвърта и Пета дивизия, които понасят най-големи жертви в Люлебургазко-Бунархисарската и Лозенградската операция. От север на юг българското командване разполага Трета, Девета, Шеста и Първа дивизия. Десета сборна дивизия е разположена на брега на Мраморно море, срещу град Бююкчекмедже.
Първите български части достигат Чаталджанската позиция на 12 ноември (30 октомври) и веднага започват подготовка за нападение. Планът на българското командване предвижда нанасяне на главния удар по левия фланг при спомагателен удар в централния участък на фронта, като целта е разкъсване на отбранителната линия и притискане на противника към Мраморно море.
Настъплението по целия фронт започва рано сутринта на 17 (4) ноември 1912 година. Първоначално утринната мъгла подпомага придвижването на Първа и Шеста дивизия до реките Карасу и Катърчису, но когато тя се вдига те са подложени на тежък обстрел. Първа дивизия е принудена да спре настъплението, а Шеста дивизия с големи трудности успява да завземе укреплението Отлуктабия.
Късно вечерта на левия български фланг Двадесет и девети ямболски пехотен полк от Трета дивизия успява да превземе укреплението Илеритабия. Българското командване така и не разбира за този успех и на следващата сутрин укреплението е подложено на обстрел, както от османската, така и от българската артилерия. Около обед на 18 ноември Двадесет и девети полк се оттегля с тежки загуби от Илеритабия.
На 18 (5) ноември през целия ден османските сили контраатакуват по целия фронт. Българските части претърпяват тежки загуби и командването нарежда отстъпление до изходните позиции.
Поражението при Чаталджа елиминира възможността за сключване на бърз и изгоден за България мир. Българската армия губи инициативата в бойните действия. Претърпените загуби (1480 убити, 1400 безследно изчезнали, 13 000 ранени) и започналата по същото време епидемия от холера, отнела живота на други 1600 души, отслабват допълнително българските части, вече понесли значителни жертви от началото на войната. Деморализацията сред българските войски е съпътствана от втвърдяване на османската политика. Две седмици след сражението е сключено примирие, което трае не повече от два месеца. Бойните действия в района на Чаталджа продължават с прекъсвания до април 1913 г.
Действията на българското командване при Чаталджанската операция са силно критикувани в по-късната военна и историческа литература. Според повечето оценки атаката срещу Чаталджанската позиция не е оправдана от военна гледна точка, а цели главно пропаганден ефект от достигането на български войски до Константинопол. Превземането и окупирането на самия град е трудно постижимо при наличното съотношение на силите, а и Великите сили категорично се противопоставят на такова действие. Самата операция е започната прибързано, като е пренебрегнато основно правило на военната наука на епохата - укрепени позиции да се атакуват само при значително числено превъзходство. В направлението на главния удар не е осигурена необходимата концентрация на сили за пробив в противниковата отбрана. За неуспеха на българите допринасят недостатъчното разузнаване, слабата координация между настъпващите съединения и липсата на адекватна артилерийска поддръжка. Резервите остават далеч от полесражението и така половината от българската пехота не влиза в боя. Османският успех се отдава на решението на Назим паша, османския командир, да се откаже от офанзивната тактика, довела до пораженията при Лозенград и Бунархисар, и да заложи на отбрана в дълбочина с подобрено, централизирано командване на артилерията.
По материали от bg.wikipedia. 
