Родени:
Стефан Славчев (1869 – 1965) - български военен деец
Георги Райчев (1882 – 1947) - български писател
Юрий Тошев (1907 – 1975) - български шахматист
Никола Вапцаров (1909 – 1942) - български поет
Никола Йонков Вапцаров е български поет, чието творчество е предимно със социална тематика. Превеждан е на редица езици. Единствената цялостна стихосбирка на Вапцаров („Моторни песни“) излиза през 1940 г. Член на нелегалната тогава Българска комунистическа партия и активен антифашист. През 1942 г. той е осъден на смърт за терористична дейност по силата на Закона за защита на държавата, заради минноподривни дела срещу немските войски в качеството си на ръководител на Централната военна комисия при ЦК на БКП. Посмъртно е амнистиран. В съответствие с политиката и директивите на Коминтерна и БКП е повлиян от идеите на македонизма.
Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско, тогава все още в Османската империя. Негов баща е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка Елена Везева, протестантска учителка в струмишките села. От друга страна като юноша той попада под силното влияние на д-р Борис Майлер, който живее от 1919 г. в къщата на Йонко Вапцаров като белогвардейски емигрант, оказал се (според по-късни улики) болшевишки агент на НКВД. Майлер дори успява да се сближи с Ванчо Михайлов, но бяга обратно в СССР след провала на Септемврийското въстание през 1923 г. Предполага се, че е внедрен да реализира проекта за създаване на ляво крило на ВМРО, т.н. ВМРО (обединена). Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра ентусиазирано се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944 г. От друга страна къщата в Банско е била местната резиденция на царствени особи, като цар Фердинанд, Вилхелм II, Цар Борис III и видни интелектуалци като поетите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др. От своя страна фамилията Вапцарови през 20-те и 30-те години на миналия век има достъп в двореца, запазени са групови снимки на юношата с цар Борис ІІІ и обкръжението му. Учи в гимназията в Разлог (1924-1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), по-късно наречено на негово име. Той е на практика първо на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа.
Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново — като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време остава без работа; тогава умира баща му Йонко. В периода 1936-1938 работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, след това като огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж. Успоредно издава стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. „Летец“ със стихотворението „Романтика“.
Вапцаров става член и е един от главните активисти в Македонския литературен кръжок в София. През 1939 подготвя единствената си стихосбирка „Моторни песни“, излязла от печат 1940 г. Публикува и други стихотворения; както и разкази и драма, които обаче не придобиват популярността на поезията му. Същата година събира из Пиринска Македония подписи, в подкрепа на т. нар. Соболева акция. Заловен за това, той е съден и интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски, вече в качеството си на ръководител на Централна военна комисия при ЦК на БКП, която се занимава с антифашистка дейност. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири, за което е арестуван през март 1942 г. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер — разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов и др. (общо 12 души) на Гарнизонното стрелбище в София. Молбата на Вапцаров за помилване е представена на Борис III, но тя е отклонена. След смъртта си бива амнистиран, поради което ВКС отклонява искането за отмяна на присъдата му.
На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 г. са учредени международни награди на мира, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната. Вапцаров е удостоен с тази престижна международна награда измежду десетки предложения от десетки страни. На 3 декември 1953 г. по време на Втория конгрес на мира почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майката на поета Елена Вапцарова.
Брат му Борис Вапцаров също е активист на комунистическото движение в България.
Никола Вапцаров е роден и израснал в средата на родолюбиви банскалии. С риск за живота си, родителите му участват в българското национално-освободително движение в Македония и активно работят за българщината. Самият Н. Вапцаров, както в годините на обучението си във Варна, така и след това проявява българското си национално съзнание, но и горещия си романтичен патриотизъм. Впоследствие, като прокомунистически ориентиран младеж, той е повлиян силно от тезата на Коминтерна от 1934 г. по македонския въпрос - за създаване на отделна народност на базата на македонската етнографска група от българския народ. В доклада му
: „Върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея...“, прочетен пред сбирка на Македонския литературен кръжок през октомври 1938 г. се анализират задачите на „пишущите македонци“ за утвърждаване на „македонската кауза“. Вапцаров констатира, че съществуват благоприятни условия за „вербуване и насаждане“ на „македонско съзнание“, защото в „Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват“. Последните изречения в доклада са: „Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза...“ Относно възгледите на кръжока по македонския въпрос, активистът Михаил Сматракалев по-късно отбелязва: „… ние тогава така вярвахме на партията, че тя като кажеше, че бялото е черно и ние го възприемахме като черно…“.
Когато по-късно осъзнава, че е станал проводник на политика, която има отрицателни последици, Вапцаров постепенно се завръща към българските си корени. През септември 1940 г. той в унисон с другите български писатели и поети възторжено посреща вестта за връщането на Южна Добруджа към България. През април 1941 г. по-голямата част от Македония е присъединена към Царство България и в еуфорията обхванала цялата страна Македонският литературен кръжок се саморазпуска. Седмичникът „Литературен критик“, чийто главен уредник фактически става Вапцаров в броя си от 20 април 1941 г. приветства разгрома на Югославия от германските войски и честити Обединението на целия български народ. За отбелязване е, че Вапцаров пише само на български език и не достига до опити за кодификация на отделен македонски език. В неговия доклад от 1938 г. въпросът за създаването на македонски книжовен език липсва. Отделно в полицейското му дознание са запазени обясненията му от 1940 г. където той се самоопределя като българин. Според академик Димитър Митрев, сам участник в Македонския литературен кръжок, преселил се след войната в Скопие, „македонските емигранти“ в България, които се стремели да бъдат „македонски патриоти“ в „съзнанието и подсъзнанието си таели ненадживени следи от „великобългарски шовинизъм““. Такива „нюанси“ според него се забелязвали и в поетическите опити на Никола Вапцаров.В Република Македония Вапцаров е смятан за етнически македонец.
Беньо Тотев (1911 – 1987) - български професор, композитор, диригент и учител
Станка Николица-Спасо-Еленина (1920 – 1835) - българска поетеса и преводачка
Никола Корабов (1928) - български режисьор
Румяна Коцева (1954) - българска певица
Петър Александров (1962) - български футболист
Христо Христов (1972) - български футболист
Костадин Стойков (1977) - български волейболист
Починали:
Антон Страшимиров (1872 – 1937) - български писател
Мишо Хаджийски (1916 – 1944) - български писател
Мирон Иванов (1931 – 1988) - български сценарист
Георги Пирински - старши (1901 – 1992) - български политик
Михаил Пенчев (1926 – 1996) - български режисьор
Димитър Стоянов (1928 – 1999) - български политик
Любен Беров (1925 - 2006) - министър-председател на България
Любен Борисов Беров е български политик и икономист, работил в областта на стопанската история. В периода от 1992 до 1994 г. е министър-председател на 80-то правителство на България.
Любен Беров е роден на 6 октомври 1925 г. в София. Завършва Първа софийска мъжка гимназия, а през 1949 г. - икономика в Стопанския факултет на Софийския университет „Климент Охридски“.
Преподава стопанска история във Висшия икономически институт „Карл Маркс“ от 1950 до 1985 г., където постъпва като асистент, по-късно става доцент (1962), професор (1971) и защитава дисертация за научна степен доктор на икономическите науки (1976), посветена на революцията на цените на Балканите през XVI-XVII век. Той е ръководител на Катедра "Стопанска история", заместник-декан и декан.
След това работи в Института по балканистика на Българската академия на науките. Избран е за "старши член" на колегията на колежа "Св. Антони" при Оксфордския университет. От 1973 г. е председател на българската секция при Международната асоциация по стопанска история. През 1997 г. е избран за член-кореспондент на БАН.
Носител е на орден "Кирил и Методий", I степен (1980).
През 1990 г. Любен Беров става съветник на президента Желю Желев, а на 30 декември 1992 г. оглавява експертно правителство, подкрепено от Движението за права и свободи и Българската социалистическа партия.
От 1995 до 1997 г. е член, а от 1997 г. е председател на Съвета на директорите на "Селскостопанска кредитна централа" АД. От 1996 е председател на Пленарния съвет на Българо-руската инвестиционна банка (днес СИБАНК). От 1998 г. е председател на Съвета на директорите на "Агропродукт Б" АД, София.
Любен Беров е женен за Таня Берова. Има син и дъщеря.
Беров има публикувани над 200 книги, учебници и статии в областта на икономическата история на България и балканските страни.
Иван Росенов (1951 – 2008) - български режисьор
Събития:
1989 г. — В България се създава коалицията Съюз на демократичните сили.
Съюзът на демократичните сили (СДС) е българска дясна политическа партия, наследник на едноименна политическа коалиция.
Член е на Европейската народна партия (ЕНП) от 5 март 1998. Централата на Съюза е на улица „Раковски“ №134 в София.
Съюзът е създаден на 7 декември 1989 г. като коалиция от група неправителствени организации и възстановени стари партии, чиято цел е отхвърлянето на комунистическата тоталитарна система и установяването на демокрация в България.
Регистрира се като политическа партия през 1998 г. Организациите, съставляващи коалицията преди това, са обявени за „присъдружни“ и голяма част от тях постепенно прекратяват самостоятелното си съществуване като политически партии.
Учредители на Съюза на демократичните сили през декември 1989 година са организациите Клуб за гласност и демокрация, Независимо сдружение „Екогласност“, Конфедерация на труда „Подкрепа“, Независимо дружество за защита правата на човека, Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Клуб на незаконно репресираните след 1945 г., Независимо студентско дружество, Движение „Гражданска инициатива“, БРСДП (о), БЗНС Никола Петков. По-късно към съюза се присъединяват организациите Радикалдемократическа партия, Зелена партия, Демократическа партия, Нова социалдемократическа партия, Обединен демократичен център, Демократичен фронт.
Организацията се ръководи от Координационен съвет, за чийто пръв председател е избран Желю Желев. Секретар на съвета е Петър Берон, а говорители - Румен Воденичаров и Георги Спасов.
В периода януари - март 1990 г. СДС участва в Кръглата маса, очертала процеса по демократизацията на политическия живот в България. Сред нейните основните решения е свикването на велико народно събрание, което да изготви и гласува нова конституция на България. За явяването на тези избори съставните партии и организации в съюза подписват политическо споразумение на 14 май 1990 г. На 19 май 1990 г. е проведена първата национална конференция на СДС. Самите избори са проведени на 10 юни 1990 и са загубени от СДС със значителна разлика от водещата БСП, като Съюзът твърди, че резултатът е манипулиран.
В организацията настъпва сериозен разрив при гласуването на проекта за Конституцията на Република България в 7 велико народно събрание. 39 души от народните представители на СДС напускат парламента и обявяват гладна стачка, протестирайки срещу предложения проект. Конституцията въпреки това е приета и влиза в сила.
Следващите избори на 13 октомври 1991 г. са спечелени от СДС с малка разлика пред БСП. Съюзът съставя самостоятелно правителство начело с Филип Димитров, което е подкрепено в парламента от Движението за права и свободи. Димитров подава оставка на 28 ноември 1992 г. след неуспешен вот на доверие и СДС минава в опозиция до края на мандата на 36-тото народно събрание.
Парламентарните избори през декември 1994 г. са спечелени от БСП с абсолютно мнозинство, а СДС получава 69 места в 240-местния парламент. На 30 април 1995 г. председател на СДС става Иван Костов.
На 3 януари 1997 г. започват демонстрации на СДС срещу опитите на Българската социалистическа партия да състави ново правителство след оставката на предишното с министър-председател Жан Виденов. През нощта на 10 януари разгневена тълпа щурмува и подпалва сградата на Народното събрание, но силите за сигурност разпръсват протестиращите. Кризата е преодоляна с активното посредничество на новоизбрания президент Петър Стоянов, който е в постоянен контакт с министъра на вътрешните работи Николай Добрев, на когото е възложено да състави ново правителство. На 4 февруари Добрев връща мандата, отказвайки се от съставяне на правителство.
Парламентът е разпуснат, назначено е служебно правителство начело със Стефан Софиянски и са насрочени предсрочни парламентарни избори на 19 април 1997 г. Оглавяваната от СДС коалиция Обединени демократични сили (ОДС) успява да спечели пълно мнозинство и образува правителство - първото след 1989 г., което изкарва пълен мандат.
На конференция, проведена на 14 и 15 февруари 1997 г., СДС променя своя статут и се превръща в единна партия с изборни органи. Партиите в дотогавашната коалиция, които са 15 на брой, получават статута на присъдружни организации.
Правителството на ОДС, включващо министри от СДС и Демократическата партия, управлява от май 1997 до юли 2001 г. По време на неговия мандат в България се въвежда режим на паричен съвет, извършва се активна приватизация на държавните компании и структурна реформа, стартира реформа в здравната система. През първите две години управлението е относително стабилно, но след това се засилват обвиненията в корупция. На местните избори през октомври 1999 г. СДС все пак се представя задоволително. В края на 1999 г. се извършват промени в състава на кабинета, които обаче не довеждат до съществена промяна в обществените настроения. Сред тиражираните сюжети до края на мандата е този за така наречения кръг "Олимп", който включва лица и компании, облагодетелствани от близостта си до правителството.
Към края на мандата ОДС все още води по популярност пред социалистите, докато Симеон Сакскобургготски не обявява намерението си да се завърне в България и да се включи активно в политическия живот на страната, което драстично променя нагласите на избирателите. Коалицията, водена от СДС, губи изборите за 39-тото народно събрание, проведени на 17 юни 2001 г. След тази загуба председателят на партията Иван Костов подава оставка, а функциите до следващата национална конференция се поемат от Екатерина Михайлова.
Скоро след падането от власт настъпват процеси на разцепление в СДС. На 8 декември 2001 г. тогавашният кмет на столицата Стефан Софиянски напуска партията и създава своя Съюз на свободните демократи. Евгений Бакърджиев иска оставките на Иван Костов и Екатерина Михайлова. Изключват го и той създава формацията БДС „Радикали“. През 2003 г., след неуспешен опит да си върне лидерството в СДС, Иван Костов заедно с привърженици сформира партията Демократи за силна България (ДСБ).
През 2005 г. поелата 4 години по-рано председателския пост Надежда Михайлова го губи на национална конференция от експрезидента Петър Стоянов. След загубата на лидерското място Михайлова учредява в Плевен вътрешна фракция в СДС на име „Дясна алтернатива“.
През пролетта на 2007 г. СДС е порицан от Европейската народна партия за намерението си да вкара евентуалните евродепутати от партията във фракция, предвождана от британската Консервативната партия и с участието на чешката Гражданска демократична партия.
За изборите на български представители в Европейския парламент през 2007 г. СДС регистрира своя листа начело с лидера Петър Стоянов, следван от Лъчезар Тошев и Мартин Димитров. Партията получава 4,74% от гласовете и остава без представители в Европарламента. Петър Стоянов подава оставка и на 15 юли за председател на СДС е избран Пламен Юруков. През декември 2008 г. на първите вътрешно-партийни избори, инциирани от Пламен Юруков, за нов председател е избран Мартин Димитров.
На 13 март 2009 г. СДС и ДСБ подписват коалиционно споразумение за изборите за национален и европейски парламент през същата година. СДС се обявява твърдо против включването в коалицията на отцепниците от НДСВ Българска нова демокрация (БНД), а Мартин Димитров заявява, че евентуални общи действия на СДС с БНД биха били компрометиращи. На изборите за 41 НС, проведени на 5 юли 2009 г., Синята коалиция получава 6,76% и обявява, че ще подкрепи правителство, съставено от получилата мнозинство партия ГЕРБ.
Към края на 2012 г. СДС има 12 334 членове.
2006г. — 18 души загиват и 12 са ранени при една от най-големите пътни катастрофи в България — между градски автобус и ТИР край Бяла.
По материали от bg.wikipedia.
Любен Борисов Беров е български политик и икономист, работил в областта на стопанската история. В периода от 1992 до 1994 г. е министър-председател на 80-то правителство на България.
Любен Беров е роден на 6 октомври 1925 г. в София. Завършва Първа софийска мъжка гимназия, а през 1949 г. - икономика в Стопанския факултет на Софийския университет „Климент Охридски“.
Преподава стопанска история във Висшия икономически институт „Карл Маркс“ от 1950 до 1985 г., където постъпва като асистент, по-късно става доцент (1962), професор (1971) и защитава дисертация за научна степен доктор на икономическите науки (1976), посветена на революцията на цените на Балканите през XVI-XVII век. Той е ръководител на Катедра "Стопанска история", заместник-декан и декан.
След това работи в Института по балканистика на Българската академия на науките. Избран е за "старши член" на колегията на колежа "Св. Антони" при Оксфордския университет. От 1973 г. е председател на българската секция при Международната асоциация по стопанска история. През 1997 г. е избран за член-кореспондент на БАН.
Носител е на орден "Кирил и Методий", I степен (1980).
През 1990 г. Любен Беров става съветник на президента Желю Желев, а на 30 декември 1992 г. оглавява експертно правителство, подкрепено от Движението за права и свободи и Българската социалистическа партия.
От 1995 до 1997 г. е член, а от 1997 г. е председател на Съвета на директорите на "Селскостопанска кредитна централа" АД. От 1996 е председател на Пленарния съвет на Българо-руската инвестиционна банка (днес СИБАНК). От 1998 г. е председател на Съвета на директорите на "Агропродукт Б" АД, София.
Любен Беров е женен за Таня Берова. Има син и дъщеря.
Беров има публикувани над 200 книги, учебници и статии в областта на икономическата история на България и балканските страни.
Иван Росенов (1951 – 2008) - български режисьор
Събития:
1989 г. — В България се създава коалицията Съюз на демократичните сили.
Съюзът на демократичните сили (СДС) е българска дясна политическа партия, наследник на едноименна политическа коалиция.
Член е на Европейската народна партия (ЕНП) от 5 март 1998. Централата на Съюза е на улица „Раковски“ №134 в София.
Съюзът е създаден на 7 декември 1989 г. като коалиция от група неправителствени организации и възстановени стари партии, чиято цел е отхвърлянето на комунистическата тоталитарна система и установяването на демокрация в България.
Регистрира се като политическа партия през 1998 г. Организациите, съставляващи коалицията преди това, са обявени за „присъдружни“ и голяма част от тях постепенно прекратяват самостоятелното си съществуване като политически партии.
Учредители на Съюза на демократичните сили през декември 1989 година са организациите Клуб за гласност и демокрация, Независимо сдружение „Екогласност“, Конфедерация на труда „Подкрепа“, Независимо дружество за защита правата на човека, Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Клуб на незаконно репресираните след 1945 г., Независимо студентско дружество, Движение „Гражданска инициатива“, БРСДП (о), БЗНС Никола Петков. По-късно към съюза се присъединяват организациите Радикалдемократическа партия, Зелена партия, Демократическа партия, Нова социалдемократическа партия, Обединен демократичен център, Демократичен фронт.
Организацията се ръководи от Координационен съвет, за чийто пръв председател е избран Желю Желев. Секретар на съвета е Петър Берон, а говорители - Румен Воденичаров и Георги Спасов.
В периода януари - март 1990 г. СДС участва в Кръглата маса, очертала процеса по демократизацията на политическия живот в България. Сред нейните основните решения е свикването на велико народно събрание, което да изготви и гласува нова конституция на България. За явяването на тези избори съставните партии и организации в съюза подписват политическо споразумение на 14 май 1990 г. На 19 май 1990 г. е проведена първата национална конференция на СДС. Самите избори са проведени на 10 юни 1990 и са загубени от СДС със значителна разлика от водещата БСП, като Съюзът твърди, че резултатът е манипулиран.
В организацията настъпва сериозен разрив при гласуването на проекта за Конституцията на Република България в 7 велико народно събрание. 39 души от народните представители на СДС напускат парламента и обявяват гладна стачка, протестирайки срещу предложения проект. Конституцията въпреки това е приета и влиза в сила.
Следващите избори на 13 октомври 1991 г. са спечелени от СДС с малка разлика пред БСП. Съюзът съставя самостоятелно правителство начело с Филип Димитров, което е подкрепено в парламента от Движението за права и свободи. Димитров подава оставка на 28 ноември 1992 г. след неуспешен вот на доверие и СДС минава в опозиция до края на мандата на 36-тото народно събрание.
Парламентарните избори през декември 1994 г. са спечелени от БСП с абсолютно мнозинство, а СДС получава 69 места в 240-местния парламент. На 30 април 1995 г. председател на СДС става Иван Костов.
На 3 януари 1997 г. започват демонстрации на СДС срещу опитите на Българската социалистическа партия да състави ново правителство след оставката на предишното с министър-председател Жан Виденов. През нощта на 10 януари разгневена тълпа щурмува и подпалва сградата на Народното събрание, но силите за сигурност разпръсват протестиращите. Кризата е преодоляна с активното посредничество на новоизбрания президент Петър Стоянов, който е в постоянен контакт с министъра на вътрешните работи Николай Добрев, на когото е възложено да състави ново правителство. На 4 февруари Добрев връща мандата, отказвайки се от съставяне на правителство.
Парламентът е разпуснат, назначено е служебно правителство начело със Стефан Софиянски и са насрочени предсрочни парламентарни избори на 19 април 1997 г. Оглавяваната от СДС коалиция Обединени демократични сили (ОДС) успява да спечели пълно мнозинство и образува правителство - първото след 1989 г., което изкарва пълен мандат.
На конференция, проведена на 14 и 15 февруари 1997 г., СДС променя своя статут и се превръща в единна партия с изборни органи. Партиите в дотогавашната коалиция, които са 15 на брой, получават статута на присъдружни организации.
Правителството на ОДС, включващо министри от СДС и Демократическата партия, управлява от май 1997 до юли 2001 г. По време на неговия мандат в България се въвежда режим на паричен съвет, извършва се активна приватизация на държавните компании и структурна реформа, стартира реформа в здравната система. През първите две години управлението е относително стабилно, но след това се засилват обвиненията в корупция. На местните избори през октомври 1999 г. СДС все пак се представя задоволително. В края на 1999 г. се извършват промени в състава на кабинета, които обаче не довеждат до съществена промяна в обществените настроения. Сред тиражираните сюжети до края на мандата е този за така наречения кръг "Олимп", който включва лица и компании, облагодетелствани от близостта си до правителството.
Към края на мандата ОДС все още води по популярност пред социалистите, докато Симеон Сакскобургготски не обявява намерението си да се завърне в България и да се включи активно в политическия живот на страната, което драстично променя нагласите на избирателите. Коалицията, водена от СДС, губи изборите за 39-тото народно събрание, проведени на 17 юни 2001 г. След тази загуба председателят на партията Иван Костов подава оставка, а функциите до следващата национална конференция се поемат от Екатерина Михайлова.
Скоро след падането от власт настъпват процеси на разцепление в СДС. На 8 декември 2001 г. тогавашният кмет на столицата Стефан Софиянски напуска партията и създава своя Съюз на свободните демократи. Евгений Бакърджиев иска оставките на Иван Костов и Екатерина Михайлова. Изключват го и той създава формацията БДС „Радикали“. През 2003 г., след неуспешен опит да си върне лидерството в СДС, Иван Костов заедно с привърженици сформира партията Демократи за силна България (ДСБ).
През 2005 г. поелата 4 години по-рано председателския пост Надежда Михайлова го губи на национална конференция от експрезидента Петър Стоянов. След загубата на лидерското място Михайлова учредява в Плевен вътрешна фракция в СДС на име „Дясна алтернатива“.
През пролетта на 2007 г. СДС е порицан от Европейската народна партия за намерението си да вкара евентуалните евродепутати от партията във фракция, предвождана от британската Консервативната партия и с участието на чешката Гражданска демократична партия.
За изборите на български представители в Европейския парламент през 2007 г. СДС регистрира своя листа начело с лидера Петър Стоянов, следван от Лъчезар Тошев и Мартин Димитров. Партията получава 4,74% от гласовете и остава без представители в Европарламента. Петър Стоянов подава оставка и на 15 юли за председател на СДС е избран Пламен Юруков. През декември 2008 г. на първите вътрешно-партийни избори, инциирани от Пламен Юруков, за нов председател е избран Мартин Димитров.
На 13 март 2009 г. СДС и ДСБ подписват коалиционно споразумение за изборите за национален и европейски парламент през същата година. СДС се обявява твърдо против включването в коалицията на отцепниците от НДСВ Българска нова демокрация (БНД), а Мартин Димитров заявява, че евентуални общи действия на СДС с БНД биха били компрометиращи. На изборите за 41 НС, проведени на 5 юли 2009 г., Синята коалиция получава 6,76% и обявява, че ще подкрепи правителство, съставено от получилата мнозинство партия ГЕРБ.
Към края на 2012 г. СДС има 12 334 членове.
2006г. — 18 души загиват и 12 са ранени при една от най-големите пътни катастрофи в България — между градски автобус и ТИР край Бяла.
По материали от bg.wikipedia.
