 |
| Деветосептемврийска манифестация във Варна през 1977 г. Десет години по-късно манифестациите са отменени, а за Девети има общонародни пикници. |
Ако беше доживял до наши дни, социализмът в България щеше да навърши 70 години. Заченато от майка България и брат й Съветския съюз, отрочето им дойде на бял свят на 9 септември 1944-та, както се оказа – с вродени аномалии и нелечими болести и си отиде от нас едва навършило 45 години. Макар че имаше такива, дето подвикваха, че и това било много. След смъртта си не остави на наследниците си имане и пари, даже опечалените повече се охарчиха по самото погребение, което се проточи във времето. Запази се обаче у носталгиците споменът за съвместните разходки, почивките на море, излетите с новия „Москвич“, първата целувка по време на младежката бригада или миризмата на печен пипер на площадката зад блока като реквизити на социализЪма.
Манифестациите
Социалистическата празнична обредност имаше свои утвърдени ритуали като вечерна заря-проверка, митинг-поклоненение, отраслови празници, рецитали и други по-малки форми, но кулминация бяха манифестациите на трудещите се. Народите на столицата и малките градове засвидетелстваха своята преданост към партийното и държавното ръководство четири пъти годишно – на 1 и 24 май, на 9 септември и на 7 ноември, когато се демонстрираше и вярност към идеалите на Ленин и братския СССР.
От днешна гледна точка бихме определили манифестациите като социален ивент. В навечерието на шествията млади другарки с вкус към модата носеха при шивачките си последното издание на „Некерман“ и „Квеле“ – иначе дебели цветни списания за каталожна търговия на Запад, за да прекопират оттам някоя дрешка за празника. Почти всеки град имаше изградена стационарна каменна трибуна по подобие на тази върху мавзолея, а след дефилето на трудещите се празникът продължаваше в местните бирарии или в домашна обстановка. Последната манифестация у нас е проведена на 24 май 1987 година, а още същото лято Политбюро отмени тази форма на празнуване.
Солариум за чушки
 |
| След Девети изпратихме човек в Космоса и изобретихме чушкопека. |
Като принцип на действие чушкопекът не се отличава много-много от солариума, който посещават съвременните българки, но единодушно минава за българското изобретение не само на епохата след Девети, ами и на целия 20-и век, наред с остъкления балкон.
Солариумът за чушки се ражда покрай развитието на ширпотреба, когато партията и правителството дават указание да се произвеждат повече стоки за бита. Любопитно е, че минибункерът за чушки е изобретен през 1974 г. от инженера от Велико Търново с подходящата фамилия Пиперков, Николай Пиперков, заедно с майстора Дочо Дочев. Съоръжението е измислено в гаражна работилница, а след това произвеждано серийно в местния промкомбинат във Велико Търново. Спряганият за баща бивш заместник-кмет на София Велизар Стоилов всъщност бил човекът, който изготвил чертежите на оборудването, така, че да покрива изискванията на БДС.
Чайки и гларуси
 |
| Социализмът откри България за туризма |
Направили тен като коренни жители на Факултето, български мачовци са героите във влажните сънища на хиляди чехкини и полякини, посетили България в т. нар. социалистически период, явление, запазено донякъде и до днес. Белите като чайки Зденки, Маруши и Беати се поддават на неустоимия чар на плажните свалячи, които знаят готини лафове на поне 4 езика. Гошо, Пешо, Кирето и Минчо най-често са младежи от малки провинциални градчета и затова, когато 20 години по-късно плодовете на лятната черноморска любов тръгнат да търсят бащите си чрез посолствата, откриването им е почти невъзможно.
По гларуси залитат и местни чайки, но ги търсят като посредници заради знанията на чужди езици. Десетки Пенки, Марийки и Иванки се надяват да намерят своя принц чужденец. А ако не го открият, поне да изкарат някой лев и подаръче покрай предоставените плътски утехи.
Проституцията по онова време е плаха и свенлива.
В средата на 70-те мотопедът „Балкан” струва 380 лева и може да се купи и на изплащане.
Газ с „Балканче“
Ямахата на българина преди появата на новите 50-кубикови „Симсони“ от ГДР бяха мотопедите „Балкан 50″, наричани популярно „Балканче“. Бръмчаха из цялата страна с максимална скорост от 60 километра в час в два цвята – червено и синьо.
100 километра се минаваха с два литра и половина бензин и отиване и връщане до Варна от Шумен например излизаше за двама души около лев и петдесет. Звярът се произвеждаше в Ловеч и за него също трябваше да се чака понякога няколко месеца.
При соца мечтата на момчетата пък беше и още едно двуколесно „Балканче“, но без двигател – сгъваемият велосипед „Балкан“. В сгънат вид колелото се побираше дори в багажника на зазка. Струваше около 75 лева, но също много често попадаше в графата на дефицитните стоки.
Вторият начин
 |
| Пълният хладилни – символ на соц благоденствието |
„Оцеола“ на Майн Рийд, съветски хладилник „Зил“ или „Снайге“, цветен телевизор и дори горнооряховска акумулираща печка бяха почти непостижими блага, ако не беше патентът „по втория начин“. Социализмът беше система, която идеално се справяше с решаването на проблемите, непознати за другите системи.
Да приемем, че ви трябва хладилник „Зил“. Има го в склад на Районната потребителска кооперация в градчето Х., съседът работи там и може да го осигури, но той пък се нуждае от преден десен калник за „Вартбург”. Ваш съученик е точно в „Мототехника“, но децата му не са яли портокали и банани втора зима. За късмет жена ви работи в показен магазин на „Плод-зеленчук“. След сложна многостранна операция плодовете отиват при съученика от „Мототехника”, калникът – в градчето Х., а вие се снабдявате с така желания хладилник. По този начин можеше да се уредят маслини, капачки за буркани, тоалетна хартия, карта за почивка и дори телефонен пост у дома.
Софийско жителство
Спечелилите апартамент в София не получават софийско жителство. Така гласеше надпис върху билетите на Държавната лотария до 1990 година, когато с указ номер 2 новоизбраният държавен глава Желю Желев изпраща жителството в историята. Ограничение за преселение към столицата е наложено заради жилищната криза още през 1942-ра, но народната власт разширява института на жителството първо върху по-големите 4-5 града от страната, а след това и върху почти всички окръжни градове и го използва като инструмент за репресии и поощрения. С жителството партията и правителството си осигуряваха работна ръка за малко атрактивни длъжности в тежката промишленост. За София най-прекият път към жителството извън брак със софиянка минаваше през „Кремиковци“ след задължение за 5-годишен труд. Учители от малки градчета пък можеха да станат жители на окръжния център, ако се потрудят пет или десет години в „трудни“ райони в съответния окръг.
Елате, хиляди младежи
Събиране на цвекло, бране на пипер и домати, миене на буркани в консервен комбинат или в ексклузивни случаи търкане на луканки с четка в „Родопа“. Това влизаше в задълженията на пионера и комсомолеца в рамките на националното бригадирско движение, а бригадите останаха като един от най-ярките символи епохата след Девети.
Бригадирското движение тръгва като национална бригада за строителството на Хаинбоаз – Прохода на републиката през 1946-а. Бум на бригадите има през 1957 и 1964 година, но в познатия формат с почти военизирани сини униформи, нашивки и звездички се появяват през 1970 година след едно решение на Политбюро. Средно-школците и студентите работят без пари или за символични сумиблизо месец през лятото. Отделно в прибирането на реколтата се включват и по-малките ученици в началото на всяка учебна година. Званието „бригадир“ със значка се присвояват след положени 25 безплатни трудодена от младежите и девойките и 20 от средношколците.
Карта за море
 |
| Тогава всеки по-голям завод има собствена база на морето. |
Обяда в стол с първо, второ и трето в почивна станция на брега на морето – стотици хиляди българи, живели социализЪма, и до днес смятат за едно от най-високите постижения на епохата след 9 септември 1944 година. Основният аргумент е „беше евтиничко и ходехме всяка година на море“. Традиционният социнклузив включва например таратор, мусака и кисело мляко със захар за десерт или супа от свинско месо, домати с ориз и макарони на фурна. Плюс обща тоалетна вътре в почивната станция, понякога дори в стаята, което за много от курортистите по онова време е лукс, сравним с днешните екстри на хотелите в Анталия или Фетие. А! И най-важното. Плаж без концесионери, на който можете да опънете гумен душек или дори чаршафа, на който спите. Пак от чаршаф да си направите балдахин, забит на 4 колеца като за домати. Да ви пази от слънцето.
С карти почиват и децата. 14-дневен лагер на море през 80-те излиза средно 20 лева на дете.
Червен „Москвич“ и бЕла „Жига“
Червен „Москвич“, бяло „Жигули“. Това е мечтата на българина от 70-те и 80-те години на миналия век, когато настъпва бумът в разпространението на личните превозни средства в България. При социализЪма обаче леките коли са дефицит, защото се осигуряват от внос, затова и продажбата им е лимитирана.
Със специална наредба от 1978 година официалният „дилър“ на всички нови автомобили в България става ДСО „Мототехника“.
Тъй като мераклиите са много, а колите малко, продажбите стават по реда на внесения в ДСК депозит от 1500 лева – вноска за кола. Получавате номерче и чакате. След 2-3 години ви излиза за редът за „Запорожец“ (през 80-те вече зазка можеше да се вземе и без ред), след 3-4 за „Москвич”, „Жигули” или „Лада” се чакаше и до 8-10 години. Нова кола не можеше да се продава до 3 години. Ако все пак се налагаше продажба – наредбата изискваше „Мототехника“ да определи цената и купувача. За избягване на спекулата.
Кунг-фу и самозадоволяване
Ако прибирането на хляба на народа беше първа грижа на партията според лозунги от онова време, то осигуряването на зеленчуците частично беше поверено на народа. Политбюро на БКП организира серия пленуми на темата самозадоволяване (тогава това означаваше съвсем друго нещо), като от този интимен акт се ражда и постановление от 1977-а за изграждане на система за самозадоволяване на населението от селищните системи с месо, мляко, зеленчуци, плодове и риба.
Така се появява патентът, познат и до днес сред по-старите любители на зарзаватчийството в цялата страна като конфу. Народните съвети раздаваха на желаещите парцели от по 100-200 квадрата в покрайнините на града, където всеки сам си сее и събира плодовете на посятото. „Сееш каквото имаш, береш каквото искаш“, казваше един познат за тази форма. Името идваше от кунг-фу, популярен танц от онова време, в който танцуващите си удрят ханшовете един в друг – движения, които заради тясната площ извършваха и окопаващите пипера любител-градинари със съседите си по нива.
Източник: www.monitor.bg
