Родени:
Ради Иванов (1848 – 1899), български революционер
Петър Лолов (1864 – 1925) - български генерал
Ефрем Чучков (1870 – 1923) - български революционер
[caption id="attachment_59123" align="alignleft" width="300"]
снимка: pressadaily[/caption]
Панайот Пипков (1871 – 1942) - български композитор и капелмайстор
Панайот Христов Пипков е български композитор и капелмайстор.
Панайот Пипков е роден на 21 ноември 1871 г. в гр. Пловдив. Бащата Христо Пипков е музикант. От ранна възраст учи цигулка и пише стихове. Участва в любителска театрална група в Пловдив (1887).
По финансови причини напуска Пловдивското петокласно училище и работи като секретар на мирови съдия в с. Козлуджа.
Творческия си живот продължава като любител-актьор в софийска трупа. Играе и в Театър „Сълза и смях“. Пише първата си драма „Бойко“. Със съдействието на артистите, получава стипендия на МНП и заминава да учи музика в Милано (1898).
Последователно е диригент на музикалните дружества във Варна и Русе от 1899 г. След срещата му в Гоце Делчев създава текста и музиката на Стига вече ! - Химн на Македонския народ. Издаден е от Ловешкото македоно-одринско дружество в Лайпциг през 1902 г.
Работи като учител в Ловеч и София. Панайот Пипков е душата на музикалния живот на Ловеч. Тук създава ученически църковен хор при църквата „Света Богородица“ (1901) и училищен хор при мъжкото петокласно училище. Ръководи градския духов оркестър. Пише хоровата творба „Напред в бой“ , марш на 34-и пехотен Троянски полк за духов оркестър, марш на гимнастическото дружество „Осъмски юнак“, „Химн на Св. св. Кирил и Методий“ и множество ученически песни. Капелмайстор на военния оркестър на Тридесет и четвърти пехотен троянски полк (Ловеч) (1904).
По-късно се установява в София. През войните за национално обединение (1912-1918) е капелмайстор на военен оркестър.
Диригент в Свободния театър от 1918 г. Поставя оперетите „Царицата на чардаша“ от Имре Калман, „Розата на Стамбул“ и „Есенни маневри“. Хормайстор на Народната опера в София. Артист и музикант в Софийския драматичен театър. Диригент на Градската духова музика и на първата духова музика на полицията. Когато е без работа е акордьор на пиана или е артист в трупата на Иван Попов и Вяра Игнатова.
Панайот Пипков пише и оперетите за деца „Щурец и мравка“, „Деца и птички“ и др. Автор на популярните хорови песни „Сладкопойна чучулига“, „Когато бях овчарче “ и „Де е България“.
Негов син и наследник в музикалното творчество е Любомир Пипков.
Никола Ризов (1872 – 1942) - български дипломат
Никола Русински (1875 – 1942) - български революционер
Коста Георгиев (1877 – 1932) - български революционер
Димитър Табаков (1879 – 1973) - български математик
Николай Стоянов (1883 – 1968) - български ботаник
Милко Балан (1888 – 1973) - български лекар
Димитър Симидов (1898 – 1984) - български писател
Сотир Костов (1914 – 1992) - български художник
Петър Бояджиев (1938) - български лекар
Димитър Калчев (1945 – 2008) - български политик
Мими Виткова (1950) - български лекар и политик
Христо Бисеров (1955) - български политик
Огнян Радев (1962) - български футболист
Атанас Пашев (1963) - български футболист
Лина Златева (1980) - българска актриса
Починали:
Андон Жостов (1842 - 1903) - български общественик
Васил Стоянов (1839 – 1910) - български филолог
Христо Гюлеметов (1899 – 1924) - български комунистически политик
Сава Дацов (1857 – 1940) - български икономист
[caption id="attachment_59121" align="alignleft" width="225"]
снимка: knizhen-pazar[/caption]
Иван Клинчаров (1877 – 1943) - български писател и литературен критик
Иван Георгиев Клинчаров е български политик комунист, обществен деец, публицист и преводач. Изследва и публикува биографии на важни личности от историята на България, сред които Христо Ботев, Васил Левски, Любен Каравелов, поп Богомил и др.
Иван Клинчаров е роден на 1 януари 1877 г. в Пазарджик. Майка му Гинка Кунчева е сподвижничка на Васил Левски. Клинчаров завършва гимназия в Пловдив през 1896 г. През същата година основава и става председател на дружеството „Просветна дружба“ в пазарджишкия квартал Чиксалън. Пак там, през 1897 г., участва в създаването на читалище „Св. Константин“, което на 21 септември 1897 г. се обединява с дружество „Младежка дружба“ и така се образува съществуващото и днес читалище „Христо Ботев“. През 1898 г. става член на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП). Управляващата Народняшка партия му отказва учителско място в Пазарджик и той постъпва като учител в Ракитово. Там вдъхновява и организира учредяването на 14 април 1898 г. на местното читалище „Будилник“, кръстено на едноименния Ботев вестник. През 1901 г. е учител в Пазарджик и председател на читалище „Христо Ботев“. През 1902-06 г. следва литература в Софийския университет. При разделянето на БРСДП на „широки“ и „тесни“ социалисти през 1903 г., Клинчаров се присъединява към левите революционни марксисти начело с Димитър Благоев. През 1910 г. завършва правни науки в Лион, Франция, а през 1915 г. защитава докторат по право в Брюксел, Белгия.
След завръщането си в България работи като гимназиален учител в Разград и София, а по-късно става адвокат. На I конгрес на БКП (т. с.) през 1919 г. е избран за член на Висшия партиен съвет. В края на 1919 г. Централният комитет на БКП (т. с.) сформира Централна емигрантска комисия (ЦЕК), която на практика да реализира „Временни наредби за основаването, назначението и дейността на емигрантските комунистически групи при ЦК на БКП (т. с.)”. За секретар на комисията е избран Димо Хаджидимов, а за членове – Иван Клинчаров, Васил Главинов, Благой Касабов и Христо Янков. По време на Деветоюнския преврат от 1923 г. се обявява против „неутралитета” на ЦК на БКП (т. с.). Впоследствие се обявява и против инспираното от Коминтерна в Москва Септемврийско въстание от 1923 г. След потушаването на въстанието се присъединява към фракцията в БКП (т. с.), която се противопоставя на преминаването на партията в нелегалност. След Петия конгрес на БКП през 1948 г. заедно с единомишлениците му от 1923 г. е обявен за „левосектант“ и „ликвидатор на партията“, а публикуването на трудовете му и популяризирането на делото му са забранени. След 1927 г. е изключен от Работническата партия – легалното формирование на БКП (т. с.), поради опитите му със съмишленици да сформира алтернативна легална работническа партия, което се приема за троцкистко сектантство от командваните от Коминтерна ръководители на комунистическата партия.
Иван Клинчаров има една дъщеря - Сузана Клинчарова и двама синове - Борис Клинчаров и Евгени Клинчаров, дългогодишен главен художник на издателство „Български художник“ и автор на монографичните очерци „Иван Ненов“ (1962), „Кирил Казанлъклиев“ (1965) и „Тодор Панайотов“ (1967). От 1897 г. Клинчаров сътрудничи на списанието „Ново време”, а от 1897 до 1939 г. на „Работнически вестник”.
Клинчаров е съставител и един от основните автори на статиите в „Литературен алманах“, печатан в социалистическата печатница „Нова Мисъл“. Алманахът е списван от автори с леви убеждения, които публикуват идеологически мотивирана критика върху определяната от тях като „буржоазна“ и „филистерска“ литература на съвременниците им П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров, К. Христов, А. Протич, д-р Кръстев и др. От „Литературен алманах“ излизат от печат общо три тома – през 1907, 1908 и 1910 г.
Още от съвсем млад Клинчаров проявява интерес към живота и творчеството на Христо Ботев и дейците на Българското национално възраждане. Посвещава на проучванията върху живота и творчеството на Ботев петдесет години от живота си.
През 1907 г. под негова редакция и съставителството излизат от печат първите събрани съчинения на Христо Ботев. По подготовката на съчиненията Клинчаров работи заедно с дъщерята на Ботев — Иванка Христова Ботева. Сътрудничеството му с Иванка продължава само около година, тъй като по време на работата върху сборника, тя се разболява и след неуспешна операция умира в София на 7 ноември 1906 г. В издавания по същото време от него „Литературен алманах“ Клинчаров оспорва сътрудничеството на Ботева. Съпругът на Иванка – Стоян Христов от своя страна обвинява Клинчаров във своеволия при редакцията на материалите. Спорът е разрешен по съдебен път и чрез взаимни отстъпки, а в редактирането на сборника се включва и поетът Димитър Полянов.
За изготвяне на биографиите на българските творци, поети, писатели и революционери Клинчаров се среща с техни съвременници, които му разказват спомени и му предоставят оригинални документи и фотографии, които по-късно са откупени от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Поддържа кореспонденция с Никола Обретенов.
С монографията си „Поп Богомил и неговото време” (1927) Клинчаров се присъединява към тези автори от първите десетилетия на 20-ти век, които се стремят да опровергаят мита за „лошите богомили“ и да утвърдят в българската историография тезата за богомилството като положително обществено явление. Клинчаров прави изводи за плодотворното влияние на богомилството върху българската държавност и го свързва с успехите, постигнати от България през ХІ-ХІІ в.
В периода 1924-25 г. сътрудничи на списание „Пламък”, а между 1925 и 1933 г. на „Червен смях” и „Наковалня”.
Превежда Н. Г. Чернишевски, М. Горки и др.
Георги Цанков (1913 – 1990) - български политик
Сотир Майноловски (1930 – 2007) - български актьор
Събития:
1999 г. — За първи път действащ президент на САЩ (Бил Клинтън) прави официално посещение в България.
[caption id="attachment_59122" align="alignleft" width="300"]
снимка: monitor[/caption]
2002 г. — НАТО отправя покана към България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения за присъединяване към пакта.
Република България е член на НАТО от 29 март 2004 г.
През май 2000 г. България се включва в създаването на Вилнюската група като процес на политическа солидарност и сътрудничество между страните-кандидатки за членство в НАТО.
През октомври 2000 г. България е домакин на работна среща на министрите на отбраната на страните-кандидатки, в която участва и генералният секретар на НАТО лорд Робъртсън, а през октомври 2001 г. София е домакин на срещата на президентите на тези страни.
В рамките на международната конференция "НАТО - следващите 50 години. Сътрудничество за стабилност и сигурност в Югоизточна Европа", която се провежда на 18 април 2002 г. в Атина, министрите на отбраната на България, Гърция, Румъния и Турция правят съвместно изявление относно единната позиция на 4-те държави, че чрез приемането на България и Румъния в НАТО ще бъде реализирана историческата възможност за укрепване на Южния фланг на Алианса, географски баланс и укрепване на евроатлантическата сигурност и стабилност.
На заседанието на Северноатлантическия съвет на равнище държавни и правителствени ръководители в Прага на 21 ноември 2002 г. е взето решение България, заедно с други 6 страни-кандидатки (Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения), да бъде поканена да започне разговори за присъединяване към Северноатлантическия съюз.
Разговорите с България са осъществени в 2 кръга, съответно на 10 януари и 10 февруари 2003 г. Ръководител на българската делегация е заместник-министърът на външните работи Любомир Иванов, на делегацията на НАТО - помощник-генералният секретар по политически въпроси посланик Гюнтер Алтенбург. Първият кръг е посветен на политически, икономически и отбранителни/военни въпроси, а вторият - на ресурсни/бюджетни въпроси, правни въпроси и въпроси, свързани със сигурността и защитата на информацията.
На 18 юни 2003 г. Съветът на НАТО констатира, че България и останалите 6 поканени страни са постигнали критериите за сигурност и защита на класифицирана информация на НАТО, и взема решение за отварянето на почти всички комитети и други работни органи на НАТО за участие на 7-те страни със статут на наблюдатели. Изключение правят заседанията по линия на Съвета НАТО-Русия (поради отсъствие на съгласие от страна на Русия), съвместните заседания във формат НАТО-ЕС (по процедурни трудности) и заседания на органи, формиращи ядрената политика и стратегия на НАТО (поради необходимостта участващите в тези заседания държави да бъдат страни по съответни споразумения, което е възможно единствено след присъединяване към Вашингтонския договор).
На 26 март 2003 г. на извънредно заседание на Северноатлантическия съвет в Брюксел постоянните представители на деветнадесетте страни-членки на НАТО подписват протоколите към Северноатлантическия договор за присъединяване на България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения в присъствието на министър Соломон Паси и външните министри на другите поканени страни.
На 29 май 2003 г. Народното събрание приема решение за участие на България в Многонационалните съвместни оперативни сили в Ирак. През август с.г. български пехотен батальон от 480 военнослужещи се разполага в Кербала, Ирак в рамките на полската зона на командване.
На 18 март 2004 г. Народното събрание на Република България ратифицира Северноатлантическия договор, подписан за първи път от страните-основатели на пакта на 4 април 1949 г. във Вашингтон, а на 29 март 2004 г. документите по присъединяването към Северноатлантическия договор на седемте нови страни (България, Естония, Латвия, Литва, Словакия, Словения и Румъния) са депозирани във Вашингтон. Последната дата се счита за дата на приемане на България в НАТО.
По материали от bg.wikipedia
снимка: pressadaily[/caption]
Панайот Пипков (1871 – 1942) - български композитор и капелмайстор
Панайот Христов Пипков е български композитор и капелмайстор.
Панайот Пипков е роден на 21 ноември 1871 г. в гр. Пловдив. Бащата Христо Пипков е музикант. От ранна възраст учи цигулка и пише стихове. Участва в любителска театрална група в Пловдив (1887).
По финансови причини напуска Пловдивското петокласно училище и работи като секретар на мирови съдия в с. Козлуджа.
Творческия си живот продължава като любител-актьор в софийска трупа. Играе и в Театър „Сълза и смях“. Пише първата си драма „Бойко“. Със съдействието на артистите, получава стипендия на МНП и заминава да учи музика в Милано (1898).
Последователно е диригент на музикалните дружества във Варна и Русе от 1899 г. След срещата му в Гоце Делчев създава текста и музиката на Стига вече ! - Химн на Македонския народ. Издаден е от Ловешкото македоно-одринско дружество в Лайпциг през 1902 г.
Работи като учител в Ловеч и София. Панайот Пипков е душата на музикалния живот на Ловеч. Тук създава ученически църковен хор при църквата „Света Богородица“ (1901) и училищен хор при мъжкото петокласно училище. Ръководи градския духов оркестър. Пише хоровата творба „Напред в бой“ , марш на 34-и пехотен Троянски полк за духов оркестър, марш на гимнастическото дружество „Осъмски юнак“, „Химн на Св. св. Кирил и Методий“ и множество ученически песни. Капелмайстор на военния оркестър на Тридесет и четвърти пехотен троянски полк (Ловеч) (1904).
По-късно се установява в София. През войните за национално обединение (1912-1918) е капелмайстор на военен оркестър.
Диригент в Свободния театър от 1918 г. Поставя оперетите „Царицата на чардаша“ от Имре Калман, „Розата на Стамбул“ и „Есенни маневри“. Хормайстор на Народната опера в София. Артист и музикант в Софийския драматичен театър. Диригент на Градската духова музика и на първата духова музика на полицията. Когато е без работа е акордьор на пиана или е артист в трупата на Иван Попов и Вяра Игнатова.
Панайот Пипков пише и оперетите за деца „Щурец и мравка“, „Деца и птички“ и др. Автор на популярните хорови песни „Сладкопойна чучулига“, „Когато бях овчарче “ и „Де е България“.
Негов син и наследник в музикалното творчество е Любомир Пипков.
Никола Ризов (1872 – 1942) - български дипломат
Никола Русински (1875 – 1942) - български революционер
Коста Георгиев (1877 – 1932) - български революционер
Димитър Табаков (1879 – 1973) - български математик
Николай Стоянов (1883 – 1968) - български ботаник
Милко Балан (1888 – 1973) - български лекар
Димитър Симидов (1898 – 1984) - български писател
Сотир Костов (1914 – 1992) - български художник
Петър Бояджиев (1938) - български лекар
Димитър Калчев (1945 – 2008) - български политик
Мими Виткова (1950) - български лекар и политик
Христо Бисеров (1955) - български политик
Огнян Радев (1962) - български футболист
Атанас Пашев (1963) - български футболист
Лина Златева (1980) - българска актриса
Починали:
Андон Жостов (1842 - 1903) - български общественик
Васил Стоянов (1839 – 1910) - български филолог
Христо Гюлеметов (1899 – 1924) - български комунистически политик
Сава Дацов (1857 – 1940) - български икономист
[caption id="attachment_59121" align="alignleft" width="225"]
снимка: knizhen-pazar[/caption]
Иван Клинчаров (1877 – 1943) - български писател и литературен критик
Иван Георгиев Клинчаров е български политик комунист, обществен деец, публицист и преводач. Изследва и публикува биографии на важни личности от историята на България, сред които Христо Ботев, Васил Левски, Любен Каравелов, поп Богомил и др.
Иван Клинчаров е роден на 1 януари 1877 г. в Пазарджик. Майка му Гинка Кунчева е сподвижничка на Васил Левски. Клинчаров завършва гимназия в Пловдив през 1896 г. През същата година основава и става председател на дружеството „Просветна дружба“ в пазарджишкия квартал Чиксалън. Пак там, през 1897 г., участва в създаването на читалище „Св. Константин“, което на 21 септември 1897 г. се обединява с дружество „Младежка дружба“ и така се образува съществуващото и днес читалище „Христо Ботев“. През 1898 г. става член на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП). Управляващата Народняшка партия му отказва учителско място в Пазарджик и той постъпва като учител в Ракитово. Там вдъхновява и организира учредяването на 14 април 1898 г. на местното читалище „Будилник“, кръстено на едноименния Ботев вестник. През 1901 г. е учител в Пазарджик и председател на читалище „Христо Ботев“. През 1902-06 г. следва литература в Софийския университет. При разделянето на БРСДП на „широки“ и „тесни“ социалисти през 1903 г., Клинчаров се присъединява към левите революционни марксисти начело с Димитър Благоев. През 1910 г. завършва правни науки в Лион, Франция, а през 1915 г. защитава докторат по право в Брюксел, Белгия.
След завръщането си в България работи като гимназиален учител в Разград и София, а по-късно става адвокат. На I конгрес на БКП (т. с.) през 1919 г. е избран за член на Висшия партиен съвет. В края на 1919 г. Централният комитет на БКП (т. с.) сформира Централна емигрантска комисия (ЦЕК), която на практика да реализира „Временни наредби за основаването, назначението и дейността на емигрантските комунистически групи при ЦК на БКП (т. с.)”. За секретар на комисията е избран Димо Хаджидимов, а за членове – Иван Клинчаров, Васил Главинов, Благой Касабов и Христо Янков. По време на Деветоюнския преврат от 1923 г. се обявява против „неутралитета” на ЦК на БКП (т. с.). Впоследствие се обявява и против инспираното от Коминтерна в Москва Септемврийско въстание от 1923 г. След потушаването на въстанието се присъединява към фракцията в БКП (т. с.), която се противопоставя на преминаването на партията в нелегалност. След Петия конгрес на БКП през 1948 г. заедно с единомишлениците му от 1923 г. е обявен за „левосектант“ и „ликвидатор на партията“, а публикуването на трудовете му и популяризирането на делото му са забранени. След 1927 г. е изключен от Работническата партия – легалното формирование на БКП (т. с.), поради опитите му със съмишленици да сформира алтернативна легална работническа партия, което се приема за троцкистко сектантство от командваните от Коминтерна ръководители на комунистическата партия.
Иван Клинчаров има една дъщеря - Сузана Клинчарова и двама синове - Борис Клинчаров и Евгени Клинчаров, дългогодишен главен художник на издателство „Български художник“ и автор на монографичните очерци „Иван Ненов“ (1962), „Кирил Казанлъклиев“ (1965) и „Тодор Панайотов“ (1967). От 1897 г. Клинчаров сътрудничи на списанието „Ново време”, а от 1897 до 1939 г. на „Работнически вестник”.
Клинчаров е съставител и един от основните автори на статиите в „Литературен алманах“, печатан в социалистическата печатница „Нова Мисъл“. Алманахът е списван от автори с леви убеждения, които публикуват идеологически мотивирана критика върху определяната от тях като „буржоазна“ и „филистерска“ литература на съвременниците им П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров, К. Христов, А. Протич, д-р Кръстев и др. От „Литературен алманах“ излизат от печат общо три тома – през 1907, 1908 и 1910 г.
Още от съвсем млад Клинчаров проявява интерес към живота и творчеството на Христо Ботев и дейците на Българското национално възраждане. Посвещава на проучванията върху живота и творчеството на Ботев петдесет години от живота си.
През 1907 г. под негова редакция и съставителството излизат от печат първите събрани съчинения на Христо Ботев. По подготовката на съчиненията Клинчаров работи заедно с дъщерята на Ботев — Иванка Христова Ботева. Сътрудничеството му с Иванка продължава само около година, тъй като по време на работата върху сборника, тя се разболява и след неуспешна операция умира в София на 7 ноември 1906 г. В издавания по същото време от него „Литературен алманах“ Клинчаров оспорва сътрудничеството на Ботева. Съпругът на Иванка – Стоян Христов от своя страна обвинява Клинчаров във своеволия при редакцията на материалите. Спорът е разрешен по съдебен път и чрез взаимни отстъпки, а в редактирането на сборника се включва и поетът Димитър Полянов.
За изготвяне на биографиите на българските творци, поети, писатели и революционери Клинчаров се среща с техни съвременници, които му разказват спомени и му предоставят оригинални документи и фотографии, които по-късно са откупени от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Поддържа кореспонденция с Никола Обретенов.
С монографията си „Поп Богомил и неговото време” (1927) Клинчаров се присъединява към тези автори от първите десетилетия на 20-ти век, които се стремят да опровергаят мита за „лошите богомили“ и да утвърдят в българската историография тезата за богомилството като положително обществено явление. Клинчаров прави изводи за плодотворното влияние на богомилството върху българската държавност и го свързва с успехите, постигнати от България през ХІ-ХІІ в.
В периода 1924-25 г. сътрудничи на списание „Пламък”, а между 1925 и 1933 г. на „Червен смях” и „Наковалня”.
Превежда Н. Г. Чернишевски, М. Горки и др.
Георги Цанков (1913 – 1990) - български политик
Сотир Майноловски (1930 – 2007) - български актьор
Събития:
1999 г. — За първи път действащ президент на САЩ (Бил Клинтън) прави официално посещение в България.
[caption id="attachment_59122" align="alignleft" width="300"]
снимка: monitor[/caption]
2002 г. — НАТО отправя покана към България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения за присъединяване към пакта.
Република България е член на НАТО от 29 март 2004 г.
През май 2000 г. България се включва в създаването на Вилнюската група като процес на политическа солидарност и сътрудничество между страните-кандидатки за членство в НАТО.
През октомври 2000 г. България е домакин на работна среща на министрите на отбраната на страните-кандидатки, в която участва и генералният секретар на НАТО лорд Робъртсън, а през октомври 2001 г. София е домакин на срещата на президентите на тези страни.
В рамките на международната конференция "НАТО - следващите 50 години. Сътрудничество за стабилност и сигурност в Югоизточна Европа", която се провежда на 18 април 2002 г. в Атина, министрите на отбраната на България, Гърция, Румъния и Турция правят съвместно изявление относно единната позиция на 4-те държави, че чрез приемането на България и Румъния в НАТО ще бъде реализирана историческата възможност за укрепване на Южния фланг на Алианса, географски баланс и укрепване на евроатлантическата сигурност и стабилност.
На заседанието на Северноатлантическия съвет на равнище държавни и правителствени ръководители в Прага на 21 ноември 2002 г. е взето решение България, заедно с други 6 страни-кандидатки (Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения), да бъде поканена да започне разговори за присъединяване към Северноатлантическия съюз.
Разговорите с България са осъществени в 2 кръга, съответно на 10 януари и 10 февруари 2003 г. Ръководител на българската делегация е заместник-министърът на външните работи Любомир Иванов, на делегацията на НАТО - помощник-генералният секретар по политически въпроси посланик Гюнтер Алтенбург. Първият кръг е посветен на политически, икономически и отбранителни/военни въпроси, а вторият - на ресурсни/бюджетни въпроси, правни въпроси и въпроси, свързани със сигурността и защитата на информацията.
На 18 юни 2003 г. Съветът на НАТО констатира, че България и останалите 6 поканени страни са постигнали критериите за сигурност и защита на класифицирана информация на НАТО, и взема решение за отварянето на почти всички комитети и други работни органи на НАТО за участие на 7-те страни със статут на наблюдатели. Изключение правят заседанията по линия на Съвета НАТО-Русия (поради отсъствие на съгласие от страна на Русия), съвместните заседания във формат НАТО-ЕС (по процедурни трудности) и заседания на органи, формиращи ядрената политика и стратегия на НАТО (поради необходимостта участващите в тези заседания държави да бъдат страни по съответни споразумения, което е възможно единствено след присъединяване към Вашингтонския договор).
На 26 март 2003 г. на извънредно заседание на Северноатлантическия съвет в Брюксел постоянните представители на деветнадесетте страни-членки на НАТО подписват протоколите към Северноатлантическия договор за присъединяване на България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения в присъствието на министър Соломон Паси и външните министри на другите поканени страни.
На 29 май 2003 г. Народното събрание приема решение за участие на България в Многонационалните съвместни оперативни сили в Ирак. През август с.г. български пехотен батальон от 480 военнослужещи се разполага в Кербала, Ирак в рамките на полската зона на командване.
На 18 март 2004 г. Народното събрание на Република България ратифицира Северноатлантическия договор, подписан за първи път от страните-основатели на пакта на 4 април 1949 г. във Вашингтон, а на 29 март 2004 г. документите по присъединяването към Северноатлантическия договор на седемте нови страни (България, Естония, Латвия, Литва, Словакия, Словения и Румъния) са депозирани във Вашингтон. Последната дата се счита за дата на приемане на България в НАТО.
По материали от bg.wikipedia 
