На днешния ден е роден Христо Смирненски – „слънчевото дете“ на българската поезия

На днешния ден е роден Христо Смирненски – „слънчевото дете“ на българската поезия - E-Burgas.com
[caption id="attachment_82673" align="aligncenter" width="598"]снимка: bulgarianhistory.org снимка: bulgarianhistory.org[/caption] Роден на 17 септември 1898 г. в гр. Кукуш, Македония (днес в Гърция). Христо Смирненски е поетичен псевдоним на известния български поет Христо Димитров Измирлиев. Учил в Техническото и във Военното училище в София; бил е студент в Юридическия факултет на Софийския университет. Антон Страшимиров го нарече "слънчево дете" на българската поезия. И наистина - той беше почти дете, когато "жълтата гостенка", най-честата вестителка на смъртта при поетите романтици, го отнесе от живота. Но този "юноша" (така се казва най-яркото от изповедните му стихотворения) успя да създаде едно значимо поетическо дело, което му отрежда място сред големите поети на нацията. А Смирненски бе не само юношата на българската поезия, но и нейният наистина слънчев син. Защото въпреки някои мрачни пророчества - и по отошение на собствената му съдба ("Как ще си умра млад и зелен"), и по отношение съдбата на идеала, на който бе посветил вдъхновението си ("Приказка за стълбата") - неговата поезия трепти от светлина, от пламъци, от огнеструйни лъчи. Въпреки че създава - в духа на символизма и някои от най-великолепните здрачни лирически картини на българската поезия ("Цветарка", "Жълтата гостенка"), и някои от най-мрачните картини на социалната несрета ("Зимни вечери"), неговата поезия е цяла устремена към светлината, към слънцето ("Да бъде ден"). Този най-рано отишъл си от големите поети на нацията смайва не просто със значителното си поетическо дело, създадено в краткия срок на земния му живот, но и с изумителната изразна лекота и лекокрилост на своя стих. Христо Смирненски е един от майсторите на българския стих. Почти никой друг не внушава такава изразна лекота, у никой друг стихът не се лее с такъв виртуозен блясък. "Той беше роден поет и ненадминат импровизатор. Във всеки миг можеше да напише стихотворение на каквато и да е тема. Творческата мъка беше непонятна за него. Той се шегуваше в рими, сърдеше се дори в рими" - пише за него един взискателен към словото писател Светослав Минков. Христо Смирненски успява така млад да се изяви като виртуоз на българския стих, защото влиза в българската поезия, поел щафетата на стиха от своите блестящи предшественици - символистите. Смирненски е не само ученик и приемник на символизма, но и въплъщава в поезията си ред от каноните на символистичната поетика. А "вродената" (според Ат. Далчев) музикалност на Смирненски е една от най-очевидните и най-много подчертавана от критиците характеристики на неговата поезия. Но "музиката" на Смирненски се отличава от музиката на неговите учители и събратя. Ако музиката на Лилиев е музика на флейти и "арфи тънкострунни", то музиката на Смирненски е музика на тръбни звуци и духови оркестри. Това е музиката на "улицата на многогласа", а не камерната музика на неговите предшественици. И в областта на поетическата стилистика Смирненски е верен ученик на символизма. Той не само употребява обичайните за символистите пищни, сложни епитети ("огнеструйни", "огнедишащи", "лунносребърни", "златолюспест", "златозвездна", "сребролунна"), но и характерни образи и настроения на символизма ("теменужен остров в лунносребърни води", "воала на здрач тъмносин", "есенни цветя", "морни гърди", "привечер лятна наметна пак с траурен плащ рамена"). Но най-характерната черта, която сродява Смирненски с поетиката на символизма, е самата същност на поетическия образ в неговото творчество, който в преобладаващата част от творбите му е образ-символ, загатващ "отвъдни" значения. В този смисъл Смирненски - дори в революционните си стихове, визиращи реални исторически личности, всъщност внушава стилизирани най-често в духа на символичната поетика образи на романтични герои. Дори образи, които загатват някаква реалистична конкретност и социална типичност - Пролетарият, Работникът, Старият музикант, Цветарката, болното момиче от "Жълтата гостенка" са романтично стилизирани в духа на един символистичен образен аксесоар. Образът на съвременника революционер Карл Либкнехт или Работникът у Смирненски е не по-малко романтично-екзотично стилизиран от историческия герой Делеклюз. Дори собствения си автопортрет в "Юноша" поетът изгражда в романтично-приповдигната светлина и украсен със стилизирана символистична образност. В този смисъл Смирненски може да бъде определен като революционен романтик или дори като революционен символист. Но макар да носи много от белезите на символистичната поетика, творчеството на Христо Смирненски изразява и характерното за следвоенната епоха противопоставяне и преодоляване на символизма. Вече самата артистична виртуозност, с която поетът ползва някои от образните и стиловите щампи на символизма, е белег за изчерпаност на символистичната школа. Но Смирненски отива по-далеч - към пародийно-хумористично творчество, което само по себе си е белег за преходна литературна епоха. Дори най-ярките изразители на символизма (от елегичния Димчо до нежния Лилиев) творят хумор. Но Смирненски е - въпреки късото време, което му е определено за живот и творчество - най-пълноценно изявилият се и дори с най-обемно от всички свои съвременници хумористично и пародийно творчество. И то не е израз само на шеговития му нрав и чувство за хумор, през призмата на които той е виждал заобикалящия го човешки персонаж. Пародийно-хумористичното му вдъхновение има и определени литературно-исторически подтици. В неговото творчество ще срещнем пародиране на всички стилови направления в българската литература - от Вазовата патриотична риторика до морно-елегичните гами на символизма. Първите му публикации са във в. "К'во да е" (1915). Сътрудничи (от 1916) на списанията "Българан", "Родна лира", "Барабан", "Художествена седмица". В продължение на 11 месеца (януари - ноември 1911) организира и редактира седмичното литературно-хумористично списание "Смях и сълзи". През 1918-22 е член на редколегията на сп. "Българан"; сътрудничи на хумористичните списания "Сатър" и "Червен смях", на в. "Народна армия", сп. "Младеж" и на "Работнически вестник". Издава (съвместно с брат си Тома Измирлиев) хумористичното списание "Маскарад" (1922-1923). Приживе излизат книгите му "Разнокалибрени въздишки в стихове и проза" (1918) и "Да бъде ден!" (1922). Пише под псевдонимите Ведбал, Вилмон, Гаврош, Кямил ефенди и др. През пролетта на 1923 г. заболява от туберкулоза и умира на 18 юни с.г. В периода 1932-1933 г. неговият брат Тома Измирлиев, заедно с Т. Боров, издава съчиненията на Хр. Смирненски в 3 тома. Източник: events.bg
Коментари

Още от последните новини