Роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в гр. Сопот.
Иван Минчев Вазов е патриархът на българската литература.
Поет, белетрист и драматург. Автор на първия български роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове.
Завършил средно образование в родния Сопот. В Пловдив учи в училището на Найден Геров. Там прави първите си поетични опити.
Изпратен от баща си да учи търговия в Румъния, той се среща с българските хъшове. Тази среща насочва младия поет към патриотично- граждански теми, на които остава верен през целия си живот. В Браила среща Христо Ботев - виден български революционер и поет.
През 1870 г. в "Периодическо списание" на "Браилското книжовно дружество" излиза първото му публикувано стихотворение - "Борът".
След неуспеха на Старозагорското въстание (1875) заминава за Букурещ, влиза в "Българско централно благотворително общество" и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки - "Пряпорец и гусла" и "Тъгите на България".
На Руско-турската освободителна война откликва със стихосбирката "Избавление". Като председател на Окръжния съд в Берковица (1879-1880), случай от съдебната практика го вдъхновява да напише поемата "Грамада".
През 1880 г. Вазов се установява в Пловдив - столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание, редактор, публицист, културен деец и писател. Заедно със своя съратник Константин Величков, в продължение на 5 години, участва в редактирането на в. "Народний глас", от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър Батенберг. През 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него сп. "Наука" - първото научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). През 1885 г. Вазов и Величков основават сп. "Зора" - първото чисто литературно списание в България. Двамата съставят и прочутата двутомна "Българска христоматия", която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори.
Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки низ от класическите й върхове: цикълът "Епопея на забравените", стихотворенията "Българският език", "Към свободата", "Не се гаси туй, що не гасне", "Новото гробище над Сливница", повестите "Немили-недраги", "Чичовци", разказът "Иде ли?".
След преврата от 9 август 1886 г., започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. Установява се в Одеса, където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа "Под игото", публикуван след завръщането му в България в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина".
От 1889 г. живее в София. През 1890 г. основава сп. "Денница", което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критико -реалистични разкази, събрани в "Драски и шарки" (два тома).
През 1895 г. тържествено е чествана 25-годишната му литературна дейност. Романът "Нова земя" е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане. С това обяснява и съгласието си да влезе в народняшкото правителство на Константин Стоилов като министър на народната просвета.
На Балканските войни (1912-1918), Вазов откликва с 3 стихосбирки - поетична хроника на събитията. Втората национална катастрофа, поетът приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 г. тържествено е отпразнуван 70-годишния юбилей на народния поет, който умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание. 
Роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в гр. Сопот.
Иван Минчев Вазов е патриархът на българската литература.
Поет, белетрист и драматург. Автор на първия български роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове.
Завършил средно образование в родния Сопот. В Пловдив учи в училището на Найден Геров. Там прави първите си поетични опити.
Изпратен от баща си да учи търговия в Румъния, той се среща с българските хъшове. Тази среща насочва младия поет към патриотично- граждански теми, на които остава верен през целия си живот. В Браила среща Христо Ботев - виден български революционер и поет.
През 1870 г. в "Периодическо списание" на "Браилското книжовно дружество" излиза първото му публикувано стихотворение - "Борът".
След неуспеха на Старозагорското въстание (1875) заминава за Букурещ, влиза в "Българско централно благотворително общество" и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки - "Пряпорец и гусла" и "Тъгите на България".
На Руско-турската освободителна война откликва със стихосбирката "Избавление". Като председател на Окръжния съд в Берковица (1879-1880), случай от съдебната практика го вдъхновява да напише поемата "Грамада".
През 1880 г. Вазов се установява в Пловдив - столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание, редактор, публицист, културен деец и писател. Заедно със своя съратник Константин Величков, в продължение на 5 години, участва в редактирането на в. "Народний глас", от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър Батенберг. През 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него сп. "Наука" - първото научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). През 1885 г. Вазов и Величков основават сп. "Зора" - първото чисто литературно списание в България. Двамата съставят и прочутата двутомна "Българска христоматия", която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори.
Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки низ от класическите й върхове: цикълът "Епопея на забравените", стихотворенията "Българският език", "Към свободата", "Не се гаси туй, що не гасне", "Новото гробище над Сливница", повестите "Немили-недраги", "Чичовци", разказът "Иде ли?".
След преврата от 9 август 1886 г., започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. Установява се в Одеса, където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа "Под игото", публикуван след завръщането му в България в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина".
От 1889 г. живее в София. През 1890 г. основава сп. "Денница", което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критико -реалистични разкази, събрани в "Драски и шарки" (два тома).
През 1895 г. тържествено е чествана 25-годишната му литературна дейност. Романът "Нова земя" е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане. С това обяснява и съгласието си да влезе в народняшкото правителство на Константин Стоилов като министър на народната просвета.
На Балканските войни (1912-1918), Вазов откликва с 3 стихосбирки - поетична хроника на събитията. Втората национална катастрофа, поетът приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 г. тържествено е отпразнуван 70-годишния юбилей на народния поет, който умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание. 
