Добрина Топалова, преподавател в бургаското училище "Св. Св. Кирил и Методий": "Важно е как, а не дали родината вълнува учениците"

Престижната национална награда "Даскал Ботьо Петков", която се присъжда ежегодно на изявени български учители, тази година се връчва на Добрина Топалова, преподавател в бургаското училище "Св. Св. Кирил и Методий". Наградата е учредена от общонародната фондация "Христо Ботев" и представлява плакет с името на Ботьо Петков, изработен от худобникаи скулптор Георги Недялков, както и почетна грамота.  

Интервю на Мария Кехайова, вестник "Труд", Снимка Татяна Байкушева

- Госпожо Топалова, призвание ли е да си учител?

- В идеалният случай си призован, воден. Ако не го усетиш в момента, в по-далечна перспектива куп неясни случайности започват да се нареждат като знаци… Завърших ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Първият ми работен ден бе в училище „Св. св. Кирил и Методий“, на площад „Св. св. Кирил и Методий“, срещу храм „Св. св. Кирил и Методий“ в Бургас. След години защитих дисертация във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“... И до днес работя в СУ „Св. св. Кирил и Методий“ – Бургас…

Първият ми час след завършването на университета. Замествам отсъстващ учител. Напълно непознат човек и  заместник – тези обстоятелства имаха значение за учениците до третото ми изречение. На петото видях изненадано-възторжени погледи и разбрах, че пътуваме заедно. Някъде, където обстоятелствата нямат никаква тежест… Просто стоях и говорех – не бях направила нищо особено от моя гледна точка. Но нещо се случваше и то беше много смислено. Явно беше достатъчно  просто да съм там и да съм себе си.

Казват, че Бог непрекъснато ни говори, но ние не го чуваме. Сигурно и аз много пъти не съм го чувала, но тогава го чух.  Не зная дали тогава съм приела с отворени обятия подарък от съдбата, дали аз съм се наградила по най-добрия начин, оставайки в тази професия. Но съм наясно, че не са много хората, които са имали толкова щастливо предопределен и недвусмислен избор.  

- Г- жо Топалова изненада ли Ви наградата и с какви чувства я приемате? 
 

- Да, истински ме изненада…

Разбрах, че до награждаването се стига чрез дълга процедура, в която първото предложение е дошло от колегите ми. Но аз нищо не знаех за това. А колегите знаят и за най-светлите, и за отчайващите мигове в работата ми... В този човешки кръг остават най-точните отпечатъци от професионалния ти живот и няма начин някой отвъд него да е по-наясно за цената им. Това ме трогна. Усещането колко сме заедно.

И още нещо. Считам, че днес най-болната сфера е хуманитарната. Напрежението между простофилия и висока културност в обществото за мнозина все още е обвито в илюзия – конфликт, но… в периода на дипломатическите преговори. Но ако тези „оптимисти“ постоят няколко дни в училището, няма как да не усетят фронтова линия… Хуманитарната област, особено в училището, днес се нуждае от внимание и подкрепа. Такава би трябвало да е позицията на политическата, на гражданската отговорност в България. Точно като такъв жест възприемам учредената от Фондация „Христо Ботев“ награда на името на Ботьо Петков. И идеята, и осъществяването й правят чест на тази фондация. А аз искрено се надявам този жест да не остане самотен, да бъде последван…

- Уважаван ли е днес българският учител, както някога? Младите хора насочват ли се към тази професия и какво бихте казали на онези, които тепърва започват да вървят по трудния път на преподаването?

- Учителят винаги получава знаци за уважение и обич, ако умее да бъде учител, но професията твърде дълго е обезценявана като социален статус. Да се цени тази професия – азбучна истина е, че това е основен приоритет за всяко общество, което не желае „бъдеще страшно“ да жъне, ако използваме Вазовите думи.

Хората, които избират истински тази професия, знаят, че в нея се оцелява, ако имаш таланта да си удовлетворен от това, което си дал. Какво ще получиш в ответ на даденото, дали децата, които учиш сега, точно сега са готови да разберат какво точно им даваш, дали родителите им са готови за това, дали някога ще са готови, в кой точно момент от живота им … – тези въпроси не са част от необходимата храброст, за да останеш. Успехът в тази професия е относително нещо – високият резултат на изпит може и да не означава, че точно за този човек си сторил най-много. Смисълът на ученето не е измерим само в оценки,  ако говорим за истинско разгръщане на личността.

За моя радост, вече десетина и повече от моите ученички заработиха като  учителки. За тях нямам съмнения – те са там, където трябва. Но за преобладаващите днес попълнения в професията имам тревога – заради ниската летва при приема в хуманитарните специалности, заради често фрапиращите разлики в академичната компетентност, а и не само,  между поколенията учители в българското училище…

- Според вас изборът на автори в учебната програма удачен ли е, няма ли произведения, включени в нея, които са твърде далеч и неразбираеми за учениците?

Няма такова нещо като идеална учебна програма, но всяка програма може да бъде гъвкава. Считам, че има творби от световната литература, които не са удачно подбрани в учебната програма за гимназиалната степен. Мисля, че може да се обсъди заменянето им с такива, за които учителят прецени, че ще бъдат по-вълнуващи, по-достъпни за учениците му и работата върху тях би могла да е достатъчно ефективна за целите на литературното образование в съответната степен. Не е трудно да се предложат група творби, от които учителят би могъл да избере подходящата за конкретната група деца, с която работи.

 - Събуждат ли още възрожденските поети и писатели патриотизма у учениците?

Да, темата за родината ги вълнува. Но е много важно как тя стига до тях. Именно как, а не дали. Този въпрос породи полемики преди време и не бе достатъчно ясно осъзнат в публичното пространство – не става дума дали да изучаваме Вазов, а как да го изучаваме, за да остави това някаква диря от преживяване. Всяка любов трогва и въвлича в съпреживяване, тази към родината също, но тя трябва да е изречена на оня език, който стига без препятствия до сърцето на читателя, до детето читател в подходящата възраст.

Преди десетилетия всяко още неограмотено българче знаеше наизуст „Тоз, който падне…“ и храбро го рецитираше пред семейството си, на сцена… Някои наричат това „патриотично възпитание“ и изпитват носталгия по тия времена. Днес гимназистите се възторгват от „Но млъкни, сърце!“, от дълбокия плач на една душа, която търси спасението на вярата в „Тоз, който падне…“. И пожелават да научат наизуст същото четиристишие. Да, различно е, но аз не виждам нищо тревожно в това, напротив. Не само не е „важно“ невръстните българчета да произнасят думи, които не разбират, които не могат да преживеят, за удоволствие на роднините си или на „патриотични“ организации, а е крайно  нежелателно.

Важно е да се осъзнае – една култура формира дълбоко човешкото същество, което я обитава, ако знае кога и как да покаже лицето си пред него. 


- Много са критиките към българското образование, какво е вашето мнение за това?


Училището може да бъде всякакво – както държавата го направи. Виждала съм тест за матура от 30-те години на ХХ век в България – той включваше и Ибсен. Как се случва? Културна политика, политика в образованието, критерии за образованост, учебни програми, кадрова политика, краен резултат. Така се случват нещата. Толкова е просто. И всичко е възможно.

Ето ви една илюстрация: обратно на всяка логика през последните години документацията в училището става все по-тежка, непрекъснато валят разпореждания за доклади, отчети, справки, справки, справки… Убийствен разход на човешка енергия във време на толкова тревожна криза в мотивацията за учене… Този факт говори ясно. Няма смисъл да коментирам политиката в образованието и кадровата политика…     

Доброто училище за всяко дете е място за учене чрез творчество и изследователски приключения. Добрият учител е този, който може да вдъхнови децата, за да го преживеят именно така. Е, вдъхновени или чиновници?! Попитайте децата и родителите им какви ни предпочитат.

- По-малко ли четат децата и има ли наистина нещо стряскащо в това, че компютрите изместиха книгите?

 Децата днес четат в пъти по-малко или почти никак. Но не компютърът е опасност, а това, че все по-отрано децата са оставени на отглеждане пред компютъра, че възрастните „нямат време“ да общуват с децата си и не ги водят в изкуството на истинското общуване – това отрано прави компютърът, че вкъщи няма книги, че вечер Бигбрадър избутва добрия филм, че жълтото бълва отвсякъде и изритва всичко чуждо в периферията…

Културната политика на обществото рано или късно става и културна политика на семейството, с някои изключения.  А училището – за децата то неосъзнато преминава в категорията на „чужда“ културна среда, която се сили да ти наложи някакви свои, твърде екзотични за  културната ти навичност ценности, като четене на книги. И нищо чудно да се роди и такъв абсурд – от училището най-откровено да се очаква да бъде самотен, но неуморен борец против подивяването…

Истинската грижа за културата на една нация се измерва най-точно чрез културния облик на поколенията, а не чрез отделни бляскави постижения. Каквито и да са световните тенденции.

- Какво ви дава вдъхновение за това да бъдете учител? 

- Мога. Винаги има смисъл, дори когато не изглежда така. Смисъл. 

Сподели новината:

Коментари