Дълги години, в к-с „Меден рудник”, се подвизаваше една изоставена сграда. Преди повече от 5 лета, започна строителството на проекто –жилищната кооперация. По незнайни причини, малко повече от 12 месеца след започването, всичко приключи.
За известен период, след като строителството й бе преустановено, тя бе заобиколена от предпазни заграждения. Те обаче се оказаха твърде крехки и при първия малко по- силен вятър, започваха да падат по паркиралите в близост коли. След няколко подобни инцидента, предпазните съоръжения бяха премахнати. Много скоро и фургоните, в които се помещаваше охраната, също изчезнаха. И така, сградата остана напълно безпризорна.
Мина се не мина седмица и ромите разбраха,че никой не охранява строежа. А по него бяха останали кофражни платна, телове, железа… Все изключително привлекателни неща за мургавите ни събратя, а и не само за тях. За по- малко от 7 дена, единственото, което остана , бе бетон. На места пък и той липсваше – беше поизкъртен с цел да се домогнат до някоя и друга арматура.
И тъй, ден след ден, мястото се превърна в сметище; огромните изкопи, опасващи самата сграда, в жабуняк и страхотен източник на „аромати”; измежду бетонните колони пък всеки можеше да се изходи – къде по малка, къде по голяма нужда. Изключително честа гледка бяха използвани спринцовки (ясно с каква цел – определено не и медицинска) и игли.
До тук обаче не свършва най- страшното. Малчуганите от района използваха изоставената постройка за своите наивни, детски игри. Нищо неподозиращите дечурлига се разхождаха, бягаха и играха около дебнещите ги стърчащи арматури, само чакащи някой да се наниже на тях. Да не говорим за изкопите, дълбоки по над 2 метра, в които спокойно можеш да паднеш и не дай Боже последствията да бъдат фатални.
Инциденти, разбира се, не липсваха. Някои от дечицата се отърваха „само” с охлузни рани. Други обаче далеч не бяха такива „късметлии”. След поредната игра, едно от тях, си тръгна с разпорен от край до край десен крак. Ами добре че не се засегна някой главен кръвоносен съд, че както казва култовият герой на Алеко Константинов – бай Ганю: „После, иди се дави!”.
Многобройни сигнали бяха подавани до всяка възможна институция. Община Бургас обаче нехаеше. Никакви мерки не бяха взети. За глоби не се знае дали са наложени, но ако някой случай бе фатален, то глобите нямат абсолютно никакво значение. Поне да бяха обезопасили зданието. Да, ама не!
Та така- до преди 3 дена. Най- после се забеляза раздвижване. Започнаха да идват строители, машини… Даже и пазач вече си имаме. Съвсем отделен е въпросът, че продължава да няма никакви обезопасителни съоръжения, че никой, освен работещите, да няма достъп. А ямите са си още там. Ами ако някой вземе да се прави на Левски, искайки да прескочи пропастта? И, съвсем не с малка възможност, не успее да се добре до „спасителния бряг”…
Ама то сме си свикнали в България – или „на мен не може да се случи”, или „то да стане, пък после ще му мислим”. Хайде поне веднъж Общината да тропне по масата, да разпореди веднага сградата да бъде обезопасена, че да не стане пак „След дъжд- качулка”. Защото, вече повече от 5 години, Господ бдя над всички (над едни- да не пострадат, над други- да не носят отговорност), но до кога…?
[gallery type="slideshow" ids="56748,56749,56750,56751,56752,56753,56754,56755,56756,56757,56758,56759"]
Дълги години, в к-с „Меден рудник”, се подвизаваше една изоставена сграда. Преди повече от 5 лета, започна строителството на проекто –жилищната кооперация. По незнайни причини, малко повече от 12 месеца след започването, всичко приключи.
За известен период, след като строителството й бе преустановено, тя бе заобиколена от предпазни заграждения. Те обаче се оказаха твърде крехки и при първия малко по- силен вятър, започваха да падат по паркиралите в близост коли. След няколко подобни инцидента, предпазните съоръжения бяха премахнати. Много скоро и фургоните, в които се помещаваше охраната, също изчезнаха. И така, сградата остана напълно безпризорна.
Мина се не мина седмица и ромите разбраха,че никой не охранява строежа. А по него бяха останали кофражни платна, телове, железа… Все изключително привлекателни неща за мургавите ни събратя, а и не само за тях. За по- малко от 7 дена, единственото, което остана , бе бетон. На места пък и той липсваше – беше поизкъртен с цел да се домогнат до някоя и друга арматура.
И тъй, ден след ден, мястото се превърна в сметище; огромните изкопи, опасващи самата сграда, в жабуняк и страхотен източник на „аромати”; измежду бетонните колони пък всеки можеше да се изходи – къде по малка, къде по голяма нужда. Изключително честа гледка бяха използвани спринцовки (ясно с каква цел – определено не и медицинска) и игли.
До тук обаче не свършва най- страшното. Малчуганите от района използваха изоставената постройка за своите наивни, детски игри. Нищо неподозиращите дечурлига се разхождаха, бягаха и играха около дебнещите ги стърчащи арматури, само чакащи някой да се наниже на тях. Да не говорим за изкопите, дълбоки по над 2 метра, в които спокойно можеш да паднеш и не дай Боже последствията да бъдат фатални.
Инциденти, разбира се, не липсваха. Някои от дечицата се отърваха „само” с охлузни рани. Други обаче далеч не бяха такива „късметлии”. След поредната игра, едно от тях, си тръгна с разпорен от край до край десен крак. Ами добре че не се засегна някой главен кръвоносен съд, че както казва култовият герой на Алеко Константинов – бай Ганю: „После, иди се дави!”.
Многобройни сигнали бяха подавани до всяка възможна институция. Община Бургас обаче нехаеше. Никакви мерки не бяха взети. За глоби не се знае дали са наложени, но ако някой случай бе фатален, то глобите нямат абсолютно никакво значение. Поне да бяха обезопасили зданието. Да, ама не!
Та така- до преди 3 дена. Най- после се забеляза раздвижване. Започнаха да идват строители, машини… Даже и пазач вече си имаме. Съвсем отделен е въпросът, че продължава да няма никакви обезопасителни съоръжения, че никой, освен работещите, да няма достъп. А ямите са си още там. Ами ако някой вземе да се прави на Левски, искайки да прескочи пропастта? И, съвсем не с малка възможност, не успее да се добре до „спасителния бряг”…
Ама то сме си свикнали в България – или „на мен не може да се случи”, или „то да стане, пък после ще му мислим”. Хайде поне веднъж Общината да тропне по масата, да разпореди веднага сградата да бъде обезопасена, че да не стане пак „След дъжд- качулка”. Защото, вече повече от 5 години, Господ бдя над всички (над едни- да не пострадат, над други- да не носят отговорност), но до кога…?
[gallery type="slideshow" ids="56748,56749,56750,56751,56752,56753,56754,56755,56756,56757,56758,56759"]
