Родени:
Костадин Халачев (1861 – 1885) - български военен деец
Слободан Сотиров (1926) - български художник от Сърбия
Григор Велев (1935) - български учен и общественик, националист
Вельо Горанов (1946) - български актьор мим
Пламен Бончев (1957) - български дипломат
Васил Илиев (1965 – 1995) - български борец
Елена Панайотова (1967) - български театрален режисьор
Светлин Нончев (1971) - български футболист
[caption id="attachment_61897" align="alignleft" width="250"]
снимка: bliasak[/caption]
Биляна Петринска (1974) - българска актриса
Родена на 22 януари 1974 г. в София.
Биляна Огнянова Петринска е българска театрална и киноактриса.
Част от трупата на Народен театър "Иван Вазов"
Завършила Театрален колеж "Любен Гройс".
Започва да се занимава с озвучаване през 2006 г. Един от първите сериали, за които дава гласа си, е "Закон и ред". Други известни поредици с нейно участие са: "Вавилон 5", "Ел Връзки", "Шепот от отвъдното", "Декстър", "Престъпни намерения" и "Частна практика". Участва и в синхронни дублажи на филми, като "Гарфилд", "Пепеляшка" и поредицата за Барби.
Участия в театрални пиеси: 1994: "Пепеляшка" - Театър "Възраждане" (главна роля); 1995: "Криворазбрана цивилизация" - Театър "Възраждане" (поддържаща роля) и "Майстори" на Р. Стоянов в Театър "Н. Вапцаров" - Благоевград - (главна роля); 1996: "Жената от морето" на Ибсен - Театър "Възраждане"(поддържаща роля); 1998: "Михал Мешкоед" в Театър "Възраждане" (главна роля); 1999: "Двубой" на Вазов в НТ "Иван Вазов" (поддържаща роля) и "Котка върху горещ ламаринен покрив" на Т. Уилямс в ТБА (главна роля); 2000: "Пигмалион" на Б. Шоу в НТ "Иван Вазов" (поддържаща роля), "Паметта на водата" на Ш. Стивънсън в НТ "Ив. Вазов" (главна роля), "Пуканки" на Бен Елтън в НТ "Иван Вазов" (главна роля); 2001: "Призраци в Неапол" на Е. Де Филипо в НТ "Ив. Вазов" (главна роля); 2002: "Албена" на Йовков в НТ "Иван Вазов" (поддържаща роля); 2003: "Зимна приказка" на Шекспир в НТ "Иван Вазов" (поддържаща роля; 2004: "Да си вземеш жена от село" - У. Уичърли - НТ "Ив. Вазов" и "Службогонци" - Вазов - НТ "Ив. Вазов" (поддържаща роля); 2005: "Почивен ден" на К. Донев в НТ "Иван Вазов" (поддържаща роля); 2006: "Домът на Бернарда Алба" - Ф. Г. Лорка в НТ "Ивиан Вазов"; 2007: "Идеалния мъж" на О. Уайлд в НТ "Иван Вазов" (главна роля); 2009: "Казанова" - реж. Диана Добрева в театър "Сълза и смях".
Кино участия в български продукции: 1995: "Испанска муха"- реж. К. Коларов; 1998: "Духът на баща ми" - реж. И. Андонов и "Магьосници" - реж. И. Георгиев и Сотир Гелев (главна роля); 1999: "Case by conscious" (тв) - реж. Д. Боджаков; 2000: "Сламено сираче" (тв); 2001: "Огледалото на Дявола" - реж. Н. Волев и "Хайка за вълци" (тв) - реж. Ст. Трифонов; 2003: "Следвай ме" - реж. Дочо Боджаков, Марин Дамянов; 2004: "Патриархат" (тв) - реж. Дочо Боджаков, "Легенда за белия глиган" - реж. Ив. Джамбазов и "Най-важните неща" (тв) - реж. Ив. Андонов; 2006: "Време за жени" - реж. Ил. Костов.
Кино участия в чужди продукции: 1999: "Вагон за двама" - Франция (поддържаща роля); 2000: "Дълбоко в бездната"- САЩ - реж. Даниел Науф (главна роля); 2002: "Дело по съвест" - Италия - реж. L. Perelli и "Джовани XIII" - Италия - реж. Дж. Капитани (епизодични роли); 2003: "Смъртно наказание" - Франция - реж. Jill Beaux и "Торус" - САЩ (поддържащи роли); 2006: "Магна Аура" - България/Германия /еп. роля/
2007: "Дон Дзено" - Италия - реж. Джан Луиджи Калдероне и "Хитман" - САЩ/Великобритания/Франция/Русия - прод. Патрик Сандрен /еп. роли/.
Номинации: *наградата "Дионисий" /95 - за главна женска роля в спектакъла "Майстори" (ролята на Милкана); *наградата на Съюза на артистите в България - за главна женска роля в "Михал Мишкоед" /1998 (ролята на Софрона); *наградата "Аскеер" /98 - в раздел "Изгряваща звезда" за същата роля - Общински театър "Възраждане".
Стефан Учиков (1976) - български футболист
Христо Златински (1985) - български футболист
Починали:
Найден Дринов (1846 – 1906) - български революционер
[caption id="attachment_61895" align="alignleft" width="224"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
Рачо Петров (1861 – 1942) - български офицер и министър-председател на България
Рачо Петров Стоянов български офицер (генерал от пехотата) и политик.
Рачо Петров заема редица постове в българската армия, а след уволнението си през 1896 г. се занимава с политическа дейност. Два пъти е министър-председател на България – първият път оглавява временното 21-во правителство от 25 януари 1901 г. до 4 март 1901 г., а вторият – 26-тото правителство от 19 май 1903 г. до 4 ноември 1906 г. По време на своята кариера той е смятан за особено близък с княз Фердинанд I.
На 30 август 1878 г. Рачо Петров е произведен в чин прапоршчик. След войната, през 1878 г. постъпва в Командата на волноопределяющите се в Пловдив, а по-късно същата година и във Военното училище в София, и завършва в първия випуск през 1879 г., като на 10 май е произведен в чин подпоручик. На 24 март 1882 г. е произведен в чин поручик. През 1883 г. завършва Николаевската военна академия в Санкт Петербург. Назначен е за ротен командир в 5-та пехотна тетевенска дружина, след което служи в 11-та пехотна орханийска дружина в Шумен. На 24 март 1885 г. е произведен в чин капитан, причислен е към Генералния щаб и назначен за бригаден адютант в щаба на 1-ва пехотна бригада в София.
След Съединението (1885), с Указ №2 на княз Александър I Батенберг издаден на 9 септември е назначен за временно изпълняващ длъжността началник на Щаба на българската войска. След края на Сръбско-българската война (1885) е назначен за титулярен началник-щаб на войската. За участието си във войната е награден с орден „За храброст“ II степен. На 1 януари 1886 г. е произведен в чин майор. През 1887 г. е началник на Военното училище, а от февруари с.г. Регентството го назначава за началник на временно сформирания Източен отряд в Русе.
Рачо Петров участва активно в потушаването на военните бунтове в Русе през 1887 г. На 24 април 1887 г. е назначен за военен министър в правителството на Стефан Стамболов. На 2 август 1888 г. е произведен в чин подполковник, а на 2 август 1891 в чин полковник. На 17 ноември 1896 г. е повишен в чин генерал-майор, а на 29 ноември същата година се уволнява от армията и напуска министерския пост.
Във втория и третия кабинет на Константин Стоилов (1894–1896) е отново военен министър. Поддържа близки отношения с представителя на ВМОРО Гьорче Петров. През ноември 1896 година напуска правителството в знак на протест срещу реабилитацията на офицерите русофили, въпреки заплахите на Фердинанд, че може да бъде убит като Стамболов.
През следващите години Рачо Петров се занимава с политическа дейност, като е близък с Народнолибералната партия. Участва във второто правителство на Тодор Иванчов, а в началото на 1901 г. оглавява временно правителство, натоварено с провеждането на избори. През 1903-1906 г. отново оглавява правителство на Народнолибералната партия.
Рачо Петров е народен представител в XI (1901 г.) и XIII (1903–1908 г.) Обикновено Народно събрание.
Проведена през 1910 година парламентарна анкета установява, че Рачо Петров внася големи суми от различни държавни фондове в лихвена сметка в Българската народна банка, в която постъпват и негови лични средства. Освен от лихвите по сметката, той си присвоява и доходи от множество спекулации с валута и ценни книжа, които извършва с държавни пари. В състояние на конфликт на интереси влага значителни суми в облигации по българските държавни заеми. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през този период.
Рачо Петров е основател и първи председател на създадения през 1908 г. Съюз на запасните офицери, който оглавява до 1911 г.
През Балканската война (1912–1913) е назначен за комендант на укрепения пункт Търново-Сеймен, а по-късно е причислен към Главната квартира. На 2 август 1913 е повишен в чин генерал-лейтенант.
По време на Междусъюзническата война командва 3-та армия (от 12 юни 1913), която воюва със сръбската армия по посока на Пирот. След края на войната, на 2 август 1913 е повишен в чин генерал-лейтенант.
През Първата световна война (1915-1918) е назначен за генерал-губернатор на Македонската военноинспекционна област. През 1916 г. е зачислен към щаба на действащата армия. През 1917 г. излиза в запас по собствено желание.
При правителството на Александър Стамболийски (1920) той е съден на 75 години затвор. Прекарва 4 години в затвора, след което пада правителството на Стамболийски и е амнистиран през 1924 г. На 6 май 1936 г. лично цар Борис III го удостоява с най-високото звание генерал от пехотата.
Генерал от пехотата Рачо Петров умира на 22 януари 1942 г. в гара Белово - Пазарджишко.
Ксенофонт Иванов (1898 – 1967) - български ветеринарен лекар
Георги Бакърджиев (1899 – 1972) - български художник
Венец Цонев (1917 – 2008) - български статистик и социолог
Събития:
1872 г. — Изпратени са писма от патриаршията на всички български митрополити, в които с ултимативен тон се иска да се покаят, че са нарушили клетвата си към "Великата църква".
1873 г. — Султан Абдул Азис потвърждава смъртната присъда на Васил Левски.
Абдул Азис е 32-ият султан на Османската империя. Баща му е султан Махмуд II, а майка Пертевниял валиде султан. Още преди да се възкачи на трона - през 1857 г., му се ражда син - Юсуф Изеддин. Наследява брат си Абдул Меджид на 25 юни 1861. През 1867 г. предприема пътуване до Великобритания, Франция и Австро-Унгария, през 1869 г. присъства на откриването на Суецкия канал. Прижърженик е на танзимата, по-късно провежда реакционна политика.През неговото управление е разрешен българския черковен въпрос (1870)., но е влошено вътрешното и международното положение на Турция. Жестоко потушава въстанието в Босна и Херцеговина и Априлското въстание в България през 1875 - 1876 г. Свален е с преврат на либералните кръгове. Детрониран е на 30 май 1876 г. заради неуспехи в управлението, Априлското въстание и убийството на консулите в Солун. Наследява го племенникът му Мурад V - обяван за луд и детрониран няколко месеца по-късно.
През май 1875 г. Абдул Азис обявява финансовия банкрут на Османската империя.Това е една от причините да бъде детрониран от Младотурската партия през през 1876.
Самоубива се или е убит 6 дни по-късно, на 4 юни 1876 година.
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. Той знае за провала при обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с информация, къде евентуално може да бъде открит. Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му архивът, е останал незабелязан от хайката. Същият архив с комитетски книжа е запазен и по-късно предаден на Захари Стоянов. Липсващите парични средства са намерени през 1972 г. в темелите на къщата на Марин Поплуканов. Предполага се, че причината за неговото залавяне е предателство от съмишленик. Спори се за името на предателя — Поп Кръстю (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета). През 1925 историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски. Според други проучвания предателство спрямо Левски не е имало. До последно османците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. При Къкрина отиват едва няколко заптиета, а в случай, че са знаели кого залавят, подобна малочисленост не би била логична. Също така се доказа, че поп Кръстю не е имал точна информация за плановете на Левски. Левски, който е охраняван само от 20 заптии по време на пътя си от Търново до София, се е надявал напразно до последно, че ще бъде освободен от съмишленици.
Впоследствие Левски е отведен в София, където е предаден на съд. Апостола изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Той подчертал няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета и? пред Европа. Комисията за процеса е: Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо Хаджипенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. В състава на съда са включени и българите: х. Мано Стоянов и Пешо Тодоров като представители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи. Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на 22 януари 1873 г. Процесът завършва, а комисията е иззела функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени — Димитър Общи и Васил Левски. Присъдите са потвърдени от султана по целесъобразност. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения.
На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.
1878 г. — Открити са първите български пощенски станции в Свищов, Велико Търново и Габрово.
1905 г. — Поставено е началото на трудовото законодателство в България с приемане на Закон за защита на женския и детския труд.
1920 г. — Учреден е Руско-български културно-благотворителен комитет с председател архимандрит Стефан в залите на Руската легация.
1935 г. — Съставено е петдесет и първото правителство на България, начело с Петко Златев.
1941 г. — Втората световна война: Неуспешно завършва мисията на американския полковник Донован, който идва в България, за да предотврати сключването на съюз с Германия.
1944 г. — Издадена е съветска нота против строежа на германски военни кораби във Варна.
1947 г. — 6 Велико народно събрание обсъжда на първо четене законопроекта за БАН.
1991 г. — Регистрирана е партия Български бизнес блок.
Източници: bg.wikipedia; events.
снимка: bliasak[/caption]
Биляна Петринска (1974) - българска актриса
Родена на 22 януари 1974 г. в София.
Биляна Огнянова Петринска е българска театрална и киноактриса.
Част от трупата на Народен театър "Иван Вазов"
Завършила Театрален колеж "Любен Гройс".
Започва да се занимава с озвучаване през 2006 г. Един от първите сериали, за които дава гласа си, е "Закон и ред". Други известни поредици с нейно участие са: "Вавилон 5", "Ел Връзки", "Шепот от отвъдното", "Декстър", "Престъпни намерения" и "Частна практика". Участва и в синхронни дублажи на филми, като "Гарфилд", "Пепеляшка" и поредицата за Барби.
Участия в театрални пиеси: 1994: "Пепеляшка" - Театър "Възраждане" (главна роля); 1995: "Криворазбрана цивилизация" - Театър "Възраждане" (поддържаща роля) и "Майстори" на Р. Стоянов в Театър "Н. Вапцаров" - Благоевград - (главна роля); 1996: "Жената от морето" на Ибсен - Театър "Възраждане"(поддържаща роля); 1998: "Михал Мешкоед" в Театър "Възраждане" (главна роля); 1999: "Двубой" на Вазов в НТ "Иван Вазов" (поддържаща роля) и "Котка върху горещ ламаринен покрив" на Т. Уилямс в ТБА (главна роля); 2000: "Пигмалион" на Б. Шоу в НТ "Иван Вазов" (поддържаща роля), "Паметта на водата" на Ш. Стивънсън в НТ "Ив. Вазов" (главна роля), "Пуканки" на Бен Елтън в НТ "Иван Вазов" (главна роля); 2001: "Призраци в Неапол" на Е. Де Филипо в НТ "Ив. Вазов" (главна роля); 2002: "Албена" на Йовков в НТ "Иван Вазов" (поддържаща роля); 2003: "Зимна приказка" на Шекспир в НТ "Иван Вазов" (поддържаща роля; 2004: "Да си вземеш жена от село" - У. Уичърли - НТ "Ив. Вазов" и "Службогонци" - Вазов - НТ "Ив. Вазов" (поддържаща роля); 2005: "Почивен ден" на К. Донев в НТ "Иван Вазов" (поддържаща роля); 2006: "Домът на Бернарда Алба" - Ф. Г. Лорка в НТ "Ивиан Вазов"; 2007: "Идеалния мъж" на О. Уайлд в НТ "Иван Вазов" (главна роля); 2009: "Казанова" - реж. Диана Добрева в театър "Сълза и смях".
Кино участия в български продукции: 1995: "Испанска муха"- реж. К. Коларов; 1998: "Духът на баща ми" - реж. И. Андонов и "Магьосници" - реж. И. Георгиев и Сотир Гелев (главна роля); 1999: "Case by conscious" (тв) - реж. Д. Боджаков; 2000: "Сламено сираче" (тв); 2001: "Огледалото на Дявола" - реж. Н. Волев и "Хайка за вълци" (тв) - реж. Ст. Трифонов; 2003: "Следвай ме" - реж. Дочо Боджаков, Марин Дамянов; 2004: "Патриархат" (тв) - реж. Дочо Боджаков, "Легенда за белия глиган" - реж. Ив. Джамбазов и "Най-важните неща" (тв) - реж. Ив. Андонов; 2006: "Време за жени" - реж. Ил. Костов.
Кино участия в чужди продукции: 1999: "Вагон за двама" - Франция (поддържаща роля); 2000: "Дълбоко в бездната"- САЩ - реж. Даниел Науф (главна роля); 2002: "Дело по съвест" - Италия - реж. L. Perelli и "Джовани XIII" - Италия - реж. Дж. Капитани (епизодични роли); 2003: "Смъртно наказание" - Франция - реж. Jill Beaux и "Торус" - САЩ (поддържащи роли); 2006: "Магна Аура" - България/Германия /еп. роля/
2007: "Дон Дзено" - Италия - реж. Джан Луиджи Калдероне и "Хитман" - САЩ/Великобритания/Франция/Русия - прод. Патрик Сандрен /еп. роли/.
Номинации: *наградата "Дионисий" /95 - за главна женска роля в спектакъла "Майстори" (ролята на Милкана); *наградата на Съюза на артистите в България - за главна женска роля в "Михал Мишкоед" /1998 (ролята на Софрона); *наградата "Аскеер" /98 - в раздел "Изгряваща звезда" за същата роля - Общински театър "Възраждане".
Стефан Учиков (1976) - български футболист
Христо Златински (1985) - български футболист
Починали:
Найден Дринов (1846 – 1906) - български революционер
[caption id="attachment_61895" align="alignleft" width="224"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
Рачо Петров (1861 – 1942) - български офицер и министър-председател на България
Рачо Петров Стоянов български офицер (генерал от пехотата) и политик.
Рачо Петров заема редица постове в българската армия, а след уволнението си през 1896 г. се занимава с политическа дейност. Два пъти е министър-председател на България – първият път оглавява временното 21-во правителство от 25 януари 1901 г. до 4 март 1901 г., а вторият – 26-тото правителство от 19 май 1903 г. до 4 ноември 1906 г. По време на своята кариера той е смятан за особено близък с княз Фердинанд I.
На 30 август 1878 г. Рачо Петров е произведен в чин прапоршчик. След войната, през 1878 г. постъпва в Командата на волноопределяющите се в Пловдив, а по-късно същата година и във Военното училище в София, и завършва в първия випуск през 1879 г., като на 10 май е произведен в чин подпоручик. На 24 март 1882 г. е произведен в чин поручик. През 1883 г. завършва Николаевската военна академия в Санкт Петербург. Назначен е за ротен командир в 5-та пехотна тетевенска дружина, след което служи в 11-та пехотна орханийска дружина в Шумен. На 24 март 1885 г. е произведен в чин капитан, причислен е към Генералния щаб и назначен за бригаден адютант в щаба на 1-ва пехотна бригада в София.
След Съединението (1885), с Указ №2 на княз Александър I Батенберг издаден на 9 септември е назначен за временно изпълняващ длъжността началник на Щаба на българската войска. След края на Сръбско-българската война (1885) е назначен за титулярен началник-щаб на войската. За участието си във войната е награден с орден „За храброст“ II степен. На 1 януари 1886 г. е произведен в чин майор. През 1887 г. е началник на Военното училище, а от февруари с.г. Регентството го назначава за началник на временно сформирания Източен отряд в Русе.
Рачо Петров участва активно в потушаването на военните бунтове в Русе през 1887 г. На 24 април 1887 г. е назначен за военен министър в правителството на Стефан Стамболов. На 2 август 1888 г. е произведен в чин подполковник, а на 2 август 1891 в чин полковник. На 17 ноември 1896 г. е повишен в чин генерал-майор, а на 29 ноември същата година се уволнява от армията и напуска министерския пост.
Във втория и третия кабинет на Константин Стоилов (1894–1896) е отново военен министър. Поддържа близки отношения с представителя на ВМОРО Гьорче Петров. През ноември 1896 година напуска правителството в знак на протест срещу реабилитацията на офицерите русофили, въпреки заплахите на Фердинанд, че може да бъде убит като Стамболов.
През следващите години Рачо Петров се занимава с политическа дейност, като е близък с Народнолибералната партия. Участва във второто правителство на Тодор Иванчов, а в началото на 1901 г. оглавява временно правителство, натоварено с провеждането на избори. През 1903-1906 г. отново оглавява правителство на Народнолибералната партия.
Рачо Петров е народен представител в XI (1901 г.) и XIII (1903–1908 г.) Обикновено Народно събрание.
Проведена през 1910 година парламентарна анкета установява, че Рачо Петров внася големи суми от различни държавни фондове в лихвена сметка в Българската народна банка, в която постъпват и негови лични средства. Освен от лихвите по сметката, той си присвоява и доходи от множество спекулации с валута и ценни книжа, които извършва с държавни пари. В състояние на конфликт на интереси влага значителни суми в облигации по българските държавни заеми. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през този период.
Рачо Петров е основател и първи председател на създадения през 1908 г. Съюз на запасните офицери, който оглавява до 1911 г.
През Балканската война (1912–1913) е назначен за комендант на укрепения пункт Търново-Сеймен, а по-късно е причислен към Главната квартира. На 2 август 1913 е повишен в чин генерал-лейтенант.
По време на Междусъюзническата война командва 3-та армия (от 12 юни 1913), която воюва със сръбската армия по посока на Пирот. След края на войната, на 2 август 1913 е повишен в чин генерал-лейтенант.
През Първата световна война (1915-1918) е назначен за генерал-губернатор на Македонската военноинспекционна област. През 1916 г. е зачислен към щаба на действащата армия. През 1917 г. излиза в запас по собствено желание.
При правителството на Александър Стамболийски (1920) той е съден на 75 години затвор. Прекарва 4 години в затвора, след което пада правителството на Стамболийски и е амнистиран през 1924 г. На 6 май 1936 г. лично цар Борис III го удостоява с най-високото звание генерал от пехотата.
Генерал от пехотата Рачо Петров умира на 22 януари 1942 г. в гара Белово - Пазарджишко.
Ксенофонт Иванов (1898 – 1967) - български ветеринарен лекар
Георги Бакърджиев (1899 – 1972) - български художник
Венец Цонев (1917 – 2008) - български статистик и социолог
Събития:
1872 г. — Изпратени са писма от патриаршията на всички български митрополити, в които с ултимативен тон се иска да се покаят, че са нарушили клетвата си към "Великата църква".
1873 г. — Султан Абдул Азис потвърждава смъртната присъда на Васил Левски.
Абдул Азис е 32-ият султан на Османската империя. Баща му е султан Махмуд II, а майка Пертевниял валиде султан. Още преди да се възкачи на трона - през 1857 г., му се ражда син - Юсуф Изеддин. Наследява брат си Абдул Меджид на 25 юни 1861. През 1867 г. предприема пътуване до Великобритания, Франция и Австро-Унгария, през 1869 г. присъства на откриването на Суецкия канал. Прижърженик е на танзимата, по-късно провежда реакционна политика.През неговото управление е разрешен българския черковен въпрос (1870)., но е влошено вътрешното и международното положение на Турция. Жестоко потушава въстанието в Босна и Херцеговина и Априлското въстание в България през 1875 - 1876 г. Свален е с преврат на либералните кръгове. Детрониран е на 30 май 1876 г. заради неуспехи в управлението, Априлското въстание и убийството на консулите в Солун. Наследява го племенникът му Мурад V - обяван за луд и детрониран няколко месеца по-късно.
През май 1875 г. Абдул Азис обявява финансовия банкрут на Османската империя.Това е една от причините да бъде детрониран от Младотурската партия през през 1876.
Самоубива се или е убит 6 дни по-късно, на 4 юни 1876 година.
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. Той знае за провала при обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с информация, къде евентуално може да бъде открит. Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му архивът, е останал незабелязан от хайката. Същият архив с комитетски книжа е запазен и по-късно предаден на Захари Стоянов. Липсващите парични средства са намерени през 1972 г. в темелите на къщата на Марин Поплуканов. Предполага се, че причината за неговото залавяне е предателство от съмишленик. Спори се за името на предателя — Поп Кръстю (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета). През 1925 историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски. Според други проучвания предателство спрямо Левски не е имало. До последно османците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. При Къкрина отиват едва няколко заптиета, а в случай, че са знаели кого залавят, подобна малочисленост не би била логична. Също така се доказа, че поп Кръстю не е имал точна информация за плановете на Левски. Левски, който е охраняван само от 20 заптии по време на пътя си от Търново до София, се е надявал напразно до последно, че ще бъде освободен от съмишленици.
Впоследствие Левски е отведен в София, където е предаден на съд. Апостола изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Той подчертал няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета и? пред Европа. Комисията за процеса е: Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо Хаджипенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. В състава на съда са включени и българите: х. Мано Стоянов и Пешо Тодоров като представители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи. Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на 22 януари 1873 г. Процесът завършва, а комисията е иззела функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени — Димитър Общи и Васил Левски. Присъдите са потвърдени от султана по целесъобразност. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения.
На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.
1878 г. — Открити са първите български пощенски станции в Свищов, Велико Търново и Габрово.
1905 г. — Поставено е началото на трудовото законодателство в България с приемане на Закон за защита на женския и детския труд.
1920 г. — Учреден е Руско-български културно-благотворителен комитет с председател архимандрит Стефан в залите на Руската легация.
1935 г. — Съставено е петдесет и първото правителство на България, начело с Петко Златев.
1941 г. — Втората световна война: Неуспешно завършва мисията на американския полковник Донован, който идва в България, за да предотврати сключването на съюз с Германия.
1944 г. — Издадена е съветска нота против строежа на германски военни кораби във Варна.
1947 г. — 6 Велико народно събрание обсъжда на първо четене законопроекта за БАН.
1991 г. — Регистрирана е партия Български бизнес блок.
Източници: bg.wikipedia; events. 
