[caption id="attachment_65391" align="aligncenter" width="640"]
снимка: oumarindrinov.wordpress.com[/caption]
Днес България отбелязва своето Освобождение от Турско робство. С термина Освобождение на България в българската историография обичайно се нарича възстановяването на българската държавност в резултат от успешната за българите Руско-турската война (1877–1878) (наричана в България Освободителна). Възстановяването на българската държавност е предвидено в прелиминарния Санстефански мирен договор, и е потвърдено и затвърдено и от окончателния акт под формата на международен договор (Берлински договор) на непосредствено последвалия този прелиминарен мирен договор геополитически форум - Берлинския конгрес.
В периода от средата на 14 век до средата на 15 век (превземането на Константинопол, предшествано от загубата на християнските сили в битката при Варна) българските земи са завоювани от османските турци и включени в системата на нова Евразийска империя простираща се в европейския югоизток - Османската империя. Тази империя се явява инородна и иноверна спрямо българските народностни традиции - предходните две български държави на полуострова (Първото и Второто българско царство) са християнски държави, като преобладаващото българско население в тях е християнско, а културните народни традиции са изцяло християнски и свързани с християнската и европейската цивилизация. По този начин е прекъснато народностното развитие, осъществявано чрез собствена държава - отражение на изконните български традиции и корени. Предходното византийско владичество в българската история също прекъсва българската държавна традиция, но запазва в рамките на Византия принадлежността на българите към голямото и общоевропейско християнско семейство.
Периодът на владение на българските земи от Османската империя традиционно се означава в българската историография от Освобождението насетне като турско или по-точно османско робство. Терминът е възрожденски и отразява крайния стремеж у българския народ към възвръщане на независимостта и българската държавна традиция с възможността във всичките и? измерения за самостойно и неограничено национално българско и политическо развитие.
Периодът на прекъсване на българската държавност и традиции в това отношение продължава близо пет века под османско владичество в различни вариации, в зависимост от това за коя част от българското землище се отнася прекъсването (по време на османското завоюване на българските земи съществуват няколко самостойни български държавни образувания, включително и инородни, но с българско участие).
Турско робство е съществувало и не е преувеличение, както се твърди в горенаписаното. Исторически доказано е, че е имало физическо насилие над невинни българи от страна на лица от турското управление. Възрожденската литература е отражение на действителността по начин, по който би могъл да се представи от гледна точка на литературата като вид изкуство, в което хиперболата се употребява чисто като литературен похват, отразявайки действително съществуващо събитие. В съвременното обучение на учениците в училище насилието от страна на турската власт се оправдава със стремежа на българите да възстановят изгубената идентичност и национална принадлежност, което само по себе си не би могло да представлява сериозен исторически аргумент.
Стремежът към възстановяване на българската държавност не престава и не прекъсва през целия период на османско владичество. Споменът за насилствено отнетата държавност и прекъснатия самостоен политически живот е отразен в политико-географските карти на българските земи в периода 14 - 19 век.
Първият сериозен опит за възстановяване на българската държавна традиция е организиран в Търново (Първо търновско въстание) като следствие от първата сериозна османска загуба в борбата с християнския свят - битката при Лепанто. Опитът е съгласуван с Австрийските Хабсбурги, които са във война с Османската империя. Вторият сериозен опит също избухва в старопрестолната българска столица (Второ търновско въстание) и заедно с избухналите по същото време въстания в западните български земи отразява настъплението на австрийските войски на Балканите след окончателния неуспех на османците в обсадата на Виена по време на т.нар. Голяма турска война.
След Карловецкия мирен договор и последвалия го Константинополски мирен договор (1700), основни европейски християнски велики сили действащи в европейския югоизток стават Свещената Римска империя и Руското царство. Избуяването на Източния въпрос и възникването на "болния човек" за Европа поставя дотогавашната относително стабилна Османска империя в нова светлина. Правата на християните за заемане на държавни и други постове са ограничени, като са ликвидирани и последните народни институции поддържащи колективната българска памет - Охридската архиепископия и Ипекската патриаршия. Мнозина българи се изселват към военната граница в Банат заедно с други християни по време на т.нар. Голямо сръбско преселение - виж Банатски българи. По това време Паисий Хилендарски пише История славянобългарская, труд без особена историческа и научна стойност, но с огромно значение с оглед съхраняване и възбуждане на колективната народностна и национална памет.
През 18 век се затвърждава започналия в края на предходното столетие процес към траен упадък на Османската империя въпреки някои частични, но конюктурни успехи във военните действия с християнските и? съседни империи. Белградския пашалък преминава за период от две десетилетия под австрийско управление. Бойните действия в Руско-турските войни трайно приближават Балканите, като договора от Кючук Кайнарджа дава право за закрила от страна на Русия на османските поданици православни християни, т.е. за намеса във вътрешните дела на Високата порта.
Началото на 19 век заварва османската държава във вътрешна криза, която без Наполеоновите войни неминуемо би намерила своето бързо разрешение. Независимо от нахлуването на Наполеон в Русия, османското наследство е неспасяемо. Ратифицирането на Букурещки мирен договор предхожда само с един ден нахлуването на Наполеон. Наполеоновите войни единствено само забавят започналия процес на разделяне на османското наследство между европейските велики сили. Русия излиза като главен победител във войните и като такъв фаворизира Източния въпрос в своя полза. Предизвикана е Акерманската конвенция, ревизирана от Одринския мирен договор. Концепцията на Руската империя за решаване на Източния въпрос през първата половина на 19 век не предвижда възстановяване на българската политическа независимост, като даже Русия се изявява през 30-те години на века като крепител на Pax Ottomana (по време на бунта на Али паша в Египет срещу централната отоманска власт). През този период е възвърнато самостоятелното политическо развитие на съседните на българите християнски и православни народи - сърби и гърци. Българите активно участват в националносвободителните борби на съседните им единоверни народи. Руската политика към българите през този период, гледа на тях като на подходящи имперски поданици за заселване и обработване на пустеещата Новорусийската степ - виж Бесарабски българи.
Имперската външна политика на император Николай I по Източния въпрос претърпява фиаско със загубата на Кримската война. Руската дипломация също се проваля не успявайки да предотврати сформирането на силна антируска коалиция в конфликта, срещу която Русия се оказва сама и изолирана. Това обстоятелство в съчетание с накърнения имперски престиж с подписания унизителен Парижки мирен договор, поставя страната и пред сериозни вътрешни изпитания, което налага коренно преосмисляне на философията на имперската външна и вътрешна политика. Краят на войната съвпада със смъртта на Николай I, който е наследен от сина си Александър II.
Възцаряването на Александър II, наричан с пълно основание и право Цар Освободител, го изправя пред сериозни външни и вътрешнополитически предизвикателства, с които новия млад цар и император задължително трябва да се справи и да ги преодолее с цел да реабилитира накърнения престиж на водещата световна сила. С тази си основна задача на управлението, едноименния племенник на победителя на Наполеон Александър I, носещ и името на бележития пълководец № 1 на античността - Александър Македонски, се справя блестящо.
Още в началото на царуването си Александър II подсказва, че ще следва концептуално изцяло нов курс във външната си политика. За целта през 60-те години на 19 век Русия оказва дискретна поддръжка за обединението на Германия и Италия. Обединителят на Германия Ото фон Бисмарк надделява в спора с Австрийската империя за германското наследство - виж Австро-пруска война (1866). Джузепе Гарибалди довършва процеса на обединение на Италия като през 1870 Папската държава е ликвидирана и Рим е прогласен за столица на страната, като по този начин един от участниците в антируската коалиция от Кримската война - Сардинското кралство, е неутрализиран. Руския допуск за Френско-пруската война вади от играта и последния учасник в антируската коалиция в подкрепа на Османската империя от Кримската война - Франция. Междувременно Австрийската империя която е страна по Парижкия мир се превръща в дуалистична монархия - Австро-Унгария.
През 60-те и 70-те години на 19 век руската дипломация успява да прекрои политическата карта на Стария континент, като по този начин разрушава дипломатическия блок формирал антируската коалиция по време на Кримската война, което отваря пътя на Русия към успешното решаване на Източния въпрос и възвръщане на ролята и? на "първа цигулка" в световния концерт на великите сили отпреди Кримската война.
През 70-те години на 19 век българското национално-освободително движение навлиза в решителната си и заключителна фаза. На 28 февруари 1870 със султански ферман е учредена Българска екзархия - първия акт с международно измерение, признаващ българите като субект на международното право. В Букурещ е формиран Български революционен централен комитет, който е оглавен от Христо Ботев и разгръща трескава дейност по подготовката на въстание в българските земи срещу османската власт. Независимо от залавянето и обесването на българския апостол на свободата, започналата подготовка е продължена, като източния въпрос се изостря с избухването на въстание в Херцеговина през 1875 г. Това въстание е последвано от Априлското въстание и Сръбско-турска война (1876) (с участието на много българи), които събития предизвикват намесата на Великите сили, които принуждават Портата да свика Цариградската конференция за решаването на източния, в случая предимно български въпрос. Опитът за дипломатическо уреждане на българския въпрос по мирен път претърпява фиаско, тъй като британския премиер-министър Бенджамин Дизраели подтиква османското правителство към една колкото отчаяна, толкоз и оперетъчна стъпка с цел да провали конференцията, осуетявайки по този начин дългоочакваното българско национал-политическо възкресение. На 23 декември 1876 г. Сафет паша прогласява, че Османската империя се сдобива с първата си в историята конституция, което правело конференцията излишна, тъй като конституцията дава на империята нужните реформи. В резултат на този театрален акт, държавите – участнички в конференцията, в знак на протест отзовават посланиците си от Цариград. Последния опит за спасение на мира и разума от страна на Великите сили също се проваля, понеже Османската империя под диктовката на Дизраели отхвърля Лондонския протокол.
Историческите и културни връзки на България с древноруските княжества и земи датират още от 10 век и Киевска Рус. Тези връзки са засилват еднопосочно по времето на завоюване на българските земи от османските турци, като много просветни държавни и културни деятели от времето на Втората българска държава заминават и продължават дейността си в древноруските земи с цел предаване и продължаване на цивилизационните ценности и традиции на византийско-българския свят на русите. Постепенно, и с подкрепата на папството (по време на последните опити за спасение на Константинопол - виж Констанцки и Фераро-Флорентински събор с уния), и под натиска на дейците на Търновската книжовна школа, намерили прием в древноруските земи, се изгражда концепцията за Третия Рим, която заляга във фундамента на руското самодържавие. Династичните и родови връзки на първия руски цар Иван Грозни с българските земи, също предават легитимност и приемственост в историко-културен аспект на българо-руската завръзка. В този смисъл, мисията на Русия към България, и най-вече значението и ролята на Русия към Освобождението на България са исторически предусловени и предопределени.
По време на Априлското въстание с последвалата го Цариградска конференция в подкрепа на каузата на българския народ за политическа независимост излизат водещи общественици от почти всички европейски страни. В отчаяно подкрепящата Османската империя Англия, Уилям Гладстон, тогава лидер на опозицията, отправя гневни упреци срещу политиката на правителството оглавявано от Бенджамин Дизраели. Във Франция (макар и унизена от Прусия) турските зверства в Батак са заклеймени от Виктор Юго, автор на "Клетниците" и "Парижката Света Богородица", който призовава : „Дошъл е момент да се издигне глас на протест. Целият свят е възмутен. Идват минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва на правителствата да я слушат”. Общественото мнение в Русия е най-радикално в подкрепа на българската кауза. Редом с дейците на Московския славянски комитет са великите умове и съвестта на руските писатели Иван Тургенев, Лев Толстой и Фьодор Достоевски. Последната дума имат европейските политици и тя е изречена от "железния канцлер" на Райха Ото фон Бисмарк : „Място за Турция в Европа няма”.
На 12 /24 април (нов стил) 1877 г. в Кишинев е издаден Манифест на император Александър II, с който е обявена война от Русия на Османската империя. Бойните действия освен на Балканите се водят и в Кавказ. Руската армия се командва лично от императора, като в хода на бойните действия по личното настояване и молба на баща си участие взима и престолонаследника Александър III.
Посредством действия за заблуда на противника, руската армия създава усещане у османското главно командване, че основните руски сили ще бъдат стоварени в Добруджа. На 15 юни/ 27 юни, руски части командвани от генерал-майор Михаил Драгомиров, извършват десант на река Дунав при Зимнич - Свищов. Създаден е сигурен и траен плацдарм отсам Дунава за развръщане на основните руски сили на българска земя. Руското главно командване разделя частите, прехвърлени при Свищов на три отряда:
Западен отряд (в състав от 35 000 войника) / командван от генерал-лейтенант Николай Криденер /
Русчушки отряд (в състав от 70 000 войника) / командван от престолонаследника Александър Александрович /
Преден отряд ( в състав от 12 000 войника) / командван от генерал-лейтенант Йосиф Гурко /
Целта на изток е да се блокират основните османски сили базирани в Четириъгълника Русе-Силистра-Варна-Шумен. Западният отряд обсажда групировката на Осман паша в Плевен (виж Обсада на Плевен), а Предния настъпва през Шипченския проход на юг.
В отговор на руското развръщане, Османското главно командване прехвърля силната групировка на Сюлейман паша от Черна гора срещу Предния отряд. Същия, заедно с българското опълчение е принуден да се изтегли и укрепи на позиция в Шипченския проход.
Основния стратегически замисъл на османското командване е, групировката на Сюлейман паша да разбие частите за прикритие укрепили се по стръмнините на връх Шипка, с което да пробие в Северна България и се съедини с обсадените в Плевен османски войски под командването на Осман паша. В този критичен момент руското главно командване не разполага със сериозен стратегически резерв за отразяване на контраатаката и героичните сражения разиграли се под връх Шипка решават изхода на войната. В рамките на Предния отряд е и цялото българско опълчение.
В три поредни сражения водили се през периода юли-септември, войските на Сюлейман паша са обезсърчени с което е осуетен основния стратегически замисъл за съединение между частите на Сюлейман и Осман паша с отхвърляне на руската армия зад Дунав. Значението на спечелената битка е отразено в стихотворението "Опълченците на Шипка" от елегията "Епопея на забравените" на Иван Вазов.
Проходът е удържан, а в края на годината се предава в руски плен остатъка от османската армия обкръжена в Плевен с командващия я Осман паша. Следва изненадващо зимно руско настъпление през Стара планина на юг към София (под ръководството на Йосиф Гурко) и Шейново (виж Шейновска битка и Битка при Пловдив (1878)), след което са превзети последователно от руската армия Пловдив и Одрин в началото на 1878 г. На пътя на основните руски сили лежи Цариград, поради и което Османската империя моли унизително за примирие. Превземането на Цариград от руските войски е осуетено единствено от отправения ултиматум, под формата на шантаж, от страна на британския премиер-министър Бенджамин Дизраели, че по-нататъшно настъпление ще срещне отговор от корабните оръдия на британския боен флот в Босфора.
По силата на международен акт е възстановена българската държава. Възстановяването на българската държавност е потвърдено с Берлинския договор, като само формално до 1908 година Княжество България е трибутарно, но на практика е независимо от Портата.
Новосъздаденото Княжество България е зависимо от Османската империя автономна държава, номинално васално и трибутарно (плащащо данък) княжество със свое народно правителство и войска. Източна Румелия е област в рамките на Империята, ползваща се с широка автономия, включително собствен парламент, правителство и въоръжени сили. Двете български области са обединени със Съединението на България от 1885 г., официално под формата на лична уния, като България получава официално политическата си независимост едва през 1908 г.
Освобождението на България се чества, като национален празник на България, на 3 март всяка година. Това е датата, на която се подписва Санстефанският мирен договор.
Свищов е първият освободен град на България (27 юни 1877 г.). На празника всяка година младежи преплуват по река Дунав до съседна Румъния в памет на Освобождението на България.
Победата във войната за освобождение на България бележи края на най-успешното монархическо управление на Русия - това на Александър II. Победата във войната е своеобразна кулминация, а и награда за дългогодишните усилия във външна политика на Цар Освободител в посока към установяване на траен мир в Европа посредством изграждане на система от съюзи в основата на които лежи този на тримата императори. Концепцията, но вече като евразийска, е припозната от основоположника на немската геополитическа школа през 20 век - Карл Хаусхофер.
Осмият пореден атентат (от първомартовците), извършен на 1 март 1881 г. (стар стил) срещу Александър II е успешен и цели да осуети и прекъсне провежданата успешна външна и вътрешна политика от Цар Освободител към постепенни реформи и демократизация на руското общество. Убийството предизвиква широк и изцяло осъдителен международен отглас, довеждайки след себе си до нова промяна в курса на руската политика под въздействието на Константин Победоносцев. Сред защитниците на "симпатичните цареубийци" се нарежда Карл Маркс.
Източник: bg.wikipedia.
снимка: oumarindrinov.wordpress.com[/caption]
Днес България отбелязва своето Освобождение от Турско робство. С термина Освобождение на България в българската историография обичайно се нарича възстановяването на българската държавност в резултат от успешната за българите Руско-турската война (1877–1878) (наричана в България Освободителна). Възстановяването на българската държавност е предвидено в прелиминарния Санстефански мирен договор, и е потвърдено и затвърдено и от окончателния акт под формата на международен договор (Берлински договор) на непосредствено последвалия този прелиминарен мирен договор геополитически форум - Берлинския конгрес.
В периода от средата на 14 век до средата на 15 век (превземането на Константинопол, предшествано от загубата на християнските сили в битката при Варна) българските земи са завоювани от османските турци и включени в системата на нова Евразийска империя простираща се в европейския югоизток - Османската империя. Тази империя се явява инородна и иноверна спрямо българските народностни традиции - предходните две български държави на полуострова (Първото и Второто българско царство) са християнски държави, като преобладаващото българско население в тях е християнско, а културните народни традиции са изцяло християнски и свързани с християнската и европейската цивилизация. По този начин е прекъснато народностното развитие, осъществявано чрез собствена държава - отражение на изконните български традиции и корени. Предходното византийско владичество в българската история също прекъсва българската държавна традиция, но запазва в рамките на Византия принадлежността на българите към голямото и общоевропейско християнско семейство.
Периодът на владение на българските земи от Османската империя традиционно се означава в българската историография от Освобождението насетне като турско или по-точно османско робство. Терминът е възрожденски и отразява крайния стремеж у българския народ към възвръщане на независимостта и българската държавна традиция с възможността във всичките и? измерения за самостойно и неограничено национално българско и политическо развитие.
Периодът на прекъсване на българската държавност и традиции в това отношение продължава близо пет века под османско владичество в различни вариации, в зависимост от това за коя част от българското землище се отнася прекъсването (по време на османското завоюване на българските земи съществуват няколко самостойни български държавни образувания, включително и инородни, но с българско участие).
Турско робство е съществувало и не е преувеличение, както се твърди в горенаписаното. Исторически доказано е, че е имало физическо насилие над невинни българи от страна на лица от турското управление. Възрожденската литература е отражение на действителността по начин, по който би могъл да се представи от гледна точка на литературата като вид изкуство, в което хиперболата се употребява чисто като литературен похват, отразявайки действително съществуващо събитие. В съвременното обучение на учениците в училище насилието от страна на турската власт се оправдава със стремежа на българите да възстановят изгубената идентичност и национална принадлежност, което само по себе си не би могло да представлява сериозен исторически аргумент.
Стремежът към възстановяване на българската държавност не престава и не прекъсва през целия период на османско владичество. Споменът за насилствено отнетата държавност и прекъснатия самостоен политически живот е отразен в политико-географските карти на българските земи в периода 14 - 19 век.
Първият сериозен опит за възстановяване на българската държавна традиция е организиран в Търново (Първо търновско въстание) като следствие от първата сериозна османска загуба в борбата с християнския свят - битката при Лепанто. Опитът е съгласуван с Австрийските Хабсбурги, които са във война с Османската империя. Вторият сериозен опит също избухва в старопрестолната българска столица (Второ търновско въстание) и заедно с избухналите по същото време въстания в западните български земи отразява настъплението на австрийските войски на Балканите след окончателния неуспех на османците в обсадата на Виена по време на т.нар. Голяма турска война.
След Карловецкия мирен договор и последвалия го Константинополски мирен договор (1700), основни европейски християнски велики сили действащи в европейския югоизток стават Свещената Римска империя и Руското царство. Избуяването на Източния въпрос и възникването на "болния човек" за Европа поставя дотогавашната относително стабилна Османска империя в нова светлина. Правата на християните за заемане на държавни и други постове са ограничени, като са ликвидирани и последните народни институции поддържащи колективната българска памет - Охридската архиепископия и Ипекската патриаршия. Мнозина българи се изселват към военната граница в Банат заедно с други християни по време на т.нар. Голямо сръбско преселение - виж Банатски българи. По това време Паисий Хилендарски пише История славянобългарская, труд без особена историческа и научна стойност, но с огромно значение с оглед съхраняване и възбуждане на колективната народностна и национална памет.
През 18 век се затвърждава започналия в края на предходното столетие процес към траен упадък на Османската империя въпреки някои частични, но конюктурни успехи във военните действия с християнските и? съседни империи. Белградския пашалък преминава за период от две десетилетия под австрийско управление. Бойните действия в Руско-турските войни трайно приближават Балканите, като договора от Кючук Кайнарджа дава право за закрила от страна на Русия на османските поданици православни християни, т.е. за намеса във вътрешните дела на Високата порта.
Началото на 19 век заварва османската държава във вътрешна криза, която без Наполеоновите войни неминуемо би намерила своето бързо разрешение. Независимо от нахлуването на Наполеон в Русия, османското наследство е неспасяемо. Ратифицирането на Букурещки мирен договор предхожда само с един ден нахлуването на Наполеон. Наполеоновите войни единствено само забавят започналия процес на разделяне на османското наследство между европейските велики сили. Русия излиза като главен победител във войните и като такъв фаворизира Източния въпрос в своя полза. Предизвикана е Акерманската конвенция, ревизирана от Одринския мирен договор. Концепцията на Руската империя за решаване на Източния въпрос през първата половина на 19 век не предвижда възстановяване на българската политическа независимост, като даже Русия се изявява през 30-те години на века като крепител на Pax Ottomana (по време на бунта на Али паша в Египет срещу централната отоманска власт). През този период е възвърнато самостоятелното политическо развитие на съседните на българите християнски и православни народи - сърби и гърци. Българите активно участват в националносвободителните борби на съседните им единоверни народи. Руската политика към българите през този период, гледа на тях като на подходящи имперски поданици за заселване и обработване на пустеещата Новорусийската степ - виж Бесарабски българи.
Имперската външна политика на император Николай I по Източния въпрос претърпява фиаско със загубата на Кримската война. Руската дипломация също се проваля не успявайки да предотврати сформирането на силна антируска коалиция в конфликта, срещу която Русия се оказва сама и изолирана. Това обстоятелство в съчетание с накърнения имперски престиж с подписания унизителен Парижки мирен договор, поставя страната и пред сериозни вътрешни изпитания, което налага коренно преосмисляне на философията на имперската външна и вътрешна политика. Краят на войната съвпада със смъртта на Николай I, който е наследен от сина си Александър II.
Възцаряването на Александър II, наричан с пълно основание и право Цар Освободител, го изправя пред сериозни външни и вътрешнополитически предизвикателства, с които новия млад цар и император задължително трябва да се справи и да ги преодолее с цел да реабилитира накърнения престиж на водещата световна сила. С тази си основна задача на управлението, едноименния племенник на победителя на Наполеон Александър I, носещ и името на бележития пълководец № 1 на античността - Александър Македонски, се справя блестящо.
Още в началото на царуването си Александър II подсказва, че ще следва концептуално изцяло нов курс във външната си политика. За целта през 60-те години на 19 век Русия оказва дискретна поддръжка за обединението на Германия и Италия. Обединителят на Германия Ото фон Бисмарк надделява в спора с Австрийската империя за германското наследство - виж Австро-пруска война (1866). Джузепе Гарибалди довършва процеса на обединение на Италия като през 1870 Папската държава е ликвидирана и Рим е прогласен за столица на страната, като по този начин един от участниците в антируската коалиция от Кримската война - Сардинското кралство, е неутрализиран. Руския допуск за Френско-пруската война вади от играта и последния учасник в антируската коалиция в подкрепа на Османската империя от Кримската война - Франция. Междувременно Австрийската империя която е страна по Парижкия мир се превръща в дуалистична монархия - Австро-Унгария.
През 60-те и 70-те години на 19 век руската дипломация успява да прекрои политическата карта на Стария континент, като по този начин разрушава дипломатическия блок формирал антируската коалиция по време на Кримската война, което отваря пътя на Русия към успешното решаване на Източния въпрос и възвръщане на ролята и? на "първа цигулка" в световния концерт на великите сили отпреди Кримската война.
През 70-те години на 19 век българското национално-освободително движение навлиза в решителната си и заключителна фаза. На 28 февруари 1870 със султански ферман е учредена Българска екзархия - първия акт с международно измерение, признаващ българите като субект на международното право. В Букурещ е формиран Български революционен централен комитет, който е оглавен от Христо Ботев и разгръща трескава дейност по подготовката на въстание в българските земи срещу османската власт. Независимо от залавянето и обесването на българския апостол на свободата, започналата подготовка е продължена, като източния въпрос се изостря с избухването на въстание в Херцеговина през 1875 г. Това въстание е последвано от Априлското въстание и Сръбско-турска война (1876) (с участието на много българи), които събития предизвикват намесата на Великите сили, които принуждават Портата да свика Цариградската конференция за решаването на източния, в случая предимно български въпрос. Опитът за дипломатическо уреждане на българския въпрос по мирен път претърпява фиаско, тъй като британския премиер-министър Бенджамин Дизраели подтиква османското правителство към една колкото отчаяна, толкоз и оперетъчна стъпка с цел да провали конференцията, осуетявайки по този начин дългоочакваното българско национал-политическо възкресение. На 23 декември 1876 г. Сафет паша прогласява, че Османската империя се сдобива с първата си в историята конституция, което правело конференцията излишна, тъй като конституцията дава на империята нужните реформи. В резултат на този театрален акт, държавите – участнички в конференцията, в знак на протест отзовават посланиците си от Цариград. Последния опит за спасение на мира и разума от страна на Великите сили също се проваля, понеже Османската империя под диктовката на Дизраели отхвърля Лондонския протокол.
Историческите и културни връзки на България с древноруските княжества и земи датират още от 10 век и Киевска Рус. Тези връзки са засилват еднопосочно по времето на завоюване на българските земи от османските турци, като много просветни държавни и културни деятели от времето на Втората българска държава заминават и продължават дейността си в древноруските земи с цел предаване и продължаване на цивилизационните ценности и традиции на византийско-българския свят на русите. Постепенно, и с подкрепата на папството (по време на последните опити за спасение на Константинопол - виж Констанцки и Фераро-Флорентински събор с уния), и под натиска на дейците на Търновската книжовна школа, намерили прием в древноруските земи, се изгражда концепцията за Третия Рим, която заляга във фундамента на руското самодържавие. Династичните и родови връзки на първия руски цар Иван Грозни с българските земи, също предават легитимност и приемственост в историко-културен аспект на българо-руската завръзка. В този смисъл, мисията на Русия към България, и най-вече значението и ролята на Русия към Освобождението на България са исторически предусловени и предопределени.
По време на Априлското въстание с последвалата го Цариградска конференция в подкрепа на каузата на българския народ за политическа независимост излизат водещи общественици от почти всички европейски страни. В отчаяно подкрепящата Османската империя Англия, Уилям Гладстон, тогава лидер на опозицията, отправя гневни упреци срещу политиката на правителството оглавявано от Бенджамин Дизраели. Във Франция (макар и унизена от Прусия) турските зверства в Батак са заклеймени от Виктор Юго, автор на "Клетниците" и "Парижката Света Богородица", който призовава : „Дошъл е момент да се издигне глас на протест. Целият свят е възмутен. Идват минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва на правителствата да я слушат”. Общественото мнение в Русия е най-радикално в подкрепа на българската кауза. Редом с дейците на Московския славянски комитет са великите умове и съвестта на руските писатели Иван Тургенев, Лев Толстой и Фьодор Достоевски. Последната дума имат европейските политици и тя е изречена от "железния канцлер" на Райха Ото фон Бисмарк : „Място за Турция в Европа няма”.
На 12 /24 април (нов стил) 1877 г. в Кишинев е издаден Манифест на император Александър II, с който е обявена война от Русия на Османската империя. Бойните действия освен на Балканите се водят и в Кавказ. Руската армия се командва лично от императора, като в хода на бойните действия по личното настояване и молба на баща си участие взима и престолонаследника Александър III.
Посредством действия за заблуда на противника, руската армия създава усещане у османското главно командване, че основните руски сили ще бъдат стоварени в Добруджа. На 15 юни/ 27 юни, руски части командвани от генерал-майор Михаил Драгомиров, извършват десант на река Дунав при Зимнич - Свищов. Създаден е сигурен и траен плацдарм отсам Дунава за развръщане на основните руски сили на българска земя. Руското главно командване разделя частите, прехвърлени при Свищов на три отряда:
Западен отряд (в състав от 35 000 войника) / командван от генерал-лейтенант Николай Криденер /
Русчушки отряд (в състав от 70 000 войника) / командван от престолонаследника Александър Александрович /
Преден отряд ( в състав от 12 000 войника) / командван от генерал-лейтенант Йосиф Гурко /
Целта на изток е да се блокират основните османски сили базирани в Четириъгълника Русе-Силистра-Варна-Шумен. Западният отряд обсажда групировката на Осман паша в Плевен (виж Обсада на Плевен), а Предния настъпва през Шипченския проход на юг.
В отговор на руското развръщане, Османското главно командване прехвърля силната групировка на Сюлейман паша от Черна гора срещу Предния отряд. Същия, заедно с българското опълчение е принуден да се изтегли и укрепи на позиция в Шипченския проход.
Основния стратегически замисъл на османското командване е, групировката на Сюлейман паша да разбие частите за прикритие укрепили се по стръмнините на връх Шипка, с което да пробие в Северна България и се съедини с обсадените в Плевен османски войски под командването на Осман паша. В този критичен момент руското главно командване не разполага със сериозен стратегически резерв за отразяване на контраатаката и героичните сражения разиграли се под връх Шипка решават изхода на войната. В рамките на Предния отряд е и цялото българско опълчение.
В три поредни сражения водили се през периода юли-септември, войските на Сюлейман паша са обезсърчени с което е осуетен основния стратегически замисъл за съединение между частите на Сюлейман и Осман паша с отхвърляне на руската армия зад Дунав. Значението на спечелената битка е отразено в стихотворението "Опълченците на Шипка" от елегията "Епопея на забравените" на Иван Вазов.
Проходът е удържан, а в края на годината се предава в руски плен остатъка от османската армия обкръжена в Плевен с командващия я Осман паша. Следва изненадващо зимно руско настъпление през Стара планина на юг към София (под ръководството на Йосиф Гурко) и Шейново (виж Шейновска битка и Битка при Пловдив (1878)), след което са превзети последователно от руската армия Пловдив и Одрин в началото на 1878 г. На пътя на основните руски сили лежи Цариград, поради и което Османската империя моли унизително за примирие. Превземането на Цариград от руските войски е осуетено единствено от отправения ултиматум, под формата на шантаж, от страна на британския премиер-министър Бенджамин Дизраели, че по-нататъшно настъпление ще срещне отговор от корабните оръдия на британския боен флот в Босфора.
По силата на международен акт е възстановена българската държава. Възстановяването на българската държавност е потвърдено с Берлинския договор, като само формално до 1908 година Княжество България е трибутарно, но на практика е независимо от Портата.
Новосъздаденото Княжество България е зависимо от Османската империя автономна държава, номинално васално и трибутарно (плащащо данък) княжество със свое народно правителство и войска. Източна Румелия е област в рамките на Империята, ползваща се с широка автономия, включително собствен парламент, правителство и въоръжени сили. Двете български области са обединени със Съединението на България от 1885 г., официално под формата на лична уния, като България получава официално политическата си независимост едва през 1908 г.
Освобождението на България се чества, като национален празник на България, на 3 март всяка година. Това е датата, на която се подписва Санстефанският мирен договор.
Свищов е първият освободен град на България (27 юни 1877 г.). На празника всяка година младежи преплуват по река Дунав до съседна Румъния в памет на Освобождението на България.
Победата във войната за освобождение на България бележи края на най-успешното монархическо управление на Русия - това на Александър II. Победата във войната е своеобразна кулминация, а и награда за дългогодишните усилия във външна политика на Цар Освободител в посока към установяване на траен мир в Европа посредством изграждане на система от съюзи в основата на които лежи този на тримата императори. Концепцията, но вече като евразийска, е припозната от основоположника на немската геополитическа школа през 20 век - Карл Хаусхофер.
Осмият пореден атентат (от първомартовците), извършен на 1 март 1881 г. (стар стил) срещу Александър II е успешен и цели да осуети и прекъсне провежданата успешна външна и вътрешна политика от Цар Освободител към постепенни реформи и демократизация на руското общество. Убийството предизвиква широк и изцяло осъдителен международен отглас, довеждайки след себе си до нова промяна в курса на руската политика под въздействието на Константин Победоносцев. Сред защитниците на "симпатичните цареубийци" се нарежда Карл Маркс.
Източник: bg.wikipedia. 
